Непрежалимата Македония
Това не е политически текст. Не е и исторически. Това е текст за истината. Доказаната истина за нас - българите. Истина, от която политиците и историците нямат право да се откажат и да избягат, без значение от цената. Истина, която е завещана от предците ни, която ни хваща за гърлото всякога, когато изплува в съзнанието ни, която майките ни са предали още с млякото и песните от люлките, а бащите с разкази за жанр и Родина към домашното огнище. Тази истина мъчно може да бъде разказана, нормално я усещаме. Чувстваме я по-силно по празници, по-рядко през делници. Но тя е там, когато сме дружно и пеем песните си, почитаме традициите си и се борим за бъдещето на децата си.
България е във всеки един от нас. И там, вътре, тя е от Охрид до Черно море. Тя е Беломорска Тракия, тя е Северна Добруджа и Западните околности. Казвам го, не тъй като съм националист, омаян от жадност за великолепие или комплекс за непълноценност. А, тъй като още веднъж е истина. И няма българин, който да го отхвърли, без значение от актуалните политически и географски действителности. Какво по-ценно имаме на този свят от земята, по която стъпваме, която ни храни, която обичаме и в която, изморени от земния си път, предаваме Богу дух. С тази земя оставаш обвързван през генерации и макар превратностите на времето. С нея си обвързван, без даже да си стъпвал там, тъй като с помощта на нея те има. Там са костите на предците ни, там е минал живота им, там е тяхната, а и нашата история. И никой не може и няма да ни отнеме тъкмо тази връзка, тъй като, въпреки и невидима, тя е неразрушима.
По статистически и демографски данни всеки шести актуален българин е потомък на преселници от Македония. А няма българин, в чийто жанр да не се помни името на най-малко един предходник, взел участие във войните за обединяване на България.
И въпреки всичко, за какво в действителност Македония е " онази незарастваща рана " в съзнанието и генома на болшинството от нас? Защо изпитваме смесени усеща към днешните северномакедонци, когато отхвърлят своя генезис и може ли в действителност историята да бъде открадната, преиначена и даже изгубена? Може ли " Македонският въпрос " да бъде решен с приемането на западната ни съседка в Европейския съюз и на каква цена? Изглежда въпросите през годините се множат, а отговорите стават все по-малко и все по-трудни за артикулация.
Напоследък постоянно си задавам един повече метафизичен, в сравнение с исторически или политически въпрос. Колко дълбоки са корените на дървото? След като то бъде отсечено, или изгние, какво остава от него? Остава ли нещо изобщо? Колкото и дълбоки да са, след време те също изгниват и се трансформират в хумус, в който покълват нови семки и от същата тази почва порастват нови дървета. В природата, от която част е и индивида, приемствеността е неразривна част от развиването и еволюцията. Основната съставна част на приемствеността е паметта. Тя от своя страна може да се състои в микробиологичния баланс на почвата, във водата, в молекулите и атомите. Паметта обаче е в основата и на фолклора, езика, антропологичните белези. Самите ние сме 99% памет – генно и душевно. И точно поради това бих се върнал обратно във времето до един от най-великите, в случай че не и най-великият съгласно редица научни откриватели, български владетели - св. Княз Борис I Михаил, когато България е една от трите велики сили в Европа, дружно с Франкската и Византийската империи.
Актът на Покръстването дефинитивно образува възприятието за единност и ускорява устойчивостта на процесите, формиращи българската нация. Княз Борис далновидно кове сплав, която да устои на времето, робството, политиката, непознати богове и даже самите нас.
Столетие по-късно България и българите се изправят пред тестване, което вместо да унищожи здравите основи на възприятието за национална принадлежност и еднаквост, като че ли даже повече ги укрепва. С гибелта на цар Борис II и брат му Роман на великата Крумова династия е комплициран край. Очакванията на Византия за дефинитивна победа и завземане на българската страна обаче срещат отпор в лицето на Комитопулите - мощен български благороден жанр (чиито владения са в Западната част на страната, в т. ч. и днешна Република Северна Македония), който няма желание да капитулира пред Константинопол. Точно противоположното - Комит Никола (според някои откриватели директно обвързван с Крумовата династия и шеф на региона към Средец, днешна София) и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил стартират битка за запазването, укрепването и възобновяване на България, траяла близо половин век.
Всеки народ помни и уважава повече нещастията, с които е пропита историята и развиването му като нация, в сравнение с успехите. Това е по този начин, тъй като същинското единство идва единствено през превъзмогване на трагичната орис, изправяла ни пред непостижими на пръв взор премеждия. До ден-днешен нищо не свързва по този начин хората, както изконната християнска полезност на любов сред ближните, братята и сестрите, свързани по дух, жанр, език и вярата в общо, по-добро бъдеще. Цар Самуил е онази персона, която в най-завършен смисъл, въплъщава в себе си героизма и трагичността на народа ни. В своята книга " Забравеното Средновековие ", проф. Пламен Павлов цитира думите на солунския публицист Йоан Ставракий, който даже през XIII век споделя " …оня фамозен Самуил, който и до момента е в устата на българите… ". Самият факт, че Самуил е посочен като предшественик на цар Калоян от самия него, дружно със Симеон и Петър ( " Забравеното Средновековие ", проф. Пламен Павлов), както и че българите още го помнят по времето на Второто българско царство, е доказателство за незаличимата диря, която славният държател оставя в паметта на народа ни. По мотив това, проф. Павлов заключава: " Без да е канонизиран от Църквата, за българския народ от епохи Самуил е свята персона, боец и страдалец за велика идея ".
Повече от забавна е тематиката за цар Самуил и връзките с брат му Арон, която продължава даже при наследниците на двамата и визира една мъчителна тематика за нас, българите – тази за измяната сред братя, за измяната на жанр и Родина. След като Арон неведнъж влиза в съюзи с Византия за личностно облагодетелстване и опазване на властта във владенията си, както и желанието да детронира брат си и да заплаши битката му за опазване на независимостта на България, Самуил го убива, като желае да заличи " цялото си братово коляно ". Гаврил Радомир, който е наследник на Самуил, се застъпва за братовчед си Иван Владислав, който е наследник на Арон и по този начин животът му е пощаден. Уви, точно Иван Владислав е този, който по-късно убива Гаврил Радомир, с цел да може да се титулува като цар на България. И тъкмо синовете на Иван Владислав – Пресиан, Алусиан и Арон са тези, които предават България в ръцете на Василий II Българоубиец, като в същото време получават знатни трофеи и владения в рамките на империята. Въстанието на Петър Делян, който е хипотетичен наследник на Гаврил Радомир и внук на Самуил е потушено точно след намесата на Алусиан, който се връща в българския лагер, единствено с цел да всее подозрения за произхода на Петър Делян. След като болярите му се доверяват, Алусиан изтъргува протеста още веднъж за личностно облагодетелстване, с цел да върне купите и земите си, които са му отнети, откакто е разконспириран като съзаклятник от императорския двор. След това той предава Петър Делян на Византия и по този начин очакванията на българите за възобновяване на страната са дефинитивно разрушени. ( " Забравеното Средновековие ", проф. Пламен Павлов, изд. " Българска история ", 2021 г.)
Това тройно изменничество е срамна страница в българската история, само че истината не е добра или неприятна, тя е непреходна. Фактите, които потвърждават българското съзнание, еднаквост, обичай и просвета на цар Самуил, неговите наследници, както и популацията на тези западни земи са доста и са неопровержими. Може би най-красноречивият и най-болезненият за нас е прозвището на Василий II, което му е отредено в международната история като е наименуван " Българоубиец ".
Защо изредих всички тези известни и по-малко известни обстоятелства в тази първа част? Историята, животът и делото на цар Самуил е една от противоречивите тематики сред България и Република Северна Македония. Българският цар има монумент в Скопие, както и в София. Костите на Самуил са открити през 1969 година от гръцкия археолог Николаос Муцупулос в базиликата " Св. Ахил ", на острова в Малкото Преспанско езеро. Повече от 60 години тези кости са в Солун и до момента няма български политик, който сполучливо да е осъществил дипломатическа задача по връщането им в България. Въпросът е: " Защо? ". И до момента в който комунистическият режим в България е главният фактор за евтиното „ предаване “ на Македония в непознати ръце и даже спомага за подмяната на историята с най-различни безобразни актове, като предаването на костите на Гоце Делчев, за какво за 30 години народна власт не съумяваме да върнем единствените разпознати и документирани тленни остатъци на български цар? Не е ли това в полза на всички нас, на България? Когато актуалните политици приказват за това по какъв начин би трябвало да оставим историята на историците те би трябвало и да внимават. Защото в действителност ни приканват да забравим за корените си. Те ни приканват да забравим не просто територии и географски ширини, а да забравим България, която е вътре в нас. Ако пуснем РСМ в Европейския съюз в сегашната политическа действителност, ще успеем ли в миналото да се поклоним пред цар Самуил в неговата България, която все пак е оживяла и я има и до ден-днешен? Няма ли това да е едно ново изменничество в името на личностно облагодетелстване на един хайлайф, който не чува и не схваща народа си?
Нерешените въпроси са прекалено много, с цел да бъдат неглижирани с политическо говорене за ярко бъдеще сред две страни, които са колкото свързани, толкоз и разграничени. Чуждопоклонничеството е първият признак на измяната. А изменничество към паметта значи родова крах.
Следва продължение…
Автор: Иван Велков, политолог
Още от ГЛЕДНА ТОЧКА:
България е във всеки един от нас. И там, вътре, тя е от Охрид до Черно море. Тя е Беломорска Тракия, тя е Северна Добруджа и Западните околности. Казвам го, не тъй като съм националист, омаян от жадност за великолепие или комплекс за непълноценност. А, тъй като още веднъж е истина. И няма българин, който да го отхвърли, без значение от актуалните политически и географски действителности. Какво по-ценно имаме на този свят от земята, по която стъпваме, която ни храни, която обичаме и в която, изморени от земния си път, предаваме Богу дух. С тази земя оставаш обвързван през генерации и макар превратностите на времето. С нея си обвързван, без даже да си стъпвал там, тъй като с помощта на нея те има. Там са костите на предците ни, там е минал живота им, там е тяхната, а и нашата история. И никой не може и няма да ни отнеме тъкмо тази връзка, тъй като, въпреки и невидима, тя е неразрушима.
По статистически и демографски данни всеки шести актуален българин е потомък на преселници от Македония. А няма българин, в чийто жанр да не се помни името на най-малко един предходник, взел участие във войните за обединяване на България.
И въпреки всичко, за какво в действителност Македония е " онази незарастваща рана " в съзнанието и генома на болшинството от нас? Защо изпитваме смесени усеща към днешните северномакедонци, когато отхвърлят своя генезис и може ли в действителност историята да бъде открадната, преиначена и даже изгубена? Може ли " Македонският въпрос " да бъде решен с приемането на западната ни съседка в Европейския съюз и на каква цена? Изглежда въпросите през годините се множат, а отговорите стават все по-малко и все по-трудни за артикулация.
Напоследък постоянно си задавам един повече метафизичен, в сравнение с исторически или политически въпрос. Колко дълбоки са корените на дървото? След като то бъде отсечено, или изгние, какво остава от него? Остава ли нещо изобщо? Колкото и дълбоки да са, след време те също изгниват и се трансформират в хумус, в който покълват нови семки и от същата тази почва порастват нови дървета. В природата, от която част е и индивида, приемствеността е неразривна част от развиването и еволюцията. Основната съставна част на приемствеността е паметта. Тя от своя страна може да се състои в микробиологичния баланс на почвата, във водата, в молекулите и атомите. Паметта обаче е в основата и на фолклора, езика, антропологичните белези. Самите ние сме 99% памет – генно и душевно. И точно поради това бих се върнал обратно във времето до един от най-великите, в случай че не и най-великият съгласно редица научни откриватели, български владетели - св. Княз Борис I Михаил, когато България е една от трите велики сили в Европа, дружно с Франкската и Византийската империи.
Актът на Покръстването дефинитивно образува възприятието за единност и ускорява устойчивостта на процесите, формиращи българската нация. Княз Борис далновидно кове сплав, която да устои на времето, робството, политиката, непознати богове и даже самите нас.
Столетие по-късно България и българите се изправят пред тестване, което вместо да унищожи здравите основи на възприятието за национална принадлежност и еднаквост, като че ли даже повече ги укрепва. С гибелта на цар Борис II и брат му Роман на великата Крумова династия е комплициран край. Очакванията на Византия за дефинитивна победа и завземане на българската страна обаче срещат отпор в лицето на Комитопулите - мощен български благороден жанр (чиито владения са в Западната част на страната, в т. ч. и днешна Република Северна Македония), който няма желание да капитулира пред Константинопол. Точно противоположното - Комит Никола (според някои откриватели директно обвързван с Крумовата династия и шеф на региона към Средец, днешна София) и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил стартират битка за запазването, укрепването и възобновяване на България, траяла близо половин век.
Всеки народ помни и уважава повече нещастията, с които е пропита историята и развиването му като нация, в сравнение с успехите. Това е по този начин, тъй като същинското единство идва единствено през превъзмогване на трагичната орис, изправяла ни пред непостижими на пръв взор премеждия. До ден-днешен нищо не свързва по този начин хората, както изконната християнска полезност на любов сред ближните, братята и сестрите, свързани по дух, жанр, език и вярата в общо, по-добро бъдеще. Цар Самуил е онази персона, която в най-завършен смисъл, въплъщава в себе си героизма и трагичността на народа ни. В своята книга " Забравеното Средновековие ", проф. Пламен Павлов цитира думите на солунския публицист Йоан Ставракий, който даже през XIII век споделя " …оня фамозен Самуил, който и до момента е в устата на българите… ". Самият факт, че Самуил е посочен като предшественик на цар Калоян от самия него, дружно със Симеон и Петър ( " Забравеното Средновековие ", проф. Пламен Павлов), както и че българите още го помнят по времето на Второто българско царство, е доказателство за незаличимата диря, която славният държател оставя в паметта на народа ни. По мотив това, проф. Павлов заключава: " Без да е канонизиран от Църквата, за българския народ от епохи Самуил е свята персона, боец и страдалец за велика идея ".
Повече от забавна е тематиката за цар Самуил и връзките с брат му Арон, която продължава даже при наследниците на двамата и визира една мъчителна тематика за нас, българите – тази за измяната сред братя, за измяната на жанр и Родина. След като Арон неведнъж влиза в съюзи с Византия за личностно облагодетелстване и опазване на властта във владенията си, както и желанието да детронира брат си и да заплаши битката му за опазване на независимостта на България, Самуил го убива, като желае да заличи " цялото си братово коляно ". Гаврил Радомир, който е наследник на Самуил, се застъпва за братовчед си Иван Владислав, който е наследник на Арон и по този начин животът му е пощаден. Уви, точно Иван Владислав е този, който по-късно убива Гаврил Радомир, с цел да може да се титулува като цар на България. И тъкмо синовете на Иван Владислав – Пресиан, Алусиан и Арон са тези, които предават България в ръцете на Василий II Българоубиец, като в същото време получават знатни трофеи и владения в рамките на империята. Въстанието на Петър Делян, който е хипотетичен наследник на Гаврил Радомир и внук на Самуил е потушено точно след намесата на Алусиан, който се връща в българския лагер, единствено с цел да всее подозрения за произхода на Петър Делян. След като болярите му се доверяват, Алусиан изтъргува протеста още веднъж за личностно облагодетелстване, с цел да върне купите и земите си, които са му отнети, откакто е разконспириран като съзаклятник от императорския двор. След това той предава Петър Делян на Византия и по този начин очакванията на българите за възобновяване на страната са дефинитивно разрушени. ( " Забравеното Средновековие ", проф. Пламен Павлов, изд. " Българска история ", 2021 г.)
Това тройно изменничество е срамна страница в българската история, само че истината не е добра или неприятна, тя е непреходна. Фактите, които потвърждават българското съзнание, еднаквост, обичай и просвета на цар Самуил, неговите наследници, както и популацията на тези западни земи са доста и са неопровержими. Може би най-красноречивият и най-болезненият за нас е прозвището на Василий II, което му е отредено в международната история като е наименуван " Българоубиец ".
Защо изредих всички тези известни и по-малко известни обстоятелства в тази първа част? Историята, животът и делото на цар Самуил е една от противоречивите тематики сред България и Република Северна Македония. Българският цар има монумент в Скопие, както и в София. Костите на Самуил са открити през 1969 година от гръцкия археолог Николаос Муцупулос в базиликата " Св. Ахил ", на острова в Малкото Преспанско езеро. Повече от 60 години тези кости са в Солун и до момента няма български политик, който сполучливо да е осъществил дипломатическа задача по връщането им в България. Въпросът е: " Защо? ". И до момента в който комунистическият режим в България е главният фактор за евтиното „ предаване “ на Македония в непознати ръце и даже спомага за подмяната на историята с най-различни безобразни актове, като предаването на костите на Гоце Делчев, за какво за 30 години народна власт не съумяваме да върнем единствените разпознати и документирани тленни остатъци на български цар? Не е ли това в полза на всички нас, на България? Когато актуалните политици приказват за това по какъв начин би трябвало да оставим историята на историците те би трябвало и да внимават. Защото в действителност ни приканват да забравим за корените си. Те ни приканват да забравим не просто територии и географски ширини, а да забравим България, която е вътре в нас. Ако пуснем РСМ в Европейския съюз в сегашната политическа действителност, ще успеем ли в миналото да се поклоним пред цар Самуил в неговата България, която все пак е оживяла и я има и до ден-днешен? Няма ли това да е едно ново изменничество в името на личностно облагодетелстване на един хайлайф, който не чува и не схваща народа си?
Нерешените въпроси са прекалено много, с цел да бъдат неглижирани с политическо говорене за ярко бъдеще сред две страни, които са колкото свързани, толкоз и разграничени. Чуждопоклонничеството е първият признак на измяната. А изменничество към паметта значи родова крах.
Следва продължение…
Автор: Иван Велков, политолог
Още от ГЛЕДНА ТОЧКА:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ