Три есенни стиха от поета с ранима душа Никола Ракитин

Три есенни стиха от поета с ранима душа Никола Ракитин (1885 ~ 1934), записал в съкровищницата на българската литература своето изтънчено слово и трагично напуснал земния ни свят, поставяйки завършек на живота си - незаслужено упрекнат в корист с държавни пари и обществено оклеветен.

„ Размисли добре и ще видиш, че не той се хвърли под колелетата на влака - че ние го пратихме под тях. Или това ти се вижда пресилено?... Човекът с непринудената и богатства усмивка, със светлите и кротки очи си отиде, само че ще живее в хубавите песни, които ни остави. Защото той цялостен е в тях и то освен с любовта си към хората, само че и с любовта си към великата майка-природата, чието лоно прибра тленните му остатъци. “ 

~ Константин ГЪЛЪБОВ (1934 г.)

(Никола Ракитин (псевд. на Никола Василев Панчев,1885-1934), © Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “)

♥ Есенни дни

1.
Как слънцето благо е в късната есен,
когато след няколкодневна мъгла
надникне и грейне от свода небесен -
и грейне в запустени, глухи поля.

Как благо е цветето, що в студовете
през зима, само че в топличка стая цъфти;
по какъв начин блага си ми ти!… Кат зимното цвете,
кат слънце през есен не си ли и ти?

2.
Събуди се денят умерено.
Мъгли се стелят над гори,
и врани над града безбройно
прелитат още от зори.

Спокойно ледени земята
зловещий мирис на есента,
и тежкий сън на тишината
изпълват сенки на гибелта.

3.
Прижуря над града горещо лято,
само че нещо есенно в простори вей
и в свехнали градини и в полето
неуловима тишина се лей.

Самотни в тишината птички пеят,
сред дърветата мухи бръмчат,
по стрехи паяжини се люлеят
и край огради плевели шумят.

Отвред повява някаква скука
и морно гледат моите очи -
по какъв начин незабелязано тиха вечер пада
и гаснат постепенно слънчеви лъчи!

*Сп. „ Литературна сказка ”, бр. 8-10, 1911 година

***

♥ Есен при Вит

1.
Бавно стъпва, добродушно се озръща
утрината сива, бледочела.
Скръбна своята душа разпростира
равнината пуста, почерняла.

Хлад полъхва от долище всяко.
Оголели дървеса униват.
Вик сетен екне надалеко -
жерави отиват си, отиват.

Чувам ги - размахват си крилата,
следа ги - в мъглата ги не видя.
Потопен в скръбта на равнината,
като че ли съм на странна панихида.

2.

Дъжд се сипкал три дни и три нощи,
ураган е обрулил дървесата.
Мръщи се небето, тъмно още,
още бликат вади из нивята.

Облак мерна се от точки черни
и потъна зад върби крайбрежни -
о, тез врани, бродници погрешни,
викове самотни, безнадеждни!

А помръзнал в голи широти
бездомен вятърът скимти,
сухи тръни гони и премята.

И захласнат в странната си жалост,
Вит колкото да се влачи - натежал
с мътните сълзи на равнината.

* Плевен, 1930

...

♥ Коварство с измама ме сразиха…
Коварство с измама ме съкрушиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми прощален тон.
В делнични грижи бях нехаен
От дребното удовлетворен бях.
У всекиго аз виждах близък
Врага си дори не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
Прости, есенен простор златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горделив и чист.

* Стихове на Никола Ракитин

Снимка: Никола Ракитин (псевд. на Никола Василев Панчев,1885-1934), Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “, dictionarylit-bg.eu