Той е забавен, разсмива и осмива. Занимава се с изкуство,

Той е занимателен, разсмива и осмива. Занимава се с изкуство, обожава театъра и прекарва доста време в него, най-много играейки. По-голямата част от хората го познават като Ей Бо, останалата – като Борислав Вълов . Малцина са тези, които са опознали сериозната част от светоусещането на артиста и инфлуенсър, който постоянно виждаме като „ вуйна ти “.

За тази му по-дълбока страна научаваме от дебютния разказ на Борислав Вълов „ Защото в твоите очи “, отдаден на пътната сигурност.

В страна, в която да пийнеш две дребни и да се качиш в колата си, до момента в който си оставил възпитанието на децата си на обществените мрежи, е берекет да има инфлуенсъри като Ей Бо. Веднъж, тъй като наличието му е всичко друго с изключение на пошло, и второ, тъй като с въздействието, което е основал, той може да обръща мирогледа на млади и остарели и да ги тегли в позитивна посока.

„ Никой не може да спре двамата да възнамеряват бъдещето си дружно.... Никой, с изключение на ориста, скрила лицето си под каската на пийнал моторист “ – даже единствено този откъс е задоволителен, с цел да посегнеш към „ Защото в твоите очи “. Заинтересовани от дълбочината на разсъжденията на артиста, го каним за диалог, с цел да разберем освен за книгата, само че и за неговите облици:

Преди към година описваш от кое място идва вдъхновението ти за „ лелята “. Промени ли се от този момент лелята от администрацията?

Ами то е съгласно обстановката, съгласно това какво ѝ се постанова да преживее. Има от всичко. Има и по-нестандартни сюжети, само че има и такива, които са прекомерно познати. Има такива, в които всички са с послания или най-малко това е стремежът на тази вуйна. Винаги има някакво известие, което се сервира напред, само че се случва да се намира баланс сред положителния образец

и сред този, който ни кара да се замислим и да подобрим нещо към нас или в нас самите.

Тази вуйна постоянно е коректив на мен самия и това нещо ми оказва помощ всички тези хрумки, всички тези сюжети, през които преминавам и през които претърпявам по някакъв метод, т.е. дори да кажем самият облик, самата вуйна ми влияе на мен като човек, който желае да сътвори нещо и да ми помогне за преценката ми, за държанието ми, за рефлекса ми, за това по какъв начин се намирам в пространството в избрани моменти. Смятам, че е даващо, считам, че по някакъв метод построява усещане.

А същинските чиновници в администрацията съгласно теб усъвършенстваха ли метода на обслужване и връзката с жители и клиенти?

Смятам, че да. Аз съм позитивно надъхан към всичките тематики, които жегвам. Винаги излизам с мисълта, че малко по малко нещо се трансформира и то е към положително. Това, че по дадена тематика се шуми и приказва и тя е настояща, работи освен на личностно, само че и на всеобщо равнище. И мисля, че трансформира, тази вълна продължава да се движи. Това мислене ми оказва помощ да виждам от ден на ден и повече положителни образци и си мисля, че в действителност нещата се усъвършенстват. Мисля, че има повече грижа върху това какво ще е отношението, има повече фокус върху това.

Аз някак вътрешно изпитвам потребност да споделям тези положителни образци и постоянно пиша или участват във видеосюжетите. Назовавам ги даже с съответни имена, къде, какво ми се е случило с положителни, благи хора, които работят и в действителност са отдадени, желаят да се показват добре, желаят да има хубаво отношение, да са грижовни към работата си, към клиентите, към хората против тях. Това взаимоотношение е доста значимо и основно, само че и работи. Наистина считам, че нещата вървят в позитивна посока.

Много постоянно виждам такива положителни образци, пред които възкликвам от екстаз и си споделям ето, това в действителност е реалност, това е действителност и би трябвало да отчетем някак заслугите на тези хора,

да им се благодари, да бъдат поощрени, да се знае за тях. Може би по-лесно е да не си харесваш работата, само че когато си я харесваш, ти започваш да грееш, ти променяш постановката на всички към себе си. Това би трябвало да се предизвиква и администрацията би трябвало да се приказва за положителните образци. Има ги и считам, че са доста повече, въпреки от време на време да наподобява противоположното.

Много по-често към този момент срещам благи, вежливи, общителни, усмихнати чиновници, в сравнение с кисели. Много по-често се случва да ми стане прелестно, да се усещам благодарен за това какво е било отношението, да усещам, че всичко е наред и се подрежда в вярната посока. Много по-често е това чувство, в сравнение с другото, трансформирало се в нарицателно и в стандарт.

И като си приказваме за смяна, желая да създадем препратката към дебютния ти разказ „ Защото в твоите очи “, където засягаш един доста сериозен проблем – войната по пътищата. Предвид, че годишно избиваме децата си с коли, апелирам те, разкажи ми за посланието на книгата.

Надявам се книгата да има влияние, каквато е и нейната функционалност. А за какво тя е основана, за какво има потребност от нея и за какво отделих толкоз доста време и даденост? Считам, че просто е трябвало, било е нужно. Защо ми е било нужно и за какво е нужно за света? Може би отговорът е – с цел да вълнува и да оставя диря за размисъл, самото обръщение от нея да връхлита. Може би това е нейната роля. Аз съм оставил тази книга да живее в този момент, да пътува, да доближава последователно до своите места. Естествено, не спирам да обгрижвам пътя на книгата и се надявам да върви напред, само че и да се знае защо е.

Много ми се желае да оставя някаква диря, тъй като една книга изисква много упорита работа. Тя е и най-бавната медия, което значи, че има по-големи шансове да остане във времето. Тази книга обгръща може би една от най-сериозните и заболели тематики, която стои отпред на нещата, които боледуваме като общество от години.

Сиела

От години се борим с това, от години слушаме всекидневно за това, от години някъде близо или надалеч от нас, само че на територията на страната ни се случват такива трагични, нещастни, неприятни произшествия, които ни трансформират като общество. Много е значимо да успеем да се преборим, да се поддържаме като общество и да променим нещата, да вземем ограничения, да обърнем посоката, по която се движим, тъй като тази посока е рискова. Тя от доста време е такава и би трябвало незабавно да се направи противоположен завой по тематиката с войната по пътищата. Нещата са стигнали до някакъв безразсъден лимит. Не може повече всекидневно да живеем с това, би трябвало да спре.

Това е боледуване, от което като общество би трябвало да се излекуваме. Трябва да не разрешаваме да се замитат неща под килима, да минава и да се не помни. То е някъде и тлее. И освен да не не помни, нужно е и доста твърдоглавие, доста воля и доста съответни дейности, които да се подхващат, с цел да може нещо да се промени. Това е единственият метод. Избрах моята книга да е моят зов. Това да е моят метод, моето съответно деяние. И нямам гаранция какво ще реализира книгата в далечно или близко бъдеще, само че си поисквам попътен вятър.

Аз се надявам един ден като общество да сме толкоз напред в тематиката за пътната сигурност, че да можем да ѝ се надсмеем, да я създадем хумористична и занимателна някак, а не толкоз трагична, каквато е в този момент.

Не знам по какъв начин се гледа с комизъм по такава сериозна тематика. Това е доста комплицирано, тъй като да обърнеш една тематика в комизъм, значи тя би трябвало да е спряла да боли. Не знам какъв брой време ще е нужно за тази тематика, която обгръща към този момент дълги години обратно във времето и към момента не знаем какъв брой още следва, за д пъкъла може по този начин някак да се почисти и да не остане диря.

Защото белегът остава. Има едни разрушени фамилии, поради загубата на някого и това вечно остава белег. То не може да се не помни изцяло. В книгата имам една глава „ Белези “. Тема като тази оставя белези и с цел да не се стига до тях, би трябвало да създадем предварителна защита, ние би трябвало да сменим кода, да изместим ДНК-то на целия проблем, с цел да може той да спре да носи такава тежка диря. Трябва там да се случат нещата, с цел да се предотвратят, да не се стига до това, за което си приказваме.

Или би трябвало да не се стига до белезите, или те остават вечно и трансформират живота окончателно на участници в случай, на техните фамилии. Кога един родител, който е изгубил детето си, ще успее да почисти това от живота си? Кога ще успее да се усмихне на това? Кога ще успее с лекост да мисли за това? Колкото и време да е минало, то просто някъде там остава. И какъв брой хора към този момент живеят с подобен товар?! И продължаваме прибавяме такива събития, такива действителни ориси към статистиката. Всяка една от действителни истории носи своята болежка, своите белези, своите контузии. С тези физически, прочувствени и ментални контузии човек би трябвало да се оправя дълго. Това е един от аспектите в книгата – да се попитаме можем ли да го забравим. Ние с цел да продължим друго, би трябвало да променим нещо и не може да оставим тематиката да се заобикаля.

Всеки ден аз мисля и приказвам за това с изключение на към книгата някакъв, към всичко, на което попадам и чета и се пробвам да свържа нещата, с цел да се шуми за това. Освен това тази тематика ме касае, грижа ме и не ми дава успокоение. Докато нещо не се промени, не мога по този начин просто да се отпусна и да кажа, отдъхваме си. Не сме си отдъхнали към момента, то се вижда.

Така че, би трябвало да се приказва по тематиката. Това е концепцията на книгата ми – идеята, а не просто да кажа, че съм сбъднал една фантазия и не преставам в идващия план.

Така че, би трябвало да се преборим по тематиката и чак след това да си отдъхнем. Просто към момента трябват някакви старания, може би ангажираност и воля, която ние се постанова да проявим, с цел да може по-късно да стане по-добре.

Мислиш ли, че вярата да обърнем статистиката в позитивна посока е в хора като теб, които влияят с думите и с работата си?

Вярвам изрично, че изкуството е способно да се оправя. Способно е да лекува, да оказва помощ, да замисля, да възпитава и да трансформира. Тези всички функционалности ги събира в едно, то е способно също да трансформира ориси, да оставя послания, да трансформира статуквото, да трансформира света. И тази му мощ е доста по-чиста, откровена, откровена, в сравнение с някакви схеми и проекти. Изкуството има единствено проект, и той не е маркетингов, а е зависещ на някаква идея, задача, потребност за смяна, битка, избавление. Изкуството е душа, а когато има душа, тогава нещата работят най-силно. Силата на думите може да води към дейности, стига да са задоволително и ясни, мощни и въздействащи.

Посланието, което ми се желае да насочвам е, всеки за себе си да се замисли, да направи нещо от себе си, от своята камбанария, да пусне от себе си някакъв лъч, тъй че да може да се промени нещо световно. Всеки като даде нещо от себе си, от вниманието си, или от времето си, от творчеството си, или от думите си, от душата си, всичко това се събира и се прави един първо независим, а след това и световен пробив и се трансформират неща, тогава се обръщат събития. Светът, в който живеем е комплициран. За да го създадем по-смислен, хубав, стойностен, и добър, става по този метод - локално и световно, с самостоятелна и обща ангажираност.

Според теб инфлуенсърите (колкото и отрицателна конотация да е добила думата), които дават добър образец, или по-лековатите неща, които нямат смисъл и дълбочина, са по-успешни?

Според мен е непрекъсната борба на Ин и Ян. Инфлуенсърството е и специалност към този момент, тя се узакони мълчешком в последните години. Това е най-новата и нашумяла активност, която към този момент обгръща на световно и мултижанрово равнище нашето живеене, на всички места се случва към този момент и е доста публикувано. Освен това се движи, има посока и скорострелен път.

И като ново за света е обикновено да се възприема враждебно. Нормално е да не се одобри толкоз елементарно, изключително в първите години на този растеж на инфлуенсърството. Нормално е да има песимистичност, да се гледа отдолу под вежда, да мине своите тествания, своето израстване, да има своите интервали, да се потвърждава с времето. Нужно е време. Нормално е също по този начин едни да не го одобряват и схващат, други да имат потребност от него, да го утвърждават и да считат, че е належащо. Нормално е и да има образци и положителни, и недобри.

Нормално е да има борба сред стойностното инфлуенсърство и тровещото инфлуенсърство. Има инфлуенсъри, които са положителни и трансформират към положително, а има и такива, които вредят. Всеки е свободен да го прави съгласно своите разбирания, дейности, решения и избори. Самата специалност е способна да има такава тежка функционалност – да трансформира.

Много е значимо всеки да преценя на какво обръща внимание, да схваща кое е положително, кое не е. Да може добре да ги преценя и да знае от какво да се пази или какво да последва. Естествено, ти можеш да навредиш като инфлуенсър, само че и можеш да окажеш помощ.

Борислав Вълов в спектакъла „ Тримата мускетари “ в Драматично-кукления спектакъл „ Васил Друмев “ в ШуменБТА

Аз имам вяра, че положителното инфлуенсърство е доста по-устойчиво и доста по-силно, без значение на какъв брой случаи попадаме с противоположната конотация. Доброто инфлуенсърство е доста по-здраво и основава желязна мощ. То носи авторитет, виждам в последните години и това доста ме радва. Престижът е нещо, което добива повече внимание, т.е. положителните вести, триумфите, образците, какво положително е направил, какъв триумф е постигнал, какво е съумял да промени посредством положителния си образец. Това носи повече авторитет и това става все по-търсено, мечтано, имаме потребност от него, повече внимание му се отделя и остава във времето доста по-устойчиво. Престижът задвижва напред, обнадеждава, окуражава и колелото се завърта.

Докато неприятните образци са като фойерверк, който оставя къса диря. Всеки образец работи като преподавател. Като Ин и Ян, което е част от философията за света, само че постоянно е борба сред светлото и тъмното. В нея постоянно стоя в тима на светлото и имам вяра в него и знам, че даже тъмното води към светлината.

Радвам се да го чуя, поради, че съм от поколението забързани родители, оставили значително възпитанието на децата си на вас инфлуенсърите.

Всяко потомство си има своите борби, си има своите неща, които оставя. Точно достижения, даже битки, които продължавате. Своите контузии всяко потомство си ги носи. Настоящото потомство е доста интелигентно и бързо мислещо, бързо схващащо и е свободно в това да преценя, тъй като има толкоз доста неща, които да избира. Но предизвикването е навръх този персонален избор. И в действителност по-късно и на общия избор. На това какво ти ще избереш в магазина. Вече има всичко в света и можеш да го достигнеш, на един клик разстояние е, на една ръка разстояние, нещата са доста по-достъпни. Нямаш ограничавания да не си осведомен. Ти към този момент имаш цялата информация. И това носи с себе си плюсове и провокации. Аз имам вяра в силата, която всяко потомство носи, която са оставили на идващото и която имаме опция да оставим за напред.

Радвам се на това по какъв начин се движи светоусещането, тъй като когато ти си в едни условия да избираш и в които имаш повече, може да те научи на преценка, на отговорност и дават значими качества, които се натрупат отсам на сетне. Има капацитет, има толкоз доста гении, които занапред могат да трансформират света, да се застъпват за дела, да избират.

Много имам вяра в хората, в душата на човек, в човечността, в съвестта, колкото и тя да е на прицел в този момент. Съвестта сега е изложена като цел. Не разбирам по какъв начин някой няма съвест или съумява да я притъпи до подобен краен лимит, както се вижда в някои съответни случаи към нас. Вярвам в хората и заставайки с тях, до тях предпочитам по какъв начин да работя, какво да върша. Избирам на коя страна да съм, от кой тим да съм, защо да се боря.

Искам да се боря за положително, желая да се боря за избавление на света в който сме, да се боря за изкуство, да се боря за просвета. Това ми е персонална идея. Има толкоз капацитет, който би трябвало да се развие в вярната посока, в случай че си оказваме помощ взаимно – посредством образец, посредством тематиките за които си приказваме, посредством вниманието към значимите неща и към детайла.

Житейската борба е в това най-после всички да сме избавени, да успеем да минем маратона и да прекрачим finish-а и това да е наша изгода, да живеем по-добре, да се оправим по-добре, да откриваме смисъл в това, зад което заставаме, да имаме дела, да си оказваме помощ, да подвигаме равнището, качеството на живот, да има повече мир, да знаем по какъв начин да обичаме, да не се опасяваме да с изправяме пред пред страховете си.

Това са някаква житейски неща, които обаче ни вълнуват всички. Те са непреходни. И всеки един някак става част от това. Въпросът е какво ще избере. Вярата ми е мощна и тя е в позитивна тенденция. И като чуя, че светът отива на зле, а го слушам постоянно, не се помирявам, не се съгласявам. Смятам, че просто сме в интервал и че човечеството си има своите стадии. И това се знае, връщайки историята обратно. Но аз имам вяра в вероятност, в бъдещето, че ще успеем, че ще се оправим и че просто ще имаме силата да сме по-добри.