Този, който усеща неналичието ти непрекъснато, живее с мисълта за миговете, които пропускате, до момента в който не сте дружно.

Легни до мен. Когато лежиш до мен не помня, че съзнанията ни са ситуирани в обособени тела. Имам чувството, че ме разбираш толкоз по-лесно. Дори, когато ме четеш, е по този начин. Спомняш ли си какъв става човек, когато открие нов обичан създател? Полудява и не може да се откъсне от четивата му. Обичах да ти чета книгите си на глас.

Позволявах си да си представям, че сме героите от кино лентата „ Четецът “, само че ще сме по-добрата версия, която светът ще познава.

Едва ли тогава, когато не бяхме говорили седмица, си очаквал в слушалката приглушено да ти изтъквам „ Анна Каренина “ още преди да задълбоча интереса си към живота на Толстой. Още преди да открия, че изсипващите се (ей по този начин сред другото) излияния в редове и редове по отношение на разкрепостеното поведение на дамите от обществото през оня интервал, са просто нападки към личната му жена, която е тормозил с непрекъснати обвинявания. Знаех, че е куцо да се цитира без оглед на цялото произведение и пред хора, които няма да се замислят над смисъла, а ще останат под афекта от развръзката в личните им връзки. Имаше ли смисъл да „ натърквам “ носа на някого, който не ме е потърсил 4 или 24 часа.

Просто желаех да схванеш какъв брой нуждая се да ти липсвам.

“Ако ти можеш да преживееш и един ден, без да схванеш по какъв начин съм и какво върша, значи можеш и всички останали дни. ” Трябваше да ти обясня, че концепцията е друга. Независимо от  обстоятелствата, всеки ден желаем даже неумишлено да сме покрай този, който стопля света ни. В противоположен случай изстиваме, в противоположен случай можем, без да знаем по какъв начин е, и без него въобще.

Тук няма обвинителен звук: “Защо не си ме потърсил? ”, а освобождаващото: “Няма смисъл да ме търсиш, в случай че не го правиш от естествената потребност да схванеш по какъв начин съм. ” Пълнежът на това изречение не е егото, тъй като най-малко там Толстой е оставил чистата обич, която би трябвало да остане чиста. Но тогава не лежахме един до различен и бяхме толкоз далечни.

Сега през август дъждовните улици лежат под завивки с километрични локви сред нас.

Все по-силно ми липсва всичко в теб, само че най-вече ми липсва това, аз да ти липсвам по този начин, както ти ми липсваш на мен. Чувството е, като да поемеш на път, който от ден на ден те отдалечава от място, което с всеки идващ километър ти липсва от ден на ден.

Може би ме търсиш в дните, когато не можеш да се намериш, а аз не съм срещала себе си от седмици.

 Мълчаливо се наслоявам в лицата на други дами. Особено в устните им, в случай че са заоблени като моите, само че усетът им е мъждив бяг към моята същина. Опитваш ги и се давиш в отчаяние, което те опустошава в студените си талази.

Утешаваш се с остатъците ми, сходни на привидение, в разкривените тела покрай теб. Казвал си го. Запълваш стомаха си, който остава постоянно празен, с храна от масите, където можехме да вършим обич, да се обичаме като невидели суровия свят. Сега коремът ти стърже за малко топлота.

Как успяхме да разкривим толкоз доста прочита, който си правихме взаимно и който толкоз ми оказва помощ да прочитам другите и все да се връщам теб да пиша. Всичко е наред, тъй като тази стихия ще отмине, лятото още отхвърля да си отиде, а новите книги има на кого да ги чета и кой да ги схваща по-добре, до момента в който не слуша моя прочит, а основава собствен за мен.

Автор: Пам Валидис