Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки ~ Съмърсет МОЪМ
Това написа Съмърсет Моъм в книгата си „ Равносметката ” и признава, че това не е нито автобиографична, нито мемоарна книга. „ По един или различен метод използвах това, което изживях през живота си. Реалното и нереалното се преплитат по този начин, че в този момент, когато ги оглеждам отначало, едвам мога да отлича едното от другото. "
За хората и Бог, споделено от Моъм в „ Равносметката ”.
Хората са буйни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми наподобява прекомерно безсмислено.
Болшинството хора мислят незадоволително. Те одобряват без размишление своето наличие в света: слепи плебеи на онази мощ, която ги движи, те се въртят по всички страни, с цел да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто несъзнателен. Възможно е да демонстрират в това по-голяма мъдрост.
Бог толкоз упорито желае да му вярвате, като че без вашата религия не е уверен в личното си битие. Той дава обещание награди на тези, които имат вяра в него, а неверниците заплашва с ужасни санкции. Що се отнася до мен, аз не мога да имам вяра в оня Бог, който ми се сърди за това, че нямам доверие в него. Аз не мога да имам вяра в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да имам вяра в Бог, у който няма нито възприятие за комизъм, нито здрав разсъдък. Преди доста години Плутарх изрази всичко това единствено накратко: " Нека по-скоро - написа той - да кажат, че Плутарх не съществува и в никакъв случай не е съществувал, в сравнение с, че Плутарх е променлив, придирчив и експлозивен, кадърен да си отмъщава по минимален мотив и да се наскърбява от дреболии.
Още не съм се справил с казуса за злото. Той придобива изключително значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв би трябвало да си го представяме. Един всесилен Бог може напълно заслужено да бъде упрекнат за съществуването на злото в света и би било неуместно да се отнасяме с удивление към него или да се прекланяме пред него. Но мозъкът и сърцето въстават срещу концепцията за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем догатката, че Бог не е всемогъщ; един подобен Бог не съдържа в себе си пояснение за своето лично битие и съществуването на основания от него свят.
Вярата в безсмъртието не е обезателно обвързвана с вярата в Бога, само че да отделите едното от другото е мъчно. На процедура, както знаем всички, тези две понятия са по този начин неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите връзки с хората. Той дава опция на милосърдния Бог да награждава праведните и с задоволство да санкционира неверниците. Доказателствата за безсмъртието са доста елементарни, само че не се ли вземат като причина за съществуването на Бога, стават безсмислени, едва безапелационни...
Ако Бог е обич, тогава хората за него са полезност и не е допустимо да се има вяра, че това, което е скъпо за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда подозрение. Обикновеният опит, изключително този на философите, сочи, че доста от хората не съставляват кой знае каква полезност. Безсмъртието е прекомерно величествено разбиране, с цел да се свързва с него ориста на простосмъртните. Те са толкоз оскъдни, че не заслужават безконечни страдания, нито пък са почтени за постоянно самодоволство...
Ако тогава отхвърлим като прекомерно съмнителни съществуването на Бога и опцията за задгробен живот, с цел да се ръководим от тях, належащо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако гибелта поставя завършек на всичко, в случай че не трябва да се надявам в идването на положителното, нито да се опасявам от злото, тогава би трябвало да се запитам за какво съм пристигнал на тази земя и по какъв начин би трябвало да се държа. Отговорът на тези въпроси е прекомерно елементарен, само че той е толкоз противен, че множеството хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме краткотрайни заселници на незначителна планета, въртяща се към дребна звезда, която на собствен ред е парченце на една от безчет доста галактики... След цяла безкрайност ще изчезне и индивидът. Тогава не е ли все едно дали индивидът в миналото е съществувал? Той ще остане единствено една глава от историята на Земята, по този начин безполезна, както и главата, в която се приказва за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена...
От: „ Равносметката ”, Съмърсет Моъм, изд. Рива
Снимка: LIFE
