За своята епоха живеел Ботев, а не за себе си ♥ Захарий СТОЯНОВ
„ Той бил човек невероятен, човек с високи усеща и хрумвания, ето за какво олицетворил в себе си цялата тогавашна ера с всичките нейни безобразия и идеали. “
(1848 ~ 1876)
Ботйов съставлява необичайност сред всичките свои съвременници. Той бил човек невероятен, човек с високи усеща и хрумвания, ето за какво олицетворил в себе си цялата тогавашна ера с всичките нейни безобразия и идеали. За тая ера живеел той, а не за себе си. Тя го издигнала и сложила извънредно към една прекаленост: да отхвърля, да унищожава и да срами. Той се чувствувал на своите позиции дотолкоз на мястото си, с такава убеденост в пътя си, щото по три деня стоял гладен, само че отново не приемал да слезе при елементарните и потърси помощ. Надарен от природата с всичките си качества на човек популярен, той имал и стоманен темперамент, и гранитна воля. И с живо слово, и с перо, и с вънкашни обръщения, и с държание той бил заслужен да възпламенява хората, да ги кара да мрат за концепцията. Който го чувал веднъж да приказва, който го виждал по какъв начин живее и се води с хората, той не можел към този момент да го не помни през живота си. Никаква горделивост, никаква пренебрежителност в отношение към ония смъртни братия, които продавали боза и били кръчмари. От техните мизерни вертепи излиза и се среща с някой академик или посланик да разисква. Богатите и знатните, вяра и черковата, работи, които служели за запазвание и за спънка на събарянието, били за него язва. Религиите той наричал разврат на народите, а храмовете — язва. Три неща желаел на тоя свят: да имал мощ, щото с едно придвижване да съсипвал корпуси армия, да можел да хвърчи и да правел да вали дъжд, гдето пожелае.
Неговата роля на бунтовник и на унищожител изпълнявал по-напред Л. Каравелов. Трябва ли да споделяме, че това е било принуждение с тоя последния, въпреки и да е държал той това алено знаме цели четири години? Той е хвърлил доста стрели в тая област, оставил ни е цяла литература с отричане, опустошение и ненавист срещу угнетителите на България, възпроизвел е отлично и надарено тъгите и жестокостите на турския ятаган и на фенерската патерица, убийствена е била тая негова поредност, ужасно е постоянството. Още от 1860 година на три езика — български, съветски и сръбски — той е почнал с повести и разкази да копае темелите на турското царство. И сила, и национализъм, и познание, и религия, и гений не му липсували в благородното дружество. Само едно той не имал в съпоставяне със своя възпитаник Ботйова: огъня, възвишените усеща, гения и поетическата заложба на последния. Само едно стихотворение на нашия херой, единствено един негов куплет е в положение да тури бариера сред двамата списатели и съвременници, да потвърди, че Любен е талантлив списател, чудноват стилист, създател на една школа, надарен разказчик, сатирик и журналист, с по-широко познание от Ботйова, само че не и стихотворец по ентусиазъм. Мисъл и форма превъзходни, лекота неподражаема, ирония и подигравка, само че на всички места разсъдъкът, техниката и наклонността вземат връх над поезията.
Прочетете Ботйовите стихотворения Жив е той, жив е, До моето първо либе, На прощаване и прочие Всеки куплет, всяка дума ви откриват разнородни картини, във всяко слово виждате човек, който гори, кипи, стачкува и поразява; който усвоил всичките премеждия на своя народ, а след това ги предава със заплашителен и обезверен гръм. Писал Ботйов това, не което му диктувал разсъдъкът, а което е изригвала неговата пламенна натура. Па и какво ли е писал? По няколко месеца и по години той декламирал доста стихове, приятелите му ги научавали към този момент, а той не сяда да ги напише. Заимов споделя, че одата Хаджи Димитър той написал в Гюргево в дома на Д. Горова една вечер, за няколко минути. Повод и ентусиазъм му дало разказът на баба Тонка за Хаджи Димитра. Никога той не пишел по насилване, със сметка, само че вечно под усещания и под тежки минути, когато фантазията му се пукала и го въвеждала в мрачната отчаяност. Яд, завист и ненавист гърми срещу всичкото общество. Напил се в механата и това споделя той, че било на инат на врага и на патриотите. Всичка тая ненавист и обезсърчение е заседнало в него от теглилата национални и от равнодушието на неговите сънародници. Той стои със сатър в ръката, желае да блъска и къса веригите, а малко на брой му подават ръка. Но неговата лира знае и различен глас, тя може и да плете небесни венци, тя е в положение да облече героите в някакви си благ облици. Хаджи Димитър да вземем за пример, ранен на Балкана, със счупена сабля, със захвърлена пушка, душа ще да съобщи към този момент, дълг ще да заплаща на свободата. Юнакът е облечен в такава божественост, картината със самодивите е нарисувана с такова страхопочитание към бъдещия мъртвец, щото просто на колене да паднеш. Само фантазията на стихотворец може да ни демонстрира сходни картини.
Чудно е, че Ботйов е написал най-хубавите свои стихотворения в младите си години (1870–1871), когато бил финален скиталец по улиците. По-после (1874-1875), когато той почва по-добър живот относително, когато захванал да живее в кръга на интелигентни другари, напълно престава. Сферата на деятелността му, се вижда, го е отметнала.
Русе, 7 август 1888 година
Из: „ Христо Ботйов. Опит за биография “, Захарий Стоянов, изд. Български земеделски народен съюз, 1976 година
* Христо Ботев (1848 ~ 1876)
