Той е продуцент, актьор, певец и инфлуенсър с впечатляващите над

Той е продуцент, артист, артист и инфлуенсър с впечатляващите над 1 млн. почитатели в TikTok. Създател е на обичания YouTube канал с над 600 хиляди клиенти The Boxing Antelope и на най-успешния уебсериал у нас – „ Кървава луна “. 

Тя е създателка на наличие в Instagram, TikTok и YouTube, както и сценаристка и актриса в редица планове в портфолиото на The Boxing Antelope – като уебпоредиците „ Клетвата “, „ Проклятието “, „ Повярвай в мен “. 
Снимка " Сиела "

Те са Денислав Димчев и Яница Михайлова. И когато творят дружно, са същинска буря. Затова не е изненада, че през 2023 година вземат решение да напишат фентъзи книга, в която да дадат цялостна независимост на въображението си. Две години по-късно тя към този момент е тук – в целия си готически искра и със завладяващите илюстрации и корица на Веселин Цонев.

Пропита от кадифен мрак, е чудата приказка за порастването с тъмни краски, в която всеки младеж може да припознае парченце от своята история.

Виктор Мордем е 18-годишно момче, което не се вписва в ограничавания свят на дребния град. Единственият лъч светлина, който се опълчва на безконечната нощ в живота му, са приятелите му Стефан и Миа. Когато мистериозният му дядо се свърза с него, с цел да го принуди да извърши античен „ фамилен дълг “, младежът бива замесен в античен вампирски фетиш срещу волята си. Тайната общественост е ръководена от четири кръвожадни семейства – Дракулести, Сангвинари, Луминар и Мордем, чийто финален потомък се явява Виктор.

А една истина тегне над момчето като мастиленочерна дамга: той е полувампир – нечистокръвна „ смеска “ в общество, в което слабите не оцеляват. Или най-малко не дълго.

Виктор ще би трябвало да премине през три смъртоносни тествания – игри на кръв и популярност, където единственото предписание е: Оцелявай непременно. Но с цел да запази себе си, той ще би трябвало да прегърне мрака като остарял приятел… 

В „ Наследникът “ Денислав и Яница основават многопластов свят, изтъкан от всички нюанси на тъмнината. И рисуват вълшебен портрет на безконечната борба сред истината и лъжата, сред другарството и измяната, сред положителното и злото.

Обагрена в септемврийски сенки, само че и в луннобялата светлина на вярата, тази книга е за всеки, който в миналото се е чувствал друг, отблъснат или неразбираем. И за всеки, който има потребност да повярва в себе си и в личните си сили.

* * *

Из „ Наследникът. Игри на кръв и популярност “ от Денислав Димчев и Яница Михайлова
Снимка " Сиела "

Първа глава
Септемврийски сенки
27 септември

Нощта се бе спуснала над града като тежко одеяло, задуша­ващо всеки тон. Въздухът беше имобилен, а единственото, което нарушаваше тишината, беше далечният звук на премина­ващ автомобил, който заглъхваше в мрака. Такъв беше животът в дребния град. Тук в никакъв случай нищо не се случваше. Вечерите бяха тихи, улиците опустяваха рано, а светлините в прозорците угасваха една по една, до момента в който целият град не потънеше в сън.

Сред редицата идентични къщи, сгушени компактно, едвам се раз­личаваше една – остаряла, с леко напукани стени и приглушена светлина, която се процеждаше през пердетата. Вътре, уютно седнала в креслото си, Грета – жена на към шейсет години с нежно, само че изморено лице – се взираше в екрана на телевизо­ра, вперила взор в новините. Гласът на водещия изреждаше следващия лист с несгоди – закононарушения, рецесии, кавги. Статичният искра на тв приемника хвърляше призрачни сенки по стените, а в ъгъла на стаята древен стенен часовник от­брояваше времето. Грета въздъхна и погледна към него. Вне­запно по кожата ѝ се прокраднаха тръпки на паника. Въздухът натежа. Тогава го чу. Рязък, изкуствен тон, който пристигна от кухнята. Сякаш нещо се беше стоварило на пода. Тялото ѝ се напрегна.

Тя се изправи постепенно, стъпките ѝ звучаха приглушено върху дървения под, само че отекваха в празната къща по-силно, отколко­то ѝ се искаше. Колебливо надникна в сумрачната стая, а по­гледът ѝ попадна върху паднала керамична купа, разпиляна на части по земята. До нея стоеше дребна черна котка и я гледа­ше с кръгли, светещи в полумрака очи.

– Бела... – прошепна дамата и за миг си отдъхна.

Котето измяука безшумно, все едно се опитваше да каже нещо.

Жената не сваляше очи от него. Стомахът ѝ се сви, някакво вътрешно чувство я караше да бъде нащрек.

Стаята към Грета потъмня, сенките в ъглите се разшири­ха, издължаваха се като пръсти, протягащи се към нея. Теле­визорът продължаваше да мърмори фонов звук, само че към този момент думите звучаха далечни, накъсани, съвсем неразбираеми.

Изведнъж котката се изви, козината ѝ настръхна, а по­гледът ѝ се стрелна към коридора. Грета замръзна. Ръката ѝ ин­стинктивно посегна към дървената лъжица, оставена на плота. Дланите ѝ бяха ледени, само че стискаха дръжката с обезверена мощ. С едно внезапно придвижване я счупи на две. Дървото изпука мъчително в тишината. Острите ръбове проблеснаха на слабата светли­на. Секунда безмълвие. После – тон. Шумоленето беше при­глушено, като че ли някой плъзгаше пръсти по тапетите, драскайки напълно леко – едвам го чуеш... само че не и да си сигурен, че не си го въобразяваш.

Грета преглътна тежко. Краката ѝ бяха вкопани в пода, само че погледът ѝ не се откъсваше от тъмния кулоар. И тогава го усети. Не го виждаше, само че знаеше, че е там. Нещо дишаше в тъмнината. Нещо я дебнеше. Звук, напомнящ на кубинка, стъпваща тежко по пода. В един миг беше в коридора, а в идващия – в другия завършек на къщата. Отново се чу звук. Туп. Туп. После – тишина.

Шумът профуча около нея като хладна вълна, която не би трябвало да е там. Грета почувства по какъв начин въздухът се изтегли от помещението. Нещото се движеше не просто бързо – то се плъзгаше по ръба на усещането. Тогава чу железен звън. Електрическото табло. Изведнъж лампите в къщата премигна­ха. После още един път. Трети път. И ненадейно стаите потънаха в безспорна мрачевина.

В продължение на няколко секунди тишината я задушава­ше. Единственото, което чуваше, беше личното ѝ сърцетуптене. Без да се бави, Грета посегна към рафта и сграбчи фенера, който държеше там за изключителни случаи. Щракна копчето, а студената светлина преряза мрака, хвърляйки внезапни отражения по стените. Лъчът пробяга през кухнята, мина през кори­дора, освети ъглите, където сенките се сгъстяваха. В края на коридора, в самото сърце на тъмнината, стоеше черна фигура, препречила единствения вероятен излаз.

Сянката не приличаше на човек. Беше висока, слаба, не­естествено изкривена, с крака, които изглеждаха прекомерно дълги, прекомерно гъвкави, като че ли не бяха прикрепени към тялото ѝ по естествен метод. Въздухът към нея вибрираше, пространството се накъсваше, изкривяваше – самото ѝ наличие нарушаваше разпоредбите на този свят. Но най-ужасяващи бяха очите. Две червени точки, светещи като въглени в мрака, не­подвижни, втренчени право в нея. Те не отразяваха светлината, а излъчваха тъмен, злокобен пламък.

По тила на Грета мазета студена пот. Фигурата изсъска. Звукът беше изострен, грабителски – подобен, който не се чака да излезе от гърлото онлайн създание. За секунда Грета се вкамени, само че не ѝ беше нужна покана – обърна се и се втурна към мазето.

Стъпалата под краката ѝ изпищяха в прощален вопъл. Дървените дъски се огъваха под тежестта ѝ, само че тя не спираше. Мазето беше като лабиринт – лавици, цялостни с буркани със зимнина, остарели принадлежности и движимости, останали от различен живот. Стигна до едно отдалечено ъгълче, притиснато сред две ма­сивни дървени греди. Вратата беше към момента открехната. Сен­ките от горния етаж пулсираха като живи. И тогава то се спус­на надолу. Нямаше тон от стъпки. Нямаше и звук от придвижване. Само смяна в самия въздух. Грета се сви зад един от рафтове­те и се притисна в стената. Опитваше се да не диша, да не трепне. Но тя към този момент не беше сама. Неестествената, издължена сянка на съществото се разля по пода. В този миг Грета видя дълги, изкривени пръсти, които се плъзгаха постепенно по дървените сте­лажи. Съществото не виждаше. Надушваше. Усещаше пулса на жертвата си, улавяше всяка парченце топлота, всяко движе­ние на въздуха. То беше оня призрачен сън, който те сковава измежду нощ, който те притиска в съня ти и те оставя некадърен да се движиш. То беше сънната парализа, от която в никакъв случай не можеш да избягаш. И в този момент се намираше пред нея. Грета задържа дъха си. Съществото спря. Завъртя глава, ослуша се. Старицата усе­щаше тежестта на наличието му, на вниманието му. Бав­но хвърли фенерчето си на земята и се промъкна към другата страна на рафта. Движенията ѝ бяха плавни, тренирани. Хищ­никът се хвърли към източника на шума, изпращайки буркани и предмети на земята. Стъклото се разруши с пронизителен тон. Но Грета към този момент беше на друго място. Тя се завъртя и се втурна към стълбите. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите, дробовете ѝ го­ряха, само че не спираше. Виждаше лунната светлина, която се про­крадваше през прозорците от горния етаж – виждаше спасение­то си. Беше на косъм. Протегна ръка към вратата на мазето. Но нещо студено и смъртоносно се уви към глезена ѝ. Жената не съумя да извика, когато съществото я дръпна надолу. Загуби равновесие, удари се в стъпалата, а главата ѝ улучи ръба на една от дървените дъски. И след това – мрачевина. Не онази на нощ­та, а цялостна, всепоглъщаща, ужасяваща мрачевина. Съществото я издърпа в черното сърце на мазето. Тя риташе, драскаше, само че хватката му беше като стоманен обръч. Последният ѝ вик проряза нощта. След него – нищо. Тъмнината погълна всичко... Може би за секунда, две, 10, се възцари непроницаем мрак, а след това светлините в къщата примигнаха и лампите светнаха една по една.

Телевизорът към момента работеше. Журналистът от новините продължаваше да приказва, все едно нищо не се беше случило. Но нещо в стаята беше друго. Часовникът в ъгъла – остарелият сте­нен часовник, който толкоз години отброяваше всяка минала минута – беше спрял. Времето в тази къща беше свършило.

Чу се далечно, приглушено изщракване на ключ в ключал­ката, последвано от бавното, скърцащо отваряне на дървена врата.

Николай стоеше на прага, прехвърляйки ключовете от ед­ната си ръка в другата. Късата му черна коса беше покрита от шапка, а от униформата на киното, в което работеше, се носе­ше лека миризма на пуканки.

Той вкара ключа в ключалката и го завъртя. Дългата промяна в работата тежеше на раменете му, а клепачите му с всяка из­минала секунда се превръщаха в олово. Вратата се отвори с безшумно стържене и момчето влезе вътре.

Къщата светеше както нормално, само приглуше­ното, далечно бръмчене на работещия тв приемник изпълваше тишината.

Николай се намръщи. Погледът му обходи вътрешността. Кухнята изглеждаше както постоянно, коридорът, даже и вазата с умрели цветя на масата до входната врата. Нищо тук не се беше променяло от години.

После видя падналата керамична купа и се приближи, с цел да ревизира. Той направи крачка обратно, гласът му прозвуча леко прегракнал от умората:

– Бабо, прибрах се...

Нямаше отговор. Единствено бръмченето на тв приемника. Николай продължи да крачи из кухнята, придвижванията му бяха мързеливи, само че с всяка крачка в него се засилваше някакво необичайно възприятие. Нещо в тази тишина го притесняваше. Трябваше към този момент да е чул гласа на баба си. Тя постоянно отговаряше. Интересуваше се по какъв начин е минал денят му, работата му. Но в този момент – нищо.

– Няма да повярваш какво стана през днешния ден – стартира той небрежнo и се опита самичък да разчупи мълчанието. – На промяна бяха двама цялостни идиоти, които не мога да нарека другари, почтено...

Гласът му отекваше по-силно в празната къща. Отговор обаче нямаше. Стъпките му забавиха ход. Той спря посред ко­ридора, обръщайки се леко, като че ли очакваше баба му да се по­яви зад някой от ъглите. Изведнъж нещо черно изскочи против него.

Краката му подскочиха обратно, адреналинът го удари като леден вятър. Николай нададе внезапен зов, само че в идващия момент осъзна, че това беше единствено Бела. Малката черна котка стоеше пред него, свита, с леко настръхнала четина, опашката ѝ мърда­ше постепенно. Очите ѝ проблясваха в полумрака.

– Бела... – изпъшка той и прокара ръка по лицето си. – Ти нямаш ли си друго за правене? Я марш!

Котката измяука безшумно, съвсем афектирано, и с лека прелест се отдалечи в мрака на коридора. Николай въздъхна тежко, по­клати глава и се обърна към хола.

– Бабе, да не си заспала пред тв приемника? – сподели, до момента в който тръгваше натам.

Нещо му подсказваше, че няма да получи отговор. Но все пак продължи.

Екранът на тв приемника трептеше, фрагментите се сменяха, само че гласовете звучаха като отдалечен, неправилен звук.

На дивана лежеше Грета. Но не както лежи задремал чо­век. Тялото ѝ беше отпуснато неестествено – крайниците ѝ се прегъваха в странни ъгли, а главата ѝ бе извърната леко на­зад, застинала в безгласен смут. Очите ѝ, необятно отворени, се взираха празно в екрана, без да виждат нищо. А от врата ѝ... Кръв. Тънка алена линия, пропита с тъмни, съсирени кап­ки, се спускаше по набръчканата ѝ кожа, попивайки в яката на нощницата ѝ.

Но Николай беше застанал зад дивана и към момента не вижда­ше това. Гласът му беше спокоен, съвсем шептеше:

– Бабче, вечеряла ли си? – попита и едвам тогава погледът му се спря върху безжизненото ѝ тяло. Очите му срещнаха тези на Грета. Николай замръзна. Страхът го заля като мразовит при­лив. Дъхът му заседна в гърдите, сърцето му блъскаше.

Залитна обратно и се удари в масичката зад него. Стари вест­ници и порцеланова чаша паднаха на пода, разбивайки се с приглушен тон.

В идващия момент нещо по-силно от страха го изтласка на­пред – отчаянието. Той се ускори към дивана.

– Бабо! Бабо, чуваш ли ме?!

Коленичи до нея, треперещите му пръсти допряха студе­ната ѝ ръка. Сълзи се стекоха по лицето му.

– Бабо, апелирам те...

Но Грета не помръдна.

Телефон. Трябваше да повика помощ. Той пое мирис и по­сегна към джоба си, само че сърцето му заблъска още по-силно. Телефонът му го нямаше. Внезапно го обля вълна от суматоха. Очите му прескачаха от баба му към стаята, към пода, към ди­вана. Къде, по дяволите, беше телефонът му?! Изправи се, треперещите му ръце се раздвижиха, до момента в който бързо стартира да обикаля стая по стая. Якето. Вероятно беше там. Приближи се, пръстите му разтвориха якето и започнаха да дълбаят из джобовете в паническа тресчица.

На вратата се чу почукване. Пулсът му се забави за части­ца от секундата, сетивата му се изостриха.

Николай не дишаше. Погледът му остана вторачен в дърве­ната врата. Беше късно.

Кой би могъл да бъде?

Той отключи с разтреперани пръсти.

– Моля ви, помогнете…

Нямаше никого. Николай замръзна. Улицата беше пуста. Само нощният вятър шумолеше в дърветата, раздвижвайки сенките, които танцуваха по земята. Той се поколеба за момент, след това направи крачка на открито. Изведнъж две дълги бледи ръце се спуснаха над него. Слабите пръсти на създанието сграбчи­ха побелялото от боязън лице на момчето и го издърпаха към покрива. Момчето изкрещя, само че звукът бе обхванат от мрака. Тялото му изчезна в нощта. За момент всичко утихна.

После – туп.

Тялото му се сгромоляса назад на прага, лицето му – обърнато към лунната светлина. Очите му – празни, широ­ко отворени. Кожата му – ужасяващо бледа, осеяна с пръски тъмна кръв. Погледът му – застинал, само че не просто във въздуха, а сочеше някъде. Към къщата насреща.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.