Здравка Евтимова за ФрогНюз: В нашия език има пулс на щастлив чов...
Това сподели пред ФрогНюз писателката Здравка Евтимова.
За 24 май - Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската писменост, култура и просвета и на славянската словесност, приказваме с нея по телефона, до момента в който е в Париж. Поводът за пътуването ѝ е изключително алегоричен, с оглед днешния празник - ръководител е на журито на Международния книжовен конкурс “Вълшебното перо ” за ученическо творчество, иницииран от Българското учебно заведение “Иван Вазов ” в Париж. На 22 май показа и новия си алманах в Българския културен институт в Париж.
" Нека постоянното здраве да бъде основата на целия ни живот. Нека да използваме здравето си по този начин, че да се гордеем от България, да се гордеем от българския език " , е нейното благопожелание в днешния ден.
Какво още ни споделя Здравка Евтимова за българския език, четете в изявлението:
На 24 май честваме българската книжовност и просвета, честваме нашите букви. Аз работя с езика ни и по тази причина ми харесва през днешния ден да чествам самия език. Личен празник ли е 24 май за Вас, като човек, който работи с езика, предава послания с него?
Според мен всички българи одобряват 24 май по този начин - като персонален празник. Това е празникът, който ни извисява, тъй че да докоснем сърцата на всички хора по света. Аз съм правила подобен опит - прочитала съм отвод от описа “По-малката сестра ” на Йовков на мъничко бебе, което плаче и то се успокоява. Прочитала съм и стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща ” на Димчо Дебелянов. По същия метод - плачещото бебе се успокоява.
В нашия език има мощ на пулс на благополучен човек. 24 май е празник на щастието, извоювано по твърдоглав, пореден и сложен метод. Ние българите по този начин можем - и в най-трудното, и в невъзможното да реализираме щастието. 24 май, денят на нашата култура и просвета, е в действителност реализирано благополучие. Ние сме длъжни да го пазим за в бъдеще, да го предаваме на децата си и мъничките им сърчица да туптят с наслада, когато наближи 24 май - най-истинският, най-най-топлият и най-светлият празник за всички нас.
Как да става това предаване, по какъв начин да предаваме езика?
На първо място, за мен предаването е с това, че майката, бащата, бабата, дядото беседват с детето. Бавно и умерено - още когато е напълно мъничко. Придружават своите думи и с усмивка, и със непоколебим жест, тъй че детето да усеща тяхната мощ още напълно мъничко. Детското схващане е най-благодатното поле да посеем щастието и семената на успеха. Българският език го прави сполучливо.
Нашият език е толкоз сложен. В съпоставяне с другите езици проучването му е в действителност голямо предизвикателство, а нашите деца го научават на 3 години и стартират да го поговорят. Трудността на граматическата ни система не разрешава на дечицата ни да бъдат глупави. Езикът ги издига на доста високо равнище. Свършен и недовършен тип на глагола, обособени форми - това го няма в доста езици.
А по какъв начин да стане това предаване - като превърнем общуването с детето в наслаждение. Думите са носители на наслаждение, а също по този начин и носители на надзор, на отговорност. Детето от интонацията, от метода, по който изречението се построява, усеща по какъв начин следва да се държи.
След като тази начална любов към езика се съобщи на детето, стартира четенето на приказки, доста деликатно подбрани. Българските национални приказки, стиховете за деца - имаме прелестни писатели за деца в България. След това идва учебното заведение, имаме готови учители. Аз съм надълбоко признателна на всички работещи в просветителната сфера. От учителите в детската градина, които имат голямата отговорност да накарат дребното дребосъче първо, да се държи добре и второ, да се показва добре; през учителите в началния курс, учителите в гимназията - отсам минават стъпките на предаването освен на обичта, само че и на уважението към и дълбоката горделивост от езика.
Осъзнавам, че някой ще каже за младостта, че малко чете, че не желае да се учи. Винаги ще има такива, които малко четат. Обществото ни обаче се придвижва напред от тези, които четат доста. Наше обвързване, наша любов и наша отговорност е да създадем цифрата на четящите доста по-голямо с доста топлото отношение към младостта, с нашия опит и със устрема ни да оценим мощните страни на характера на младежа.
Когато младежът се почувства оценен за знанията си, за обичта и респекта към своя език, той ще ги уголемява и на собствен ред ще предава тази горделивост от българския език на всички хора, които познава освен в България, само че и по света.
Струва ми, че от време на време има снизходително отношение към младежите - какво четем, какво вършим, по какъв начин приказваме, по какъв начин живеем. В същото време като че ли има наклонност в обществото ни да си мислим какъв брой сме зле, какъв брой сме нещастни, по какъв начин нямаме време да четем, какъв брой скъпи са станали книгите, по какъв начин нищо не ни е наред, до момента в който в действителност множеството неща са вероятни, стига да поставяме старания. Какво мислите по този въпрос?
Мърморене в обществото какъв брой сме зле, какъв брой сме нещастни постоянно е имало. Но не това бърборене от недоволството и не снизходителното отношение към младостта и нейните занимания са определяли придвижването напред към по-добро битие, към по-добър живот.
Напред ни води таман умеенето не да си затваряме очите пред нашите недостатъци, пред компликациите, с които всекидневно се сблъскваме, а умеенето да преодоляваме тези компликации не с мрънкане и недоволства, че някой различен е отговорен, а с мисълта, че в нашите ръце е да подобрим ситуацията. Не да срещнем някой човек - млад или не чак толкоз млад, и да си кажем “колко е малоумен, той не чете, той не е просветен ”, а да мислим, че това неведение е единствено краткотрайно събитие. От нашия опит би трябвало да извлечем това, което да помогне на младежа да избяга от незнанието, от неграмотността, да осъзнае, че знанието отваря порти освен към по-добър живот, само че и към уважението на хора.
Мрънкането, недоволството пречат. Те стопират пътя на индивида и го заковават в едно положение на неодобрение, неначетеност и неведение.
Как да се излезе? Пътят за освобождение от това положение е един. Този път е на твърдоглав труд и на религия в личните сили, без значение кой какво ви сподели - че не го можете, че не ставате. Казвали са го и на Ботев - “Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - споделям ти ”.
Винаги е имало хора, които се казвали на младежта: “Не ставаш, несръчен си, пройдоха си ”, само че истината е друга. Достатъчно е младежът да каже: “Не! Аз имам мощ в себе си. Кой каквото ще да споделя ”, и да се ориентира към личността, която го поддържа, която споделя: “Днес може да не знаеш задоволително, само че имаш разум, имаш качества, имаш мисъл. Използвай ги да научиш повече, да придобиеш умения, тъй че никой да не може да каже за тебе, че не ставаш. Или в случай че някой каже “този е простак ”, или “този е некадърен ”, ти с делата си да го направиш комичен за неговата неверна преценка ”.
В Париж сте, тъй като сте ръководител на книжовен конкурс за детско творчество. Какво пишат децата?
Бях ръководител на журито на конкурс, проведен по случай 10-годишнината на неделното Българско учебно заведение “Иван Вазов ” в Париж. Конкурсът “Вълшебното перо ” е за български възпитаници на всички места по света. Имаше 630 произведения - лирика и прозаичност на българчета, които се учат в български неделни учебни заведения в 15 страни по света. Имаше доста забавни неща, на два пъти ме просълзиха. Тези хора, без значение къде живеят, изпитват любов към български език - толкоз откровено, че допира сърцето. Кара те да почувстваш, че България няма да угасне, няма да се затрие и българският език
ще е нашият лидер напред. Участниците в състезанието бяха от 8 до 18 години, бяха разграничени в три възрастови групи. Имаше и лирика, и разкази.
Децата бяха написали и текста на химна на учебното заведение - “Вазовчета ”, който може да се трансформира в химн на всички български учебни заведения. Млад български композитор от Пловдив, Георги Зайков, пък написал музиката от неспокойствие от този прекрасен текст. Децата са от клуба по креативно писане на госпожа Янета Димитрова към българското учебно заведение в Париж. Героично прави доцент дпн Елена Сачкова, шеф на това учебно заведение - вършат невъзможното. Беше такова тържество, толкоз прелестен театър изнесоха и децата, и българи от български състав тук. Всичко това - на доброволни начала. Не може да си визиите какъв екстаз видях в очите на българите тук. Сърцето ми се сгря, не го чаках. Беше доста хубаво, доста топло. Залата беше цялостна с родители, с деца, пристигнали, в това число от България да получат премиите си. Беше доста вълнуващо.
Какъв съвет може да дадете - какво да четем, с цел да обичаме езика?
За да обичаме езика, преди всичко за мен от поетите е Димчо Дебелянов, от разказвачите е Йордан Йовков. Има доста млади и надарени хора, които биха спечелили вниманието. В България имаме Георги Господинов, Елена Алексиева, Петър Чухов. Съзнавам, че пропущам още хора, на които се удивлявам.
Съветът ми е да прочетем първо българските класици. Това става и в учебно заведение. Димчо Дебелянов за мен е изворът, който в никакъв случай не ме е оставял самотна, уплашена, както и Йовков. От актуалните поети - за мен подобен е Георги Константинов, както и моят доста, доста обичан стихотворец Борис Христов с неговия “Вечерен тромпет ”. Това е книга, която би предиздвикала всеки човек, без значение къде живее по света, да се поклони пред България и пред българския език.
Има ли благопожелание за 24 май, което желаете да отправите?
Да, дано постоянното здраве да бъде основата на целия ни живот. Нека да използваме здравето си по този начин, че да се гордеем от България, да се гордеем от българския език.
Как може да стане това? Когато основаното от нас приказва по-красноречиво от думите ни.
Това, което сътворяваме в живота си, да бъде мощно и мощно. Да пишем с български почтени каузи, с цел да може където и да отиде български жител, да завоюва доверието и уважението на хората, с които работи, на хората, с които се среща. Да им внуши любов към България.
Илияна Маринкова
За 24 май - Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската писменост, култура и просвета и на славянската словесност, приказваме с нея по телефона, до момента в който е в Париж. Поводът за пътуването ѝ е изключително алегоричен, с оглед днешния празник - ръководител е на журито на Международния книжовен конкурс “Вълшебното перо ” за ученическо творчество, иницииран от Българското учебно заведение “Иван Вазов ” в Париж. На 22 май показа и новия си алманах в Българския културен институт в Париж.
" Нека постоянното здраве да бъде основата на целия ни живот. Нека да използваме здравето си по този начин, че да се гордеем от България, да се гордеем от българския език " , е нейното благопожелание в днешния ден.
Какво още ни споделя Здравка Евтимова за българския език, четете в изявлението:
На 24 май честваме българската книжовност и просвета, честваме нашите букви. Аз работя с езика ни и по тази причина ми харесва през днешния ден да чествам самия език. Личен празник ли е 24 май за Вас, като човек, който работи с езика, предава послания с него?
Според мен всички българи одобряват 24 май по този начин - като персонален празник. Това е празникът, който ни извисява, тъй че да докоснем сърцата на всички хора по света. Аз съм правила подобен опит - прочитала съм отвод от описа “По-малката сестра ” на Йовков на мъничко бебе, което плаче и то се успокоява. Прочитала съм и стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща ” на Димчо Дебелянов. По същия метод - плачещото бебе се успокоява.
В нашия език има мощ на пулс на благополучен човек. 24 май е празник на щастието, извоювано по твърдоглав, пореден и сложен метод. Ние българите по този начин можем - и в най-трудното, и в невъзможното да реализираме щастието. 24 май, денят на нашата култура и просвета, е в действителност реализирано благополучие. Ние сме длъжни да го пазим за в бъдеще, да го предаваме на децата си и мъничките им сърчица да туптят с наслада, когато наближи 24 май - най-истинският, най-най-топлият и най-светлият празник за всички нас.
Как да става това предаване, по какъв начин да предаваме езика?
На първо място, за мен предаването е с това, че майката, бащата, бабата, дядото беседват с детето. Бавно и умерено - още когато е напълно мъничко. Придружават своите думи и с усмивка, и със непоколебим жест, тъй че детето да усеща тяхната мощ още напълно мъничко. Детското схващане е най-благодатното поле да посеем щастието и семената на успеха. Българският език го прави сполучливо.
Нашият език е толкоз сложен. В съпоставяне с другите езици проучването му е в действителност голямо предизвикателство, а нашите деца го научават на 3 години и стартират да го поговорят. Трудността на граматическата ни система не разрешава на дечицата ни да бъдат глупави. Езикът ги издига на доста високо равнище. Свършен и недовършен тип на глагола, обособени форми - това го няма в доста езици.
А по какъв начин да стане това предаване - като превърнем общуването с детето в наслаждение. Думите са носители на наслаждение, а също по този начин и носители на надзор, на отговорност. Детето от интонацията, от метода, по който изречението се построява, усеща по какъв начин следва да се държи.
След като тази начална любов към езика се съобщи на детето, стартира четенето на приказки, доста деликатно подбрани. Българските национални приказки, стиховете за деца - имаме прелестни писатели за деца в България. След това идва учебното заведение, имаме готови учители. Аз съм надълбоко признателна на всички работещи в просветителната сфера. От учителите в детската градина, които имат голямата отговорност да накарат дребното дребосъче първо, да се държи добре и второ, да се показва добре; през учителите в началния курс, учителите в гимназията - отсам минават стъпките на предаването освен на обичта, само че и на уважението към и дълбоката горделивост от езика.
Осъзнавам, че някой ще каже за младостта, че малко чете, че не желае да се учи. Винаги ще има такива, които малко четат. Обществото ни обаче се придвижва напред от тези, които четат доста. Наше обвързване, наша любов и наша отговорност е да създадем цифрата на четящите доста по-голямо с доста топлото отношение към младостта, с нашия опит и със устрема ни да оценим мощните страни на характера на младежа.
Когато младежът се почувства оценен за знанията си, за обичта и респекта към своя език, той ще ги уголемява и на собствен ред ще предава тази горделивост от българския език на всички хора, които познава освен в България, само че и по света.
Струва ми, че от време на време има снизходително отношение към младежите - какво четем, какво вършим, по какъв начин приказваме, по какъв начин живеем. В същото време като че ли има наклонност в обществото ни да си мислим какъв брой сме зле, какъв брой сме нещастни, по какъв начин нямаме време да четем, какъв брой скъпи са станали книгите, по какъв начин нищо не ни е наред, до момента в който в действителност множеството неща са вероятни, стига да поставяме старания. Какво мислите по този въпрос?
Мърморене в обществото какъв брой сме зле, какъв брой сме нещастни постоянно е имало. Но не това бърборене от недоволството и не снизходителното отношение към младостта и нейните занимания са определяли придвижването напред към по-добро битие, към по-добър живот.
Напред ни води таман умеенето не да си затваряме очите пред нашите недостатъци, пред компликациите, с които всекидневно се сблъскваме, а умеенето да преодоляваме тези компликации не с мрънкане и недоволства, че някой различен е отговорен, а с мисълта, че в нашите ръце е да подобрим ситуацията. Не да срещнем някой човек - млад или не чак толкоз млад, и да си кажем “колко е малоумен, той не чете, той не е просветен ”, а да мислим, че това неведение е единствено краткотрайно събитие. От нашия опит би трябвало да извлечем това, което да помогне на младежа да избяга от незнанието, от неграмотността, да осъзнае, че знанието отваря порти освен към по-добър живот, само че и към уважението на хора.
Мрънкането, недоволството пречат. Те стопират пътя на индивида и го заковават в едно положение на неодобрение, неначетеност и неведение.
Как да се излезе? Пътят за освобождение от това положение е един. Този път е на твърдоглав труд и на религия в личните сили, без значение кой какво ви сподели - че не го можете, че не ставате. Казвали са го и на Ботев - “Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - споделям ти ”.
Винаги е имало хора, които се казвали на младежта: “Не ставаш, несръчен си, пройдоха си ”, само че истината е друга. Достатъчно е младежът да каже: “Не! Аз имам мощ в себе си. Кой каквото ще да споделя ”, и да се ориентира към личността, която го поддържа, която споделя: “Днес може да не знаеш задоволително, само че имаш разум, имаш качества, имаш мисъл. Използвай ги да научиш повече, да придобиеш умения, тъй че никой да не може да каже за тебе, че не ставаш. Или в случай че някой каже “този е простак ”, или “този е некадърен ”, ти с делата си да го направиш комичен за неговата неверна преценка ”.
В Париж сте, тъй като сте ръководител на книжовен конкурс за детско творчество. Какво пишат децата?
Бях ръководител на журито на конкурс, проведен по случай 10-годишнината на неделното Българско учебно заведение “Иван Вазов ” в Париж. Конкурсът “Вълшебното перо ” е за български възпитаници на всички места по света. Имаше 630 произведения - лирика и прозаичност на българчета, които се учат в български неделни учебни заведения в 15 страни по света. Имаше доста забавни неща, на два пъти ме просълзиха. Тези хора, без значение къде живеят, изпитват любов към български език - толкоз откровено, че допира сърцето. Кара те да почувстваш, че България няма да угасне, няма да се затрие и българският език
ще е нашият лидер напред. Участниците в състезанието бяха от 8 до 18 години, бяха разграничени в три възрастови групи. Имаше и лирика, и разкази.
Децата бяха написали и текста на химна на учебното заведение - “Вазовчета ”, който може да се трансформира в химн на всички български учебни заведения. Млад български композитор от Пловдив, Георги Зайков, пък написал музиката от неспокойствие от този прекрасен текст. Децата са от клуба по креативно писане на госпожа Янета Димитрова към българското учебно заведение в Париж. Героично прави доцент дпн Елена Сачкова, шеф на това учебно заведение - вършат невъзможното. Беше такова тържество, толкоз прелестен театър изнесоха и децата, и българи от български състав тук. Всичко това - на доброволни начала. Не може да си визиите какъв екстаз видях в очите на българите тук. Сърцето ми се сгря, не го чаках. Беше доста хубаво, доста топло. Залата беше цялостна с родители, с деца, пристигнали, в това число от България да получат премиите си. Беше доста вълнуващо.
Какъв съвет може да дадете - какво да четем, с цел да обичаме езика?
За да обичаме езика, преди всичко за мен от поетите е Димчо Дебелянов, от разказвачите е Йордан Йовков. Има доста млади и надарени хора, които биха спечелили вниманието. В България имаме Георги Господинов, Елена Алексиева, Петър Чухов. Съзнавам, че пропущам още хора, на които се удивлявам.
Съветът ми е да прочетем първо българските класици. Това става и в учебно заведение. Димчо Дебелянов за мен е изворът, който в никакъв случай не ме е оставял самотна, уплашена, както и Йовков. От актуалните поети - за мен подобен е Георги Константинов, както и моят доста, доста обичан стихотворец Борис Христов с неговия “Вечерен тромпет ”. Това е книга, която би предиздвикала всеки човек, без значение къде живее по света, да се поклони пред България и пред българския език.
Има ли благопожелание за 24 май, което желаете да отправите?
Да, дано постоянното здраве да бъде основата на целия ни живот. Нека да използваме здравето си по този начин, че да се гордеем от България, да се гордеем от българския език.
Как може да стане това? Когато основаното от нас приказва по-красноречиво от думите ни.
Това, което сътворяваме в живота си, да бъде мощно и мощно. Да пишем с български почтени каузи, с цел да може където и да отиде български жител, да завоюва доверието и уважението на хората, с които работи, на хората, с които се среща. Да им внуши любов към България.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ