Той е клиничен психолог, дългогодишен преподавател в университета в Торонто

Той е клиничен психолог, дълготраен учител в университета в Торонто и един от най-популярните обществени лектори в света. С медийните си участия и световния си бестселър „ 12 правила за живота: Противоотрова против хаоса “ професор Джордан Б. Питърсън се трансформира в един от най-разпознаваемите интелектуалци в западния свят.

Сега за първи път на български език се появява забележителният magnum opus на Питърсън –, най-мащабното проучване на създателя, което обрисува рамката на всички негови бъдещи писания и на чиято база той изготвя известните си YouTube лекции „ Maps of Meaning “.

В тази проницателна и задълбочена книга канадският психолог изследва връзката сред религиозните вярвания и легенди и метода, по който човешкият мозък действа и построява визията си за света. 

Години наред Питърсън учи политология и логика на психиката, изследва разнообразни идеологии и митологии и пътува из дебрите на човешкия разум, до момента в който не доближава до една истина: „ Вярванията основават света, и то напълно не в метафоричен смисъл “.

Плод на всеобхватната и дългогодишна научна работа на Питърсън, тази книга среща проучванията на колоси като Карл Густав Юнг, Зигмунд Фройд, Джоузеф Камбъл с откритията на невроанатомията, невропсихологията и когнитивните науки, с цел да разкрие мистериите на човешкия мозък, вярата и разбирането ни за свят, общество, субект, морал.

Задълбочено и провокиращо, това проучване, дава отговори на разнородни въпроси:
Защо хора от радикално разнообразни култури и столетия структурират своите легенди и вярвания по подобен метод?Как историите от предишното образуват актуалната действителност? Как построяваме визията си за света към себе си?Как внасяме ред в хаоса на съществуването?Върху какво се градят идеологиите?Как човешкият разум образува убежденията си?Какво ни споделят приликите в другите публични системи, идеологии и убеждения за метода, по който работи мозъка?Как дефинираме кое е зло и кое – положително?
Комплексен и огромен в размаха си, този колосален труд изяснява съществени културни явления и фундаменти през погледа и похватите на науката.

„ Карти на смисъла: Архитектура на вярата “ наблюдава невидимите влакна, които свързват хората от зората на човечеството до през днешния ден, и ще промени метода, по който виждате света.

* * *

Из „ Карти на смисъла: Архитектура на вярата “ от Джордан Б. Питърсън
Снимка " Сиела "

ПРЕДИСЛОВИЕ. DESCENSUS AD INFEROS¹
Нещо, което не можем да забележим, ни защищава от това, което не раз­бираме. Невидимото – това е културата в нейното интрапсихично проявяване. Нещото, което не разбираме, е хаосът, породил култура­та. Хаосът се завръща, в случай че стълбовете на културата инцидентно рух­нат. Ние сме подготвени да създадем всичко – каквото и да е, – с цел да се предпазим от това завръщане.

„ … самият факт, че даден повсеместен проблем е обзел и погълнал из­цяло индивида, който го артикулира, е гаранция, че той в действителност дъл­боко го е претърпял и може би е извлякъл изгода от своите страда­ния. После той ще ни опише този проблем като образец от персоналния си живот и по този начин ни отвори очите за истината. “²

Отраснах, както се споделя, в лоното на християнската Църква. Това обаче не значи, че моето семейство беше надълбоко религиозно. В детството майка ми ме водеше на църковните служби, само че човек не би могъл да я назова ревностна и строга протестантка, тъй че вкъщи в никакъв случай не разго­варяхме на религиозни тематики. Баща ми всъщност беше агностик, най-малко в обичайния смисъл. И изрично отхвърляше да стъпи в черква ос­вен за женитба или заравяне. Въпреки това фамилните ни връзки бяха просмукани от историческите остатъци на християнския морал, кой­то наложи бездънен отпечатък върху нашите копнежи и персонални връзки. Даже когато пораснах, множеството хора към момента продължаваха да вървят на църква; освен това, всички устои и предразсъдъци, присъщи за междинната класа, бяха по своята същност юдео-християнски. И въпреки тези, които не понасяха обичайните ритуали и вярвания, да ставаха от ден на ден и повече, те абсолютно одобряваха разпоредбите на играта на християнството и официално ги следваха.

Когато станах на дванайсет или там някъде, майка ме записа да по­сещавам часовете по подготовка за конфирмация. Подготвяха ни за при­емането в лоното на Църквата към този момент като съзнателни и зрели индивиди. Там по никакъв начин не ми харесваше. Не споделях отношението на моите отявлено религиозни съученици (които бяха малко на брой), нито си пожелавах тяхното нежелано обществено състояние. Не ми се нравеше даскалската атмосфера, която цареше в тия часове. А най-главното – не можех да преглътна това, на което ме учеха. Веднъж попитах свещеника по какъв начин по­мирява историята от Битие със актуалните научни теории за мирозда­нието. Той очевидно не се беше замислял за сходно помирение; нещо пове­че, по душа изглеждаше по-убеден в еволюционната доктрина. Аз по този начин или другояче си търсех опрощение да напусна и това се оказа капката, която преля чашата. Религията беше за невежите, слабите и суеверните. Прес­танах да отивам на черква и прекрачих в актуалния свят.

Макар да бях отраснал в „ християнска “ среда – и ненапълно тъкмо по­ради това детството ми беше наред и щастливо, – от ден на ден се стремях да отхвърля системата, която ме беше възпитала. Реално никой не се опълчи на моя протест – нито в църквата, нито вкъщи – ненапълно тъй като ония, които бяха надълбоко религиозни (или най-малко по този начин им се иска­ше), не разполагаха с интелектуално приемливи контрааргументи. В последна сметка доста от основополагащите канони на християнската Църк­ва са неразбираеми, в случай че не и отявлено неуместни. Непорочното зачатие е нещо немислимо, както и концепцията някой да възкръсне от мъртвите.

Дали протестът ми провокира фамилна или социална рецесия? Не. В прочут смисъл дейностите ми бяха толкоз предвидими, че огорчиха само моята майка (но даже тя скоро се помири с неизбежното). Останалите членове на църквата – моята „ общественост “ – бяха толкоз при­викнали с все по-зачестяващите актове на дезертиране, че дори не го видяха.

Дали протестът ми провокира нравствен ужас у мен самия? В известна степен да, само че аз съумях да осмисля това чак години по-късно. Почти по същото време, когато напуснах църквата, у мен се разви някаква прежде­временна съпричастност и угриженост към едромащабни политически и публични проблеми. Защо някои страни и хора са богати, щастливи и сполучливи, до момента в който други са обречени на злощастие? Защо силите на НАТО и Съветския съюз непрестанно дебнат да се заловен гуша за гуша? Как е допустимо естествени човешки същества да станат нацисти през Втората международна война и да постъпват с хората по този метод? В основата на тези мои разсъждения лежеше по-широко обхватен, само че за времето си зле осмислен въпрос: по какъв начин по този начин на международната сцена е излязло злото – изключително групово насърчаваното зло?

Горе-долу едновременно скъсах с традициите, които до тогава ме крепяха, и се простих с детството. Достигнал зрелостта, аз към този момент започ­вах да възприемам екзистенциалните проблеми на света и повече не можех да диря отговорите в една всеобемаща социална „ философия “. Реша­ващите последици от неналичието на ориентир се демонстрираха в цялостната си мощ едвам години по-късно. Но в това време моята зараждаща се съпричаст­ност към въпросите на моралната правдивост откри неотложно реше­ние. Започнах работа като доброволец към една социалистическа партия от сдържан вид и възприех убежденията на своите съпартийци.

По това време мислех, че икономическата неправда е в ос­новата на всяко зло. И че тази неправда би могла да се поправи посредством преустройството на обществения ред. А аз бих могъл да допринеса за тази възхитителна гражданска война, прилагайки на дело идеологическите си убеждения. Съмненията ми се разсеяха: моята роля беше ясна. Сега, обръщайки взор обратно, чак се учудвам какъв брой стереотипни са били дейностите ми – по-скоро моите реакции. Не можех да приема религиоз­ните постулати във типа, в който ги разбирах. И вследствие на това се на­сочих към фантазията за една политическа химера и за силата на личността. През последните няколко века същият идеологически капан щракна и за милиони други хора – милиони бяха хванати в него и убити.

Напуснах родния си град седемнайсетгодишен. Установих се не­далеч и постъпих в дребен лицей, където след двегодишно образование се надявах да получа бакалавърска степен. Там интензивно се включих в по­литическата активност на студентите – по това време тя беше повече или по-малко лява – и бях определен в управителния ръб на колежа. В него имаше политически и идеологически консервативни хора: адвокати, лека­ри и предприемачи. Всички те бяха получили положително (или в последна сметка полезно) обучение, бяха прагматични, уверени в себе си, откровени; всички бяха постигнали нещо значително, и то не без старания. Нямаше по какъв начин да не им се удивлявам, въпреки да не споделях техните политически възгледи. И намирах това свое удивление за смущаващо.

По това време като политически зает студент и партиен деятел присъствах на няколко партийни конгреса на лявата партия. Стремях се да имитирам на политическите водачи. В Канада ляво­то крило имаше дълга и почтена история и на моменти привличаше в действителност способени и откровено съпричастни хора. Въпреки това не изпитвах изключително почитание към многочислените дребни партийни акти­висти, с които се запознавах на тези конгреси. Те като че ли живееха, с цел да се оплакват. Често нямаха нито кариера, нито семейство, нито приключено обучение – нищо друго с изключение на идеологията. Тези хора бяха заядливи, раздразнителни и дребни във всеки смисъл на тази дума. Така се сблъс­ках с огледалния облик на проблемите, които не ми даваха мира в борда на колежа: аз не можех да се удивлявам на мнозина от тези, с които споделяхме едни и същи убеждения. Това още повече способства за мое­то екзистенциално комплициране.

Моят съквартирант от колежа, остроумен безсрамник, се отнесе много скептично към идеологическите ми убеждения. Според него светът не би могъл да бъде напълно капсулиран в границите на социалистическата фило­софия. Аз самият на практика към този момент бях стигнал до това умозаключение, само че не се решавах да си го призная гласно. Малко по-късно обаче прочетох „ Пъ­тят към кея на Уигън “³ на Джордж Оруел. Тази книга дефинитивно подкопа убежденията ми. Загубих религия освен в социалистическата идеология, само че и в самите идеологически постулати. В популярното заключително есе (написано особено за – и значително за смут на – Британския клуб на левите издатели) Оруел разкрива най-големия минус на со­циализма и повода за честия му крах да завоюва и удържи властта (най-малкото във Великобритания). По създание Оруел твърди, че всъщ­ност социалистите не харесват бедните. Те просто ненавиждат богатите⁴. Него­вата концепция ме порази още на мига. Социалистическата идеология служи за маскиране на недоволството и омразата, подбудени от неуспеха. Много от партийните деятели, които бях срещал, използваха идеала за обществена правдивост, с цел да оправдаят жаждата си за персонално възмездие.

Кои, в случай че не богатите, са отговорни, че аз съм безпаричен, некултурен и презиран? И какъв брой е комфортно желанието за отплата и някаква абстракт­на правдивост да съответстват! Защо да не получа отплата от тези, които са имали по-голям шанс от мен?

Разбира се, аз и моите сътрудници социалисти не правехме проекти да ощетим който и да било – таман противоположното. Ние искахме да подобрим ситуацията, само че на първо време щяхме да стартираме от другите. Съзирах из­кушението, очевидния минус, заплахата на тази логичност, само че също по този начин ясно виждах, че тя не е присъща само за социализма. Тряб­ваше да се гледа с съмнение на всеки, който желае да промени света към положително, като промени другите. Съблазънта на сходно становище беше прекомерно огромна, с цел да ѝ се устои.

Излизаше, че казусът не е в социалистическата идеология, а в идеологията като такава. Тя опростено разделяше света на такива, които мислят и постъпват вярно, и такива, които не го вършат. И позволява­ше на вярващия да се скрие от личните си неприемливи мечти и стремежи. Тези заключения разклатиха моите убеждения (даже самата религия в убежденията) и сринаха проектите, които градях въз основата на тези убеж­дения. Вече не можех да дефинира кой е добър и кой – лош; не знаех кого да поддържам и с кого да се боря. Това положение се оказа еднообразно затруднително както от прагматична, по този начин и от философска позиция. Аз желаех да стана правист по корпоративно право – бях издържал изпита за банкет в юридическия факултет, две години бях посещавал подгот­вителни курсове. Исках да изуча методите на врага и да стартира поли­тическа кариера. Този проект се провали. Светът очевидно не се нуждаеше от следващия правист, а и аз към този момент не имах вяра, че знам задоволително, с цел да се върша на водач.

Едновременно с това се разочаровах и от политологията, а тъкмо поради нея бях постъпил в колежа. Избрах тази дисциплинираност, с цел да науча повече за структурата на човешките убеждения (както и заради прак­тически, кариерни съображения, разказани по-горе). В първи курс по­литологията към момента ми беше забавна: по този начин се срещнах с историята на политическата философия. Но когато прекосих в основния кампус на Университета в Албърта, ползата ми се изпари. Учеха ме, че хората са задвижвани от рационални сили; че техните убеждения и дейности се дефинират под стопански напън. Това пояснение към този момент не ми се виж­даше задоволително. Не можех да допускам (и към момента не вярвам), че сто­ките – да вземем за пример „ естествените запаси “ – имат вътрешноприсъща и сама по себе си полезност. При неналичието на такава полезност цената на неща­та би трябвало да бъде определяна обществено или културно (или дори индивидуално). По мое мнение този акт на установяване беше нравст­вен – разследване от моралната философия, възприета от обществото, кул­турата или личността. Това, което хората ценяха стопански, просто отразяваше това, което смятаха за значимо. Което ще рече, че същинската мотивация трябваше да се търси в областта на полезностите, на морала. Преподавателите, с които изучавах политология, или не разбираха това, или пък не го смятаха за значително.

Моите изначално незадълбочени религиозни убеждения се изпариха още до момента в който бях напълно дребен. Моята увереност в концепциите на социализма (т.е. в политическата утопия) изчезна, когато си дадох сметка, че в света не всичко се свежда до стопанска система. Вярата ми в идеологията ме напусна, когато започнах да провиждам, че самото отъждествяване по абстрактен прин­цип съставлява глъбинен и мистериозен проблем. Не можех да приема те­оретичната аргументация, която оферираше определената от мен научна сфера. Вече нямах никакви на практика учредения да продължа в в началото определената от мен посока. Завърших тригодишното си образование, получих бакалавърска степен и напуснах университета. Всичките мои убеждения, които, въпреки и краткотрайно, бяха внесли ред в хаоса на моето битие, се оказаха илюзорни. Вече в нищо не виждах смисъл и пасивно се носех по течението, без да знам какво да върша и какво да мисля.

Ами другите? Имаше ли доказателства, че проблемите, с които се сблъсквах в този момент, бяха решени от някого по някакъв допустим метод? Обичайното държание и виталната позиция на моите другари и на се­мейството ми не предлагаха никакво решение. Хората, които добре по­знавах, нито се отличаваха с решителна целенасоченост, нито се чувст­ваха по-удовлетворени от мен. Техните вярвания и методът им на живот, наподобява, просто прикриваха честите подозрения и дълбокото вътрешно безпокойствие. А в случай че се огледа в по-широк мащаб? Картината ставаше още по-тревожна: целият свят беше налегнат от някакво безумство. Великите страни трескаво конструираха нуклеарен механизъм с невъобразимо разру­шителни качества. Някой или нещо кроеше ужасни проекти. Защо? Напълно естествените, добре устроени хора продължаваха да се занима­ват с прозаичните си всекидневни каузи. Нищо не ги тревожеше. Защо? Наистина ли просто не обръщаха внимание какво се случва към тях?

На мен също ли не ми беше до това?

Моята угриженост за всеобщото обществено и политическо безумство и зло по света, краткотрайно приглушена от увлечението ми по утопичния социализъм и от политическите интриги, се завърна с удвоена мощ. Не­въобразимата действителност на Студената война заемаше все по-предно място в съзнанието ми. Как беше допустимо нещата да стигнат толкоз надалеч?
Историята наподобява на лудницаи не е ясно кое са стените и кое – покривът.Но в случай че я четеш деликатно,малко незнайно ще остане.
Недоумявах по какъв начин човечеството е позволило нуклеарната конкуренция: кое оправдаваше риска да се затрие светът – освен сегашното, само че и мина­лото, и бъдещето? Кое би могло някак да оправдае цялостното заличаване на всичко съществуващо?

Отговор нямаше, само че за благополучие, очите ми се отвориха за самия въпрос.

Върнах се в университета и започнах да уча логика на психиката. Започ­нах да навестявам пандиза със непоколебим режим в покрайнините на Едмънтън под управлението на един нещатен учител към Университета в Албърта. Този екстравагантен професор оказваше психическа помощ на голям брой пандизчии, наказани за ликвидиране, обезчестяване и въоръ­жен обир. При първото си посещаване се озовах в спортната зала с уреди за повдигане на тежести. Носех дълго вълнено покривало по модата от края на ХІХ век, което си бях купил в Португалия, и чифт високи ко­жени ботуши. Психологът, който ме придружаваше, ненадейно изчезна и ме остави самичък. Скоро се оказах заобиколен от застрашителни на тип мъжаги, някои от които извънредно едри и корави на тип. Един от тях се вряза в паметта ми. Целият беше изтъкан от мускули и имаше тату­ировки по цялата оголена гръд. През средата на тялото му, от ключицата чак до кръста, минаваше злокобен белег. Може би беше претърпял опера­ция, при която е бил отворен гръдният му панер. Или беше рана от секира. Във всеки случай ударът би умъртвил някой по-слаботелесен човек – като мен да вземем за пример.

Някои от пандизчиите предложиха да си заменяем облеклата. Никак не ми се разделяше с моето винтидж покривало, само че по какъв начин да откажа? Тогава се намеси самата орис. Към мен се приближи невисок, кокалест мъж с брада, сподели, че психологът го праща, и помоли да го вървя след. Той беше сам-самичък, а на моето покривало бяха хвърлили око цялостен куп здравеня­ци. Така че се доверих на думата му. Той ме изведе от спортната зала в двора на пандиза, като от самото начало говореше безшумно, само че рационално за нещо нищожно (вече не помня какво). Докато се отдалечавахме от ден на ден и повече, аз се оглеждах с вяра обратно. Най-накрая моят началник се появи и ми даде знак да се върна назад. Оставихме брадатия пандизчия и отидохме в кабинета. Тогава психологът ми сподели, че безобидният на външен тип малък човечец, който ме изведе от сало­на, е умъртвил невъзмутимо двама служители на реда, като преди този момент ги е принудил сами да си изкопаят гроба. Един от служителите на реда имал дребни деца и до момента в който копаел, умолявал да му пощади живота поради тях – най-малко по този начин твърдял самият палач.

Това ме потресе от дън душа.

Аз, несъмнено, бях чел за сходни случаи, само че те в никакъв случай не бяха се превръщали в действителност за мен. Не бях срещал някого, който даже кос­вено да е потърпевш от сходна свирепост, и несъмнено не познавах човек, който би направил нещо толкоз ужасяващо. Как е допустимо мъ­жът, с който бях разговарял – привидно толкоз естествен (и безобиден), – да е направил такова злочинство?

Някои от лекциите, които посещавах по това време, се организираха в огромни аудитории с амфитеатрални редове. На един от тези курсове – „ Въведение в клиничната логика на психиката “, изцяло разумно – всякога из­питвах едно непреодолимо предпочитание. Сядах зад някой изцяло инцидентен и нищо неподозиращ студент и слушах професора. В даден миг по време на лекцията непроменяемо ме обземаше мощен подтик да забия върха на писалката във врата на седящия пред мен. За благополучие, този подтик не ме обземаше напълно, само че беше задоволително мощен, с цел да ме обезпокои. Що за изверг би изпитал сходно предпочитание? Определено не бях подобен. Никога не съм се държал нападателно, тъй като през по-голямата част от живота си постоянно бях по-дребен и по-невръстен от съучениците си.

Близо месец след първото си посещаване отново отидох в пандиза. През това време двама от пандизчиите бяха осакатили трети, тъй като мисле­ли, че е осведомител. Държали го, или пък го били вързали, и смазали единия му крайник с оловна тръба. Отново бях шокиран, само че този път пробвах нещо друго. Опитах да си показва, в действителност да си показва, що за човек би трябвало да съм, с цел да извърша сходно нещо. Концентрирах се върху тази задача дни наред и претърпях плашещо просветление. Не става­ше дума за това, че сходно безчовечие е немислимо (както тогава наивно предполагах) и че е на практика невероятно директно да се сблъскаш с нещо такова. Истински ужасяващият аспект на сходно безчовечие се със­тоеше в това, че е елементарно да бъде осъществено. Между мен и насилниците в пандиза нямаше разлика – качествена разлика. Аз също бих могъл да постъпя като тях (макар да не бях направил нищо такова).

Това изобретение същински ме разстрои. Аз не бях оня, за който се мислех. Колкото и да е изненадващо обаче, желанието да пробода ня­кого с писалката си изчезна. В ретроспекция бих споделил, че този пове­денчески ентусиазъм се прояви в експлицитно знание – от страст и облик беше пренесен в съответно деяние – и повече нямаше „ съображение “ да съществува. „ Импулсът “ беше подбуден от въпроса, на който се пробвах да отговоря: „ Как е допустимо хората да си предизвикват един на различен такива ужасни неща? “. Аз, несъмнено, имах поради другите – неприятните хора, – само че продължавах да си задавам този въпрос. Нямаше причина да допускам, че ще получа предсказуем или пък, персонално за мен, безсмис­лен отговор.

По същото време стартира да става нещо необичайно със способността ми да подкрепям диалог. Винаги ми е харесвало да повеждам спор незави­симо от тематиката. Приемах го като един тип игра (не че в това има нещо уникално). Но ненадейно осъзнах, че не мога да приказвам – по-точно ста­на ми отвратително да се чувам по какъв начин приказвам. Започнах да слушам някакъв „ глас “ в главата си, който разясняваше моите изявления. Щом кажех нещо, той на часа правеше сериозен коментар. Гласът отегчено и изсъхнало повтаряше:
Ти това не го вярваш.Това не е истина.Ти това не го вярваш.Това не е истина.
Тези произнесени с скука мнения съпътстваха съвсем всяка моя фраза.

----

¹ Спускане в Ада (лат.). – Б.пр.
² Jung, C.G. (1978a), p. 78; а също:„ Макар и на пръв взор парадоксално, човекът, който поема върху себе си унижението на хората, е кадърен да управлява; и този, който поема бедствията на страната върху себе си, е кадърен да поведе народа след себе си “ [Lao Tzu, The concerns of the great. Из: Tao Te Ching (S. Rosenthal, Trans.), 1984].
³ Първата половина от този труд (1937) документира социологическите проучвания на създателя по отношение на тежките условия на живот измежду работническата класа от индустриалния север на Англия – Ланкашир и Йоркшир – преди Втората международна война. – Б.пр.

⁴ „ Понякога виждам социалиста – интелектуалец с разчорлена коса и пуловер, който написа социалистически трактати и цитира Маркс – и се чудя какъв е, по дяволите, не­говият същински претекст. Трудно е да се повярва, че е любовта към някого, изключително към работническата класа, от която той е най-далече от всички останали хора “ (Orwell, G., The road to Wigan Pier. London, Penguin, 1981).
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->