Това е третата статия от поредицата, в която ще оборваме

Това е третата публикация от поредицата, в която ще оборваме парадоксите на създателите на тайни теории. В нея ще разгледаме радиационната конюнктура към Луната, митовете и заблудите към въпросната радиация, по какъв начин инженерите, работили по корабите „ Аполо “, са се справили с казуса.
Статиите са написани от Джей Уиндли, инженер, работил в доста сфери, в това число и в галактическата. Уиндли е изучавал компютърни науки в университета Юта, а също така в обособени интервали от живота си е работил като професионален фотограф. Създател е на уеб страницата http://www.clavius.org/ – в който се оборват серия от неуместни изказвания, че човек не е бил на Луната.
Статиите са преведени с позволение.

Последно са редактирани на 22-ри октомври 2022 година

Този общоприет извод нормално се вади от хора, които не схващат доста от радиация. След като сме били очевидци на ужасите в Хирошима и Нагасаки, както и на нещастието в Чернобил, не трябва да ни учудва, че самата думичка радиация провокира интуитивна страхова реакция. Но когато човек схваща другите типове радиация и какво може да направи, с цел да се оправи с тях, незабавно разбираме, че казусът става разгадаем.

Това е общоприет таен способ, чрез който последовател на тайна доктрина се пробва да потвърди недоказуемо изказване посредством оборването на нещо напълно друго. Така читателят бива убеждаван да одобри тайната доктрина с всичките ѝ съпътстващи проблеми и невероятности. И няма значение какъв брой неуместно или погрешно обещано изказване може да бъде, стига единствената друга допустима опция да се изкара невъзможна. Чрез тази подправена логическа алтернатива се цели читателят да бъде изведен отвън границите на сериозното мислене и да бъде подложен в рамка, в която глупостта наподобява правдоподобна.

Привържениците на тайни теории развълнувано убеждават събеседниците си, че радиацията изцяло би обрекла задачите „ Аполо “ на неуспех. Те цитират ужасяващи статистики и съществени механически източници, с цел да могат да втълпят в мозъка на читателя, че радиацията съставлява смъртоносна опасност.

Но на процедура последователите на тайни теории знаят напълно малко повече за радиация от средностатистическия четец. Малцина имат нужната просветеност да спорят по техните изказвания. Поради тази причина последователите на тайни теории заобикалят да спорят с грамотните, обвинявайки ги, че са част от конспирацията.

Това е опростено изказване. Да – има смъртоносна радиация в поясите „ Ван Алън “, само че природата на тази радиация е била известна на инженерите от „ Аполо “ и те са били в положение да се приготвят. Опасност за астронавтите съставляват високоенергийните протони, против които не е мъчно да се защитим. Освен това навигаторите са начертали траекторията да минава през най-тънките райони на поясите и са създали по този начин, че корабите да ги прекосят бързо, ограничавайки въздействието.

Поясите „ Ван Алън “ се простират единствено на към 40 градуса от земната широчина – двайсет градуса под и над магнитния екватор. Диаграмите на транслунните траектории на „ Аполо “, разпечатани в разнообразни изявления на пресата, не са напълно точни. Те демонстрират единствено двуизмерна версия на траекторията. Действителната траектория обаче е триизмерна. Свръхтехничните отчети, които са налични за публиката, само че не всеки може да ги разчете, ни дават триизмерни елементи на транслунната траектория.

Всяка задача на „ Аполо “ е летяла по друга траектория, с цел да може да доближи до мястото на кацане, само че орбиталната инклинация постоянно е била в порядъка на 30 градуса. Или изразено по различен метод, геометричната повърхност, която включвала транслунната траектория, е била наклонена по отношение на земния екватор с към 30 градуса. Един транспортен съд, който лети по тази траектория, би отминал всички райони на поясите на „ Ван Алън “ без ръбовете им.

Не бива да спорим за това, че едно пресичане на поясите „ Ван Алън “ би било рисково. НАСА е провела серия от опити, предопределени да открият природата на тези пояси. Кулминацията на тези опити е включвала дълготрайно пресичане на Южноатлантичната особеност от астронавтите на кораба „ Джемини 10 “.

Вярно е, само че задачата на опита на “Джемини 10 ” е била да се валидизират научните модели благодарение на действителни данни и да се удостовери, че обвивката на галактическия транспортен съд в действителност би издържала на радиацията.

–

Точно противоположното. Ако астронавтите на совалката прекарват към 30 минути в Южноатлантичната особеност при 90-минутна орбита, имаме сумарно към 8 часа дневно излагане на радиация! Човешкото тяло не се възвръща от радиация за минути, а за часове и дни. Увредената тъкан би трябвало да бъде регенерирана. Ако излагането на радиация е по-продължително, както е при совалката, тъканта няма задоволително време, с цел да регенерира, преди да бъде повредена от продължителната радиация.

Въпреки че външните райони на поясите „ Ван Алън “ съдържат по-интензивна радиация от Южноатлантичната особеност, четиричасово прекосяване, последвано от дни на минимално количество радиация, би било по-лесно за възобновяване, в сравнение с в случай че прекарваме няколко дни дълготрайно при по-ниска радиация.

Освен това изказванието, че астронавтите са прекосявали поясите за към четири часа, е случайно и не напълно тъкмо, защото другите райони на поясите „ Ван Алън “ варират във връзка с лъченията.

Твърдението за нуждата от двуметрова оловна обвивка е изказвано от доста последователи на тайни създатели, само че нито един от тях не е в положение да уточни книжовен източник за тази стойност. На процедура два метра олово биха ни защитили от доста огромна нуклеарна детонация, която неведнъж надвишава естествената радиация, срещаща се в открития космос или в поясите „ Ван Алън “.

Докато такива фрапантни ограничения са нужни за отбрана от интензивна, високочестотна елекромагнитна радиация, не е такава природата на радиацията в поясите „ Ван Алън “. Нещо повече- тъй като радиацията в тези пояси е от високоенергийни протони и електрони, оловната обвивка би имала тъкмо противопоставен резултат заради индуцирането на така наречен вторично Bremsstrahlung излъчване.

Металите биха могли да се употребяват за отбрана против корпускулярна радиация, само че те не са идеалният материал за тази цел. Полиетиленът е добър избор за отбрана против корпускулярна радиация и разнородни материали към този момент са били в наличност за инженерите на „ Аполо “, с цел да могат да основат нужната отбрана за попиване на радиацията от поясите „ Ван Алън “. Фиброзната изолираност сред външната и вътрешна обвивка на командния модул евентуално е била най-ефективната тактика за радиационна отбрана. Ако е нужно да се употребява метал при структурата на галактически транспортен съд, тогава един по-лек материал като алуминий е по-добър от оловото или стомана. Защото колкото по-ниско е атомното число, толкоз по-малко вторично Bremsstrahlung излъчване ще имаме.

Твърдението, че единствено огромно количество тежък метал (олово) би защитило астронавтите от лъчението във „ Вън Алън “, е характерен образец за това какъв брой слаби са познанията на последователите на тайни теории. Това, което те споделят, че е най-хубавата отбрана против радиация, в действителност би било най-лошата отбрана!

Заключение: „ Защита “ от радиация не постоянно значи огромни блокове от компактен материал.

Проучването на доктор Гроувс е цялостно със съществени неточности.

Въпреки че доктор Гроувс дава стойностите за рентгеновото излъчване, на което е изложил пробните си филми, той по никакъв метод не е посочил, че това е предстоящото количество рентгеново излъчване, което съществува в цислунарното пространство или на лунната повърхнина. Този пропуск прави изследванията на доктор Гроувс съмнителни.

Д-р Гроувс е употребявал Броника ЕТРСи 120 рол филм камера за своите проби. Той не изяснява за какво не е употребявал Хазелблад ЕЛ/500 или ЕЛ/700, видът камера, която НАСА е употребила по време на задачите „ Аполо “. Тя към момента се създава от Хазелблад и подобаващи артикули могат да се намерят елементарно на вторичния пазар. Използването на друга камера лимитира обсега на резултатите на доктор Гроувс и тяхното използване при фотосите на „ Аполо “.

Нещо повече – Хазелблад настояват, че са добавили спомагателна отбрана към филмовите касети. Д-р Гроувс не документира никакви сходни отбрани, които да е приложил към филмовите касети на своята пробна камера. Невнимателността на доктор Гроувс във връзка с спецификите на структурата на камерата на „ Аполо “ слага под подозрение способността му тъкмо да симулира резултата на рентгеновите лъчи върху кино лентата на „ Аполо “.

Д-р Гроувс е снимал фотоси на общоприета цветова диаграма, а по-късно бомбардирал кино лентата с рентгенови лъчи. Накрая употребявал общоприети техники за проявление на кино лентата и наблюдение на резултатите. Той открил, че в някои случаи изображенията са доста замъглени и при по-изключителни случаи изцяло унищожени.

Той въобще не е обезпечил отбрана за кино лентата по време на ревюто му към рентгенови лъчи. Не е ясно дали е оставил кино лентата в касетата, както астронавтите от „ Аполо “ са създали. Понеже касетите на Хазелблад са били модифицирани, като е бил прибавен по-плътен материал, а филмът е бил държан в касетата по времето на цялата задача, не е ясно дали изследването на доктор Гроувс съставлява съответно съпоставяне.

Това което е ясно сигурно е, че доктор Гроувс е изложил кино лентата на стотици пъти по-интензивно рентгеново излъчване от това, което се следи в космоса. Той употребявал линеарен акселератор с цел да бомбардира кино лентата с 8 МеВ (милиона електрон-волта) поток. Астрономите настояват, че рентгеновите лъчи от звездни източници излъчват сила от порядъка на по-малко 5КеВ (хиляди електрон-волта). Това количество на рентгенови лъчи е сравнимо с продуктивността на електрическа крушка. Разликата сред 5КеВ (стандартното излъчване в космоса) и 8 МеВ (експеримента на Гроувс) е явно доста огромна! Само този фактор прави изследванията на доктор Гроувс невалидни.