Това е новината на седмицата, на месеца, на годината! Не

Това е новината на седмицата, на месеца, на годината! Не жалкият избор на съмнение към държавното управление, гласуван от депутати, които, в случай че имаха капка достолепие, щяха да спрат въртенето на земята, да слагат тази фотография в центъра на безсмисления си „ спор “, да потънат в безмълвие и да отидат в черква да измолят амнистия за греховете си.

Защото това, което те назовават ръководство – техните искания за значителност, персонална, партийна, групова, кастова – не коства и пукната пара пред обстоятелството, че това дете го няма. Всички ние се провалихме.

Корупцията не просто ни прави по-бедни. Тя ни убива – духовно и нравствено. Тя ни принуждава да се помиряваме с потисничеството на ненаяли се и неуки „ водачи “. Но най-страшното – убива Божественото в нас. Този подарък свише – да живеем и да творим – се трансформира в цинична прозаичност на немечтано, несвършено, нежелано, необичано. Умираме постепенно, дружно с утихването на способността ни да се гневим, да протестираме, да се борим.



Да превърнем късия откъслек живот в каузи – в по-добри пътища, почтена полиция, работещо правораздаване, красиви здания, висока просвета, повече наслада и усмивки. Толкова ли доста желая?

Не намирам смисъл да пиша повече. Нямам към този момент и сълзи.

А „ новината “ на деня? Че някакъв безразсъден народен представител се върнал от Залива и се вози с защита и в кола със наследник буркан. А различен великодушно разрешил на министър да си гледа работата!?

Помните ли: „ Когато патронът е единственото правораздаване “.
Колкото повече години и познания натрупвам, толкоз по-голям е гневът – за пропуснатите години, за несбъднатите фантазии, за миговете, в които съм пропуснал да крещя против неправдата, тъй като съм имал „ друга работа “.
Ако зависеше от мен, щях да провеждам митинг и на него щях да поканя единствено един човек да приказва – бащата на този ангел.

Никой различен.

А по-късно щях да помоля всички да тръгнем в молитвено шествие, със свещ в ръка и безмълвие през София.

С вярата, че в мълчанието ни сами ще си чуем тъгата и най-сетне ще обърнем гнева си към нас самите, от които зависи всичко - и кой да живее и кой да влезе в пандиза. И по този начин се надявам да спрем преди края на Бездната

Грешни сме, доста неверни!

Илиян Василев е български посланик, дипломат е на Република България в Русия от 2000 до 2006 година Текстът е от профила му във фейсбук.