Отворено писмо до жената, която ме осинови
Трудно ми е да си показва какво е да приемеш в дома си 8-годишно дете. Особено дете, което е засегнато, пречупено и нестабилно в това какво въобще значи семейство.
Едно малко момиче, което към този момент е минало през загуба, която би трябвало да е непокътната за някой на доста по-зряла възраст.
Осиновяването беше доста повече от решение да имаш по-голямо семейство. То беше избавяне на един живот, който беше на ръба да се окаже загубен.
Помня те оттогава – толкоз хубава, колкото си и в този момент. Силна, уверена, спокойна и поредна в дейностите си. Ти беше непрестанно заета с мен. Толкова заета, колкото даже не си беше представяла до този миг. Изпитвах те съвсем всеки ден . Но ти беше взела решението да ми осигуриш един по-добър живот и полагаше всяко належащо изпитание да постигнеш задачата си – с такава непримиримост, с каквато малко на брой могат да се похвалят.
Помня първия път, когато подготви вечерята в мое наличие. Стоеше там, в най-голямата кухня, която в миналото бях виждала, онази едвам забележима усмивка на лицето ти, която ме караше да се усещам толкоз сигурна. После седнахме на масата, на която към този момент бяха подредени салфетки и сребърни принадлежности и беше сервирана вода. Това, което си припомням от вечерята, са картофеното пюре и моята некадърност да смъква взор от теб. Наблюдавах всичко в теб – по какъв начин отпиваш вода от чашата си, по какъв начин смесваш царевицата с картофеното пюре в чинията си. Още в оня момент ти се трансформира в мой кумир и мое ентусиазъм.
През годините аз те изправях пред провокации едно след друго, без да мога изцяло да схвана обичта ти към мен. Бях повече от мъчно дете, не проявявах никакво почитание. Но каквото и да направех, колкото и засегната или засрамена да беше, ти продължаваше да заставаш компактно зад мен, с отворени прегръдки, подготвена да ме приемеш назад и да ме изслушаш.
Пораствайки, преследвайки щастието с това възприятие на независимост, което човек изпитва единствено когато е убеден, че постоянно може да се върне вкъщи, постоянно си мисля за теб и за това по какъв начин би постъпила ти в дадена обстановка. Мечтая да мога да бъда толкоз спокойна в моменти на напрежение, толкоз великодушна и обичаща каквато беше ти в деня, в който одобри за свое дете това свадливо и уплашено 8-годишно момиче.
Днес, самата аз към този момент съм майка на 8-годишна щерка. И постоянно се вглеждам в това непрестанно изменящо се, палаво и инатливо малко бисерче и се запитвам: дали бих могла да я приема в този миг, в случай че не бях нейната родна майка? Дали бих могла да обичам като свое детето, на което някой различен към този момент е дал старта му в живота? Бих ли могла да задрямвам умерено вечер, до момента в който в дома им има едно непознато творение, което не е произлязло от мен?
Заради теб си мисля, че отговорът е да. Заради теб знам , че е по този начин.
С това писмо до теб, мамо, желая да ти кажа, че въпреки да наподобява, че постоянно виждам нещата единствено от моята страна, в този момент към този момент мога да схвана и твоята позиция оптимално ясно. Разбирам нещата, през които си минала с цел да ме вземеш, с цел да ме отгледаш и да ме обичаш като свое дете. И какъв брой необикновено е това, че си съумяла.
Ти постоянно ще бъдеш моят кумир и моето ентусиазъм!
Текстът е оповестен в уеб страницата SheKnows.com
