Защо се стига до патология в съжителството между мъж и жена? |
Този въпрос от начало до край витае като фантом на сцената. Урната с праха на умрялата му майка, която при започване на постановката Франк е донесъл в къщи, като че ли е събрала и погиналите му очаквания. Надежди за взаимно благополучие с Катарина - дамата, с която живее от 9 години. В по-късна сцена, в припадък на гняв изсипва праха от урната върху главата ѝ. Прави го с обреден възторг. Като богослужение. Като алегорично погребение. Като да минава избавлението му през нейната гибел.
Усещането, че съжителството ги е трансформирало в живи заровени, е взаимно. Катарина също усеща по този начин. Вместо благополучие и позитивизъм връзката им ражда мъчения. Мъчения които взаимно си предизвикват. С течение на времето спонтанното пострадване на другия се е трансформирало в нагон. Развило е лична динамичност. Франк и Катарина обаче не се разделят. Сами сякаш не знаят какво ги кара да не престават дружно. Сякаш за себеуспокоение загатват, че се обичат, което в кошмара, който си предизвикват, звучи гротескно. А истината е, че систематично - с някаква садистична приятност, затриват един различен. С внушителна знакова метафора в края на постановката режисьорът Крис Шарков трансформира застланото с черни чаршафи брачно ложе в гробница на двойката. В нервен, беззащитен смях двамата биват погълнати от постелите си като от гробове. Кулминация на обзелата ги безизходица…
Логичен завършек на наивни любовни очаквания? Надежди - свързващи мъжа и дамата в взаимен живот. Надежди за взаимно допълнение, което предава на живота смисъл, наслада, неспокойствие. Надежди за безчет споделени оргазми, оформящи познанието за приятност. Надежди за взаимна поддръжка и завършек на беззащитността в лицето на житейските катаклизми. Надежди за по-приятен обичай оттатък самотата. Надежди за продължение на живота посредством деца. И други, и други. Надежди, илюзии, мечти. Невинните очаквания на Катарина и Франк свършват с злополука. Катастрофа с мащабите на древногръцка трагедия…
Такива са размислите на шведският драматург Ларш Нурен, чиято режисура „ Демони “ спектакъл Азарян показва за пръв път у нас. Тя изследва вероятните разочарования на половете, избрали в взаимен живот да се посветят един на различен. Мъжко-женското привличане събира под общ покрив - с брак или без брак. Започва се с упования за благополучие. За еротични еуфории. За взаимодопълваща градивност. За продължение на живота посредством потомство. Свършва нерядко с взаиморазрушителен гнет…
Нурен не е оптимист. Не стопира обаче проучването си до тук. За да онагледи нещастието в цялост, прибавя в сюжета и двойката Йена и Тумас, която директно опълчва на Катарина и Франк. Катарина и Франк нямат деца. Дали пък това не е повода за апокалиптичните им връзки? Все отново децата са разумна последна цел на връзката сред мъж и жена. Без тях липсва комплектност. Йена и Тумас са съседи на Катарина и Франк. Катарина и Франк ги канят на посетители, тъй като се опасяват да прекарат вечерта сами. Винаги, когато това се случва, още веднъж и още веднъж се нараняват.
За разлика от техния, животът на Йена и Тумас наподобява осмислен от рутината към развъждането на тяхното бебе – второто им дете. В началото пред Катарина и Франк съседите им пазят благовъзпитание. Играят роля на галеници на ориста. На удовлетворени от живота. На щастливо свързани. С придвижване на вечерта и резултата от изпития алкохол лека-полека и техните връзките се разголват. Като бомба със закъснител гръмва дълго таена злоба. Поведението им от тук нататък демонстрира, че и те претърпяват злополука - не по-малка от тази на Катарина и Франк. Ако търсим разлика, то тя е само в нюансите. Ларш Нурен е избрал две двойки, задоволително представителни за междинната класа. Песимистичната му прогноза става всеобхватна: съжителството сред мъж и жена - в каквато и да е настройка, се оказва непредвидимо и рисковано начинание.
Все отново частен случай ли споделя Нурен? Оставям на фена самичък да реши. Не загатват ли бракоразводните летописи противоположното? Дали пък актуалният мироглед, движен от нарцисизъм и хедонизъм, не ни лишава способността за дълготрайно общуване? Не са ли живели двойките в предишни генерации по-хармонично? Разкази от предишното основават такова усещане. И да – и не. Гледайки играта на актьорите от съдружие „ Enso “, си спомних анекдот от времето на соца. „ Бракът “, се споделяше в него, „ е тиха злоба, неприятен секс и постоянно безпаричие “. Такива хрумвания се прокрадват и в постановката на Нурен. Той обаче предсказва, че краят на презрението не е примирие. Оставя дълго изтърпяваната „ тиха злоба “ да ескалира в безконтролна експанзия: „ Не ме гледай с дребните си, сбръчкани, свински очички! “, споделя Франк на дамата, с която живее, която би трябвало в миналото откровено да е обичал…
Като цяло Ларш Нурен толкоз безпардонно ни води в спалнята на героите, където трайно се е настанил кошмарът, че потресът е неминуем. Усещаме, че сцените, на които ставаме очевидци, изобщо подлагат на подозрение смисъла на идеализираната обич като цивилизационно завладяване. А каквото и да е, любовта е нещо прелестно, нали? Интуитивно желаеме да се дистанцираме от видяното. Да го отречем. Да намерим причини, че то няма нищо общо с нас. Че в никакъв случай и по никакъв метод не би ни застигнало. На мен персонално ми хрумна да диря доводи в интерес на теза, че нещастието, на която ставам очевидец, е плод на непозната нам скандинавска народопсихология. Че надалеч на север, покрай полярната нощ, несъмнено са такива. Сетих се за „ Мъртвешки танц “ на Стриндберг, който е съотечественик - а евентуално и подстрекател - на Нурен. Нали в изблик на искреност и стриндберговата героиня бе споделила: „ …мразя мъжа си, тъй като не е починал преди изобщо аз да се родя “…
Замислих се обаче. Осъзнах, че избавителната ми теза се клати. Демоните на Нурен не се интересуват от пол, възраст, учебен ценз, етническа принадлежност, вяра, притежания, власт, местопребиваване. Не са заключени и в избрана ера. Дори не и в избрана класа. Могат да застигнат всеки. Всякога…
Режисьорският метод на Крис Шарков ме заинтригува. Заглавията на постановките, които до момента е поставял, документират, че той е човек с задача. Мисия некомпрометирана от всеобщия буламач, преливащ самодоволно по театралните ни подиуми.
Г-н Шарков, може ли да бъде избавен стойностният български спектакъл от обезобразяващата и обезценяваща комерциализация, заливаща изкуството ни като цяло? Има ли наклонност дебилността на актуалното телевизионно шоу да окупира театъра, да промени настройките на публиката?
Има такава наклонност, несъмнено, само че тя датира от към десетина година. В общи линии, откогато се занимавам професионално с спектакъл, българският спектакъл е подложен в подобен контекст; някъде от прословутата „ промяна “ от 2011 година, която официализира комерсиализацията. Но може би нито една европейска просвета не би издържала напълно на сходна политика. Пазарен принцип в културата е вероятен при голямо население, което приказва дадения език, което на всичкото от горната страна има културна памет. Нищо общо с нашия случай. Но по тази тематика е говорено доста, трансформира се даже в факсимиле и някакси се срасна с битието на театрала, който продължи да търси способи да прави така наречен „ смислени “ спектакли.
От известно време обаче ме тревожи повече по какъв начин театърът ще продължи в най-новите публични процеси, този път по-глобални. Проблемът към този момент не е единствено в локалната комерсиализация. Мисля, че театърът към този момент не е толкоз предпочитан като цяло за новия технократски свят – за света на „ новото обикновено “, на дигитализацията и на cancel-културата. Простете ми патоса, само че не живеем във време на духа. Тревожи ме това да вземем за пример, че tik-tok дава повече популярност за един младеж от дългогодишна артистична работа в театъра. И какво ли още не... Естествено, театърът ще продължи да съществува като един тип съпротива на всичко това, като „ жива “ и „ мудна “ просвета, само че дали това е достатъчно…
След като досегашния ни министър председател се биеше в гърдите, че активът му от прочетени книги се лимитира до една единствена - а точно „ Винету “, нужно ли е изобщо актуалният български спектакъл да демонстрира и възпитава дълбокомислие, като причина за по-добър живот?
Колкото повече българският спектакъл не възпитава това „ дълбокомислие “, толкоз повече клонинги и разновидности на този модел ще се появяват. Видяхме го през последните месеци. Връзката сред просвета и политика е неизбежна и това би трябвало да се осъзнае.
Да вземем за образец българската преса. Тя значително е обезличена от партийно и олигархично въздействие. Българските театри имат ли към момента креативната независимост, без която достоверно изкуството е невероятно?
Странно е, само че в това отношение има независимост. При пресата човек постоянно може да отгатне коя медия на коя политическа страна е, само че при българския спектакъл не е по този начин. Доколкото знам, театърът в други страни е доста по-политически подвластен, в сравнение с тук. Просто ние сме толкоз маргинализирани, че имаме известна независимост от въздействие. Това има своите и положителни, и неприятни страни. При нас няма идеологическа театрална цензура, като изключим тази на пазара. Все още нямаме и квоти за вид половост и другите там критерии. Допреди две-три години тази ни маргинализация от политическите процеси ме смущаваше, само че в този момент не съм сигурен кое е за положително и кое не е.
Разкажете, апелирам Ви, малко повече за стилистиката на Вашите „ Демони “?
Пиесата на Ларш Нурен е доста характерна – тя задължава да изградиш реален ключ, през който да съумееш да надградиш и обобщиш, без да го разрушаваш изцяло. Бих споделил, че това е пиеса за реализиране, не за интерпретиране. В този смисъл не разрешава използването на стилистика, друга от тази, заложена в самия текст.
На всичкото от горната страна тя е очебийно буржоазна, т.е. приказва за съответна обществена каста – тази на „ междинната “ класа и това също би трябвало да вземе поради. В този смисъл стилистиката на спектакъла е доста близка до пиесата на Нурен, само че и не толкоз далечна до театъра, който съм правил до момента. „ Демони “ е писана през 1982-ра година и е характерен представител на драматургията от втората половина на 20-ти век – в същото време съответна и метафизична.
По тази си специфичност тя доста повече наподобява на Пинтър и на Олби, в сравнение с Стриндберг, с който постоянно Ларш Нурен е сравняван.
Вашата режисура за пръв път показва Ларш Нурен на българска аудитория. „ Демони “ обаче е част от дълга традиция в скандинавския спектакъл – от Ибсен и Стриндберг, та до наши дни. В нея дълготрайното брачно общуване се изражда в психическа, а нерядко и физическа война сред половете. Защо избирате „ Демони “ точно през днешния ден да напомни това на българския фен?
В този случай е избор на актьорите и в следствие предложение към мен. Но през годините съм имал предпочитание да слага Ларш Нурен. Харесва ми театралното факсимиле, че фамилията е смален вид на обществото. И като човек, който четири пъти е работил върху пиеси на Ибсен, ми направи впечаление изказванието, което бях чел някъде, че в неговите пиеси можем да проследим процесите в Европейския съюз през последните години – като овакантяване на някой член на фамилията, завръщане на призраците от предишното, „ прогресивна “ фасада и въпроси към бъдещето. В този смисъл скандинавската драматургия е допустимо най-близката пресечна точка сред интимния и публичния свят.
Усещането, че съжителството ги е трансформирало в живи заровени, е взаимно. Катарина също усеща по този начин. Вместо благополучие и позитивизъм връзката им ражда мъчения. Мъчения които взаимно си предизвикват. С течение на времето спонтанното пострадване на другия се е трансформирало в нагон. Развило е лична динамичност. Франк и Катарина обаче не се разделят. Сами сякаш не знаят какво ги кара да не престават дружно. Сякаш за себеуспокоение загатват, че се обичат, което в кошмара, който си предизвикват, звучи гротескно. А истината е, че систематично - с някаква садистична приятност, затриват един различен. С внушителна знакова метафора в края на постановката режисьорът Крис Шарков трансформира застланото с черни чаршафи брачно ложе в гробница на двойката. В нервен, беззащитен смях двамата биват погълнати от постелите си като от гробове. Кулминация на обзелата ги безизходица…
Логичен завършек на наивни любовни очаквания? Надежди - свързващи мъжа и дамата в взаимен живот. Надежди за взаимно допълнение, което предава на живота смисъл, наслада, неспокойствие. Надежди за безчет споделени оргазми, оформящи познанието за приятност. Надежди за взаимна поддръжка и завършек на беззащитността в лицето на житейските катаклизми. Надежди за по-приятен обичай оттатък самотата. Надежди за продължение на живота посредством деца. И други, и други. Надежди, илюзии, мечти. Невинните очаквания на Катарина и Франк свършват с злополука. Катастрофа с мащабите на древногръцка трагедия…
Такива са размислите на шведският драматург Ларш Нурен, чиято режисура „ Демони “ спектакъл Азарян показва за пръв път у нас. Тя изследва вероятните разочарования на половете, избрали в взаимен живот да се посветят един на различен. Мъжко-женското привличане събира под общ покрив - с брак или без брак. Започва се с упования за благополучие. За еротични еуфории. За взаимодопълваща градивност. За продължение на живота посредством потомство. Свършва нерядко с взаиморазрушителен гнет…
Нурен не е оптимист. Не стопира обаче проучването си до тук. За да онагледи нещастието в цялост, прибавя в сюжета и двойката Йена и Тумас, която директно опълчва на Катарина и Франк. Катарина и Франк нямат деца. Дали пък това не е повода за апокалиптичните им връзки? Все отново децата са разумна последна цел на връзката сред мъж и жена. Без тях липсва комплектност. Йена и Тумас са съседи на Катарина и Франк. Катарина и Франк ги канят на посетители, тъй като се опасяват да прекарат вечерта сами. Винаги, когато това се случва, още веднъж и още веднъж се нараняват.
За разлика от техния, животът на Йена и Тумас наподобява осмислен от рутината към развъждането на тяхното бебе – второто им дете. В началото пред Катарина и Франк съседите им пазят благовъзпитание. Играят роля на галеници на ориста. На удовлетворени от живота. На щастливо свързани. С придвижване на вечерта и резултата от изпития алкохол лека-полека и техните връзките се разголват. Като бомба със закъснител гръмва дълго таена злоба. Поведението им от тук нататък демонстрира, че и те претърпяват злополука - не по-малка от тази на Катарина и Франк. Ако търсим разлика, то тя е само в нюансите. Ларш Нурен е избрал две двойки, задоволително представителни за междинната класа. Песимистичната му прогноза става всеобхватна: съжителството сред мъж и жена - в каквато и да е настройка, се оказва непредвидимо и рисковано начинание.
Все отново частен случай ли споделя Нурен? Оставям на фена самичък да реши. Не загатват ли бракоразводните летописи противоположното? Дали пък актуалният мироглед, движен от нарцисизъм и хедонизъм, не ни лишава способността за дълготрайно общуване? Не са ли живели двойките в предишни генерации по-хармонично? Разкази от предишното основават такова усещане. И да – и не. Гледайки играта на актьорите от съдружие „ Enso “, си спомних анекдот от времето на соца. „ Бракът “, се споделяше в него, „ е тиха злоба, неприятен секс и постоянно безпаричие “. Такива хрумвания се прокрадват и в постановката на Нурен. Той обаче предсказва, че краят на презрението не е примирие. Оставя дълго изтърпяваната „ тиха злоба “ да ескалира в безконтролна експанзия: „ Не ме гледай с дребните си, сбръчкани, свински очички! “, споделя Франк на дамата, с която живее, която би трябвало в миналото откровено да е обичал…
Като цяло Ларш Нурен толкоз безпардонно ни води в спалнята на героите, където трайно се е настанил кошмарът, че потресът е неминуем. Усещаме, че сцените, на които ставаме очевидци, изобщо подлагат на подозрение смисъла на идеализираната обич като цивилизационно завладяване. А каквото и да е, любовта е нещо прелестно, нали? Интуитивно желаеме да се дистанцираме от видяното. Да го отречем. Да намерим причини, че то няма нищо общо с нас. Че в никакъв случай и по никакъв метод не би ни застигнало. На мен персонално ми хрумна да диря доводи в интерес на теза, че нещастието, на която ставам очевидец, е плод на непозната нам скандинавска народопсихология. Че надалеч на север, покрай полярната нощ, несъмнено са такива. Сетих се за „ Мъртвешки танц “ на Стриндберг, който е съотечественик - а евентуално и подстрекател - на Нурен. Нали в изблик на искреност и стриндберговата героиня бе споделила: „ …мразя мъжа си, тъй като не е починал преди изобщо аз да се родя “…
Замислих се обаче. Осъзнах, че избавителната ми теза се клати. Демоните на Нурен не се интересуват от пол, възраст, учебен ценз, етническа принадлежност, вяра, притежания, власт, местопребиваване. Не са заключени и в избрана ера. Дори не и в избрана класа. Могат да застигнат всеки. Всякога…
Режисьорският метод на Крис Шарков ме заинтригува. Заглавията на постановките, които до момента е поставял, документират, че той е човек с задача. Мисия некомпрометирана от всеобщия буламач, преливащ самодоволно по театралните ни подиуми.
Г-н Шарков, може ли да бъде избавен стойностният български спектакъл от обезобразяващата и обезценяваща комерциализация, заливаща изкуството ни като цяло? Има ли наклонност дебилността на актуалното телевизионно шоу да окупира театъра, да промени настройките на публиката?
Има такава наклонност, несъмнено, само че тя датира от към десетина година. В общи линии, откогато се занимавам професионално с спектакъл, българският спектакъл е подложен в подобен контекст; някъде от прословутата „ промяна “ от 2011 година, която официализира комерсиализацията. Но може би нито една европейска просвета не би издържала напълно на сходна политика. Пазарен принцип в културата е вероятен при голямо население, което приказва дадения език, което на всичкото от горната страна има културна памет. Нищо общо с нашия случай. Но по тази тематика е говорено доста, трансформира се даже в факсимиле и някакси се срасна с битието на театрала, който продължи да търси способи да прави така наречен „ смислени “ спектакли.
От известно време обаче ме тревожи повече по какъв начин театърът ще продължи в най-новите публични процеси, този път по-глобални. Проблемът към този момент не е единствено в локалната комерсиализация. Мисля, че театърът към този момент не е толкоз предпочитан като цяло за новия технократски свят – за света на „ новото обикновено “, на дигитализацията и на cancel-културата. Простете ми патоса, само че не живеем във време на духа. Тревожи ме това да вземем за пример, че tik-tok дава повече популярност за един младеж от дългогодишна артистична работа в театъра. И какво ли още не... Естествено, театърът ще продължи да съществува като един тип съпротива на всичко това, като „ жива “ и „ мудна “ просвета, само че дали това е достатъчно…
След като досегашния ни министър председател се биеше в гърдите, че активът му от прочетени книги се лимитира до една единствена - а точно „ Винету “, нужно ли е изобщо актуалният български спектакъл да демонстрира и възпитава дълбокомислие, като причина за по-добър живот?
Колкото повече българският спектакъл не възпитава това „ дълбокомислие “, толкоз повече клонинги и разновидности на този модел ще се появяват. Видяхме го през последните месеци. Връзката сред просвета и политика е неизбежна и това би трябвало да се осъзнае.
Да вземем за образец българската преса. Тя значително е обезличена от партийно и олигархично въздействие. Българските театри имат ли към момента креативната независимост, без която достоверно изкуството е невероятно?
Странно е, само че в това отношение има независимост. При пресата човек постоянно може да отгатне коя медия на коя политическа страна е, само че при българския спектакъл не е по този начин. Доколкото знам, театърът в други страни е доста по-политически подвластен, в сравнение с тук. Просто ние сме толкоз маргинализирани, че имаме известна независимост от въздействие. Това има своите и положителни, и неприятни страни. При нас няма идеологическа театрална цензура, като изключим тази на пазара. Все още нямаме и квоти за вид половост и другите там критерии. Допреди две-три години тази ни маргинализация от политическите процеси ме смущаваше, само че в този момент не съм сигурен кое е за положително и кое не е.
Разкажете, апелирам Ви, малко повече за стилистиката на Вашите „ Демони “?
Пиесата на Ларш Нурен е доста характерна – тя задължава да изградиш реален ключ, през който да съумееш да надградиш и обобщиш, без да го разрушаваш изцяло. Бих споделил, че това е пиеса за реализиране, не за интерпретиране. В този смисъл не разрешава използването на стилистика, друга от тази, заложена в самия текст.
На всичкото от горната страна тя е очебийно буржоазна, т.е. приказва за съответна обществена каста – тази на „ междинната “ класа и това също би трябвало да вземе поради. В този смисъл стилистиката на спектакъла е доста близка до пиесата на Нурен, само че и не толкоз далечна до театъра, който съм правил до момента. „ Демони “ е писана през 1982-ра година и е характерен представител на драматургията от втората половина на 20-ти век – в същото време съответна и метафизична.
По тази си специфичност тя доста повече наподобява на Пинтър и на Олби, в сравнение с Стриндберг, с който постоянно Ларш Нурен е сравняван.
Вашата режисура за пръв път показва Ларш Нурен на българска аудитория. „ Демони “ обаче е част от дълга традиция в скандинавския спектакъл – от Ибсен и Стриндберг, та до наши дни. В нея дълготрайното брачно общуване се изражда в психическа, а нерядко и физическа война сред половете. Защо избирате „ Демони “ точно през днешния ден да напомни това на българския фен?
В този случай е избор на актьорите и в следствие предложение към мен. Но през годините съм имал предпочитание да слага Ларш Нурен. Харесва ми театралното факсимиле, че фамилията е смален вид на обществото. И като човек, който четири пъти е работил върху пиеси на Ибсен, ми направи впечаление изказванието, което бях чел някъде, че в неговите пиеси можем да проследим процесите в Европейския съюз през последните години – като овакантяване на някой член на фамилията, завръщане на призраците от предишното, „ прогресивна “ фасада и въпроси към бъдещето. В този смисъл скандинавската драматургия е допустимо най-близката пресечна точка сред интимния и публичния свят.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ