Три са основните недоразумения относно спасението и неспасението на евреите

Три са главните недоразумения по отношение на спасението и неспасението на евреите в Царство България, твърди българската писателка Леа Коен. След като отразихме разнообразни гледни точки по тематиката, в този момент даваме думата и на нея.

Дискусията за спасението на българските евреи и за неспасението на тракийските и македонските евреи в окупирани от България територии през Втората международна война доби особена заостреност в българските медии (и отвън тях) през последната година. Поводът бе македонски филм по тематиката, а повода - полуистината, която от години се популяризира за тази история, в това число със подпомагане на част от българската политика.

Ще се опитам да класифицирам в резюме някои от възпроизведените и новосъчинени недоразумения по тематиката за спасението и неспасението на еврейското население в Царство България - по този начин, както бяха изложени в поредност материали в „ Дневник ”, svobodata.com, Дойче веле, Бивол и други уеб сайтове и издания.

Първо неразбирателство

Царство България хем управлява присъединените през април 1941 година територии от някогашна Югославия и Гърция, хем не ги има. Следователно, българската страна в лицето на царството (включително монарха и правителството) не носи отговорност за ориста на погубеното еврейско население по тези земи, тъй като различен е бил техният собственик.

Вагоните на гибелта

Всъщност, що е „ владеене ” и що е „ администриране ” в съответния случай? Съществуват ясни, юридически дефинирани признаци за държавно притежаване и те изцяло съответстват със статута на тези територии като неделими елементи от Българското царство през интервала 1941-1944:

- годно е само българското законодателство - законите и всички укази, наредби и заповеди на публични български институции;

- въведени са всички знаци на държавното монархическо ръководство (герб, знаме, химн, хералдика и прочее), като даже улици и други обществени места са преименувани на името на монарха и членове на неговото семейство;

- формален език става българският, който се употребява освен за използване в правната и административна процедура, само че и като език на образованието, информацията (вестници и радио) и православния набожен култ;

- въведена е българската парична единица като само годно разплащателно средство, както и всички други типове български скъпи бумаги (акции, пощенски марки, застрахователни и банкови полици и прочее);

- българизирани са всички форми на държавно ръководство - армия, полиция, образователни заведения, църкви, манастири, пощи, телеграфи, железници;

- конфискувани са в интерес на българската страна и превърнати в нейна благосъстоятелност всички инфракструктурни обекти - административни здания и съдилища, църкви, учебни заведения, кметства, банки, пощи, летища, гари, пътища, мостове и прочее;

- в българска благосъстоятелност са превърнати всички естествени благосъстояния - гори, реки, находища, потребни изкопаеми;

- с цел да не остане никакво подозрение по отношение на българската принадлежност на териториите, администрацията е сменена с българска - това важи за армия, жандармерия, кметска и общинска администрация, пощи, банки, учебни заведения и църкви;

В българската политическа лексика тези територии стават „ краткотрайни ” (терминът е употребен от Кимон Георгиев) след провалянето на нацистка Германия и на България като неин съдружник. Мотивите са ясни: в навечерието на Парижката конференция от 1947 година би трябвало да се омаловажи българската виновност за осъщественото в Югославия и Гърция (не единствено над еврейското население). Както е известно, тази тактичност няма необикновен резултат: България, макар че по-късно се включва във войната на страната на антихитлеровата коалиция, е принудена да изплати големи репарации на Югославия и Гърция, както и да понесе всички стопански последствия и наказания поради съдействието си с нацистка Германия.

През 1941-1944 година нито германци, нито българи се съмняват или оспорват неделимата принадлежност към Царство България на окупираните от него територии в Югославия и Северна Гърция. Там разпоредителни във всевъзможен смисъл права и отговорности имат само българските управляващи. Включително „ правото ” да третират еврейското население като вражеско, и (без)отговорността да го депортират в нацистките лагери за изтребване в генералгубернаторство Полша.

Второ неразбирателство

Българската страна в лицето на монарха, държавното управление и Народното събрание не носи виновност и отговорност за антиеврейските гонения и депортацията и убийствата на 11 343 евреи в лагерите в генералгубернаторство Полша, тъй като е била принудена от германците да стори това и не е имала опция и право на избор.

България, суверенна страна, която освен не изгубва територии, само че придобива нови от своите съседи Румъния, Югославия и Гърция, сама инициира основаването на антиеврейско законодателство през есента на 1940 година (когато още не е обвързана с Тристранния пакт). Веднага след придобиването на Южна Добруджа тя го употребява като разменна монета за придобиване на още територии (Македония, част от Сърбия и Северна Гърция). Не съществува нито един дипломатически или различен документ, който директно или индиректно да сочи, че върху българския монарх и върху българското държавно управление е било упражнено давление за приемането през 1940 година на Закона за отбрана на нацията (ЗЗН). В подмяна съществуват многочислени документални доказателства за съзнателните, съгласувани и доста добре проведени дейности на монарх и държавно управление за закононарушението, осъществено против евреите. Тези документни доказателства са налични в държавните архиви на България, Германия и Швейцария, а тяхното занемаряване, заменянето им с второстепенни или незначителни обстоятелства (дебат към някаква фотография, оборване на присъединяване на БДЖ в депортацията и прочее) може да бъде плод или на незнание, или на последна непочтеност.

Тезата, че българската страна и монархията не били взели участие в закононарушението против евреите, придобива неуместен, гротескен, кичозен темперамент, когато някои „ консултанти ” и „ деятели ” преминат всички граници на възпитание с изказванията си. Като да вземем за пример, че ЗЗН бил умислен като средство за отбрана на евреите, че лагерите за насилствен труд били метод евреите да бъдат укрити от германците, или че поголовното изселване на евреи (включително тяхното ограбване) било в техен интерес. Възмутително е изявлението на „ консултанта ” Спас Ташев пред конференция в СУ, съгласно който „ доказателство за положителното отношение на българските управляващи към евреите в Македония е събитието, че те пристигнали доста охранени в Треблинка ”. Както и изказванието му, че българската страна се била „ охарчила ” за депортацията (платена в действителност със средства на самите евреи).

Трето неразбирателство

Българските управляващи не са знаели нищо за лагерите за изтребване и единствено са съдействали при териториалното пренасяне на еврейското население.

Заимствана от ранните години на постнацизма, тази теза от дълго време не работи нито по света, нито в България. Безспорно е потвърдено, че в случай че елементарното население, в това число и българското, не е знаело или единствено се е досещало за ориста на еврейството, то разпоредителите на неговата орис са били доста добре осведомени както за задачата на гоненията, по този начин и за „ окончателното решение ”. Личната виновност на българския цар Борис Трети, на държавното управление на Богдан Филов, на антисемитски организации като СБНЛ, Бранник, Ратник е от дълго време осветлена с десетки доказателства, разказани на стотици страници. Към тях е наложително да бъдат прибавени и персоналните свидетелства на Екатерина Каравелова, на Никола Мушанов, Петко Стайнов, Димитър Пешев, Димо Казасов, Влада Карастоянова, митрополит Стефан и доста други. Също сборниците с истински документи, издадени през 1944-1945 (Натан Гринберг), цялото течение на вестниците " Зора ", " Утро ", " Мир " от интервала 1940-1944 и антисемитските излъчвания на Радио София, които настървено желаят дефинитивна кавга с евреите. Документирани са и излъчванията на БиБиСи, предупреждаващи въпреки това за ужасните закононарушения, в които българските управляващи въвличат страната, и - несъмнено, свидетелските показания на пострадали евреи за безчинствата и издевателствата на ратници, бранници и легионери.

Виена, 1941 година: Хитлер и българският министър-председател Богдан Филов след подписването на контракта за присъединение на България към Тристранния пакт

Ще отбележа най-после и опитите български еврейски откриватели да бъдат изхвърлени от този спор. С изключение на чудесно проведената конференция на БХК и непретенциозно протеклата на СУ, част от българските медии и институции нормално премълчават възраженията против публично наложената версия за спасението и изключително за неспасението на македонските и тракийските евреи. Като че ли словото може да бъде предоставено на българското еврейство единствено в случаите на обичайна, безгранична и сълзлива признателност, която се чака от него...

Историята не е единствено за историците

Историята на еврейското население в България от интервала 1940-1944 не може да бъде предмет единствено на признателност поради оцеляването на 48 хиляди евреи. Благодарността е категория, която удовлетворява и се приема с достолепие и от двете страни. Тя е учредена на правота на обстоятелствата и също така е строго персонална. Тя може да бъде отправена към хора като Димитър Пешев, митрополитите Стефан и Кирил, към общественици като Петко Стайнов, Димо Казасов, Владимир Куртев, Екатерина Каравелова, към десетки, може би стотици други, чиито имена са незнайни на обществото. Благодарността обаче не може да покрие като предпазен чадър всички в едно общество, в това число монарх и държавно управление, направили в избран миг антихуманни дейности, поради които заслужават честен укор.

Историята не е единствено за историците. Актуалната политика е продължение на историята. И всяка партия, всяко държавно управление, всяка значима обществена персона, организация или медия, които вземат участие, поясняват или въздействат върху ръководството на една страна, са длъжни да се преценяват с моралното завещание както на нейните исторически победи, по този начин и на нейните отговорности и неточности. Затова и българското държавно управление през днешния ден не може да се лимитира в заключенията на своите „ консултанти ” и деятели по въпроса за ориста на еврейството в царство България през интервала 1940-1944 година, прикривайки се като зад смокинов лист с формулата „ историята - за историците ”. То би трябвало ясно да изрази своето мнение по този въпрос, който към момента търси консенсус. След което всички солидарно да изпратим тази мрачна история в учебниците. И един път вечно да се разделим с нея както прилича. С жертвите - с респект, със спасителите - с почитание, с гонителите и преследвачите на евреи - със подобаващ укор.

Автор: Л. Коен; Редактор: А. Андреев