Механизми за справяне със зависимостите - част 2-ра |
Това е една доста сложна тематика за мен. През последните 10 години в работата си като съветник психолог съм се сблъсквала с многочислените лица на зависимостите и от опит знам какъв брой мъчно е те да се преодолеят.
В предходния си материал писах за механизмите за зараждането на зависимости. Есенцията на всички зависимости е в смутената връзка със себе си и близките. Пълненето на вътрешна празнина. Анестезирането през тях на болката. Бягането от непоносимостта на битието, такова каквото е. Невъзможността да приемем себе си такива каквито сме. Временно покачване на потиснатото самочувствие. И в действителност още доста други неща въздействат при построяването на зависимостите.
Понякога актуалната логика на психиката, античните учения, религията стигат до едни същи места по друг метод и през разнообразни практики за решение на казуса със зависимостите, и по принцип по тази причина по какъв начин да се излекуват човешката душа и тяло.
Всички те стигат до това, че, с цел да се излекуваме, ние би трябвало още веднъж да се свържем с нашата достоверна природа.
Загубата на връзката със себе си изгубеността в превода в връзката с другите са в сърцето на зависимостите, а и на други форми на психологично и телесно страдалчество.
Но по какъв начин да намерим назад пътя към себе си, другите и света? Пътищата, по които можем да тръгнем са многочислени.
Първата стъпка е когато започваме да си задаваме въпроси – Къде се изгубих по пътя, коя е болката, от която по този начин неистово тичам? За какво мечтаех като дете? Кога за финален път се усещах същински? Защо ме болят връзките с другите? Къде желая да бъда? Усещам ли себе си като в дом? И още доста, доста въпроси са началото на пътя.
Самото задаване на въпроси ни прави по-съзнателни, по-будни към вътрешната ни природа.
На по-следващия стадий ние би трябвало да приемем естеството на нещата, такива каквито са. Да си позволим да приемем живота си подобен какъвто е, да приемем ориста си. Това е пътят на вътрешното примирение. Сърцето на самото приемане е прошката. Да извиним на себе си и другите за всички рани, които са ни предизвикали, да извиним на себе си за всички провали в живота ни. Да извиним на ориста, че ни е изпратила такива тежки тествания. Да извиним на самия живот по тази причина, че е подобен какъвто е.
За да можем да се смирим, е значимо да можем да се откажем от двойните стандарти, които имаме към себе си и другите. Смирението е в това да бъдем състрадателни към себе си, вместо да стоим в цикъла на безкрайното самообвинение към себе си и упреците към другите.
Смирението е сложен развой, изключително когато болката в нас крещи неистово. Когато считаме, че животът самичък по себе си е толкоз безумно неправдив към нас самите. Смирението е в приемането на живота като една сложна школа, в която ние сме тук, с цел да учим нашите уроци по пътя. И да извиним за всички скапани несправедливости на света.
Виктор Франкъл написа в своята книга „ Човекът в търсене на смисъла “, в която споделя за тежкия си престой в концентрационните лагери: „ Когато знаем за какво можем да понесем всяко по какъв начин? " Т. е., в случай че намерим смисъл в него дори и в самото страдалчество става по-поносимо. Да приемем тестванията като учители, които ни преподават своите уроци.
Следващ път, по който би трябвало да се отправим в лекуването на зависимостите е да се свържем отначало със своите страсти. Загубата на връзка с тях ни задава възприятието на вътрешна празнина и безсмислие. Чувстваме се като че ли към този момент дори не знаем кои сме. Сякаш от дълго време не знаем кой е верният път за нас.
Тази загуба на достоверност постоянно датира още от ранното детство, когато с цел да оцелеем е трябвало да жертваме себе си. Понякога родителите не са ни научили да разпознаваме възприятията си и да ги показваме непринудено. За да бъдем себе си е нужно да сме чувствали безусловна обич – одобрявам те подобен какъвто си и те обичам тъй като си ти. Обикновено господства уравнението на условната обич, а то е обичам те, в случай че...
Но по какъв начин да се свържем със своите страсти още веднъж? Има ли път към тях? Как да го изминем? Със сигурност се желае храброст и кураж.
В учението на будизма доста умно са синтезирани стъпките на свързване с страстите ни:
- първата стъпка е да се научим да разпознаваме страстите си, да бъдем бдителни към тях. Да си задаваме въпроса: в този момент какво тъкмо чувствам? Какви са физическите признаци на страстите в мен? Защо ми тупти по този начин мощно сърцето? Какво значи това...
- втората стъпка е да приемем страстите, а не да ги отричаме;
- идната стъпка е да прегърнем страстите – така както майката взима в обятията си плачещото бебе;
- по-късно следва вглеждането в дълбочина – да се опитаме да открием повода, която е породила тези страсти в нас;
- последната стъпка е прозрението – това е инсайт за природата на самите страсти.
Една от сложните страсти е гневът във всички негови проявления – от потиснатия надълбоко в нас яд до тежките прояви на гнева на открито. И двете са мощно стресиращи за нашия организъм. Гневът може да бъде и здравословно одобряване на самите нас. Често гневът ни демонстрира, че имаме проблем с границите, като че ли някой нездравословно ги прекрачва.
Не е въпросът да избухнем гневно, а да си позволим да усетим вътре в нас прилив на сила, която гневът ни дава, и да се опитаме да се отстоим и да разберем смисълът на тази страст.
Всъщност всички наши страсти се появяват, с цел да ни кажат нещо, да ни предпазят от нещо. Те са част от еволюционния механизъм на човешкото оцеляване.
Страхът ни споделя, че сме в заплаха. В антични времена страхът е бил обвързван по-често със външна опасност, до момента в който през днешния ден е по-скоро от вътрешна опасност – може да бъде опасност от пострадване на самооценката, от унижението, от потъпкването на границите. Може да бъде боязън от самият боязън. Всяка страст има своя дълга история, само че това е една доста дълга тематика.
Следващата стъпка към връщането към себе си е отстояването, а то е да можем да заявим решително своето място в света. Да се научим да чертаем и отстояваме личните си граници. Границите постоянно са невидими. Но е значимо да знаем, че всеки от нас е неповторимо човешко създание, което никой няма право да унижава.
Множество проучвания са посочили, че унижението се усеща в същите мозъчни центрове, с които усещаме и физическата болежка. Отстояването на личните ни граници ни прави по-силни и по-здраво свързани със себе си.
Другият път в превъзмогването на зависимостите е да открием своята задача в живота и да бъдем съзидателни. Мисията ни е като обетована земя. Тя въодушевява и дава вътрешна мощ и мотивация да минем през доста тествания с гордо вдигната глава. Всеки има своята задача и когато доста се отклоним от нея, животът ни праща тествания, като по този метод се пробва да ни върне към нея.
Доктор Габор Мате, един от най-мъдрите модерни откриватели на зависимостите споделя, че крайната задача на човек в живота е откриването или възобновяване на изгубената човешка целокупност. По-висша задача дори от физическото оцеляване.
Цялостността е свързване - във вътрешността и на открито и със света. В основата на цялостната ни персона е приемането. Ние сме плетеница от светлини и сенки, както споделя Юнг. В нас има от всичко. Интегрирането на личните ни сенки ни прави достоверни. Когато приемем несъвършенствата си, едвам тогава можем да работим за смяна. Можем да се отстояваме в света, такива каквито сме.
Да си позволим дори да бъдем уязвими. Да спрем да имаме вяра във съвършенството – нашето и на другите. Ние сме човешки създания. Грешим, падаме ниско долу, издигаме се високо, дъним се, губим любови, сътворяваме любови. Ние сме светеща и тъмна плетеница по едно и също време.
Зависимостите и бясното пълнене на вътрешната празнина. Зависимостите и изгубения път във вътрешността и на открито. Зависимостите и смирението пред неизменимата логичност на живота, такава каквато е. Зависимостите и свързването отначало със личните страсти, вслушването в тях, обелването на пластовете страсти, чуването на посланията им и нежното им прегръщане.
Зависимостите и откриването на личните ни граници и одобряването им пред нас самите и пред близките.
Зависимостите и откриването на нашата лична задача, през която да съзидаваме. Зависимостите и цялостната ни персона, със всичките трептящи светлини и сенки, като в лунапарк през летните вечери.
Пътищата и методите през които стигаме до тях са разнообразни – това може да е психотерапията, може да са духовните учения, медитацията, религията, творчеството, задачата ни и още доста. Представям си коренищата на многовековно дърво – по какъв начин са се заплели, преплели, слели през годините, по този начин е и с вероятните пътища.
Въпросът е да тръгнем по някои от тях. Когато сме на верния път тялото и душeвността ни могат да се излекуват.
Всички ние заслужаваме да станем цялостни още веднъж. Понякога да станем цялостни за първи път.
" Един ден, на изхода на живота - споделяше моята баба - пъзелът се подрежда ". Можем да забележим логиката на живота ни като на кинолента и да разберем за какво е трябвало да минем през всичко това.
Понякога просто би трябвало да стартираме да го редим. С любов, приемане, примирение, религия, вяра самообладание и мъдрост, тъй че на изхода на живота ни да усещаме признателност към самия живот за всичко, с което ни е сблъскал. И по този начин да отлетим цялостни към идната врата или галактика, или безкрайност.
Диляна Велева е магистър по Психология и магистър по Журналистика. Завършила е с цялостно отличие образованието си във Софийския Университет " Свети Климент Охридски ". След това има голям брой специализации в региона на психическото консултиране. Има 18 годишен опит като психолог съветник в няколко водещи лечебни центрове. Към актуалният миг работи в Център по логика на психиката и психотерапия " Промяна ". Работила е като водещ на голям брой тренинги и образования в региона на логиката на психиката за огромни компании. Голямата ѝ пристрастеност, с изключение на консултациите, е писането на публикации в региона на логиката на психиката. През последните 10 години тя е разгласила многочислени материали в региона на логиката на психиката във водещи у нас медии.
В предходния си материал писах за механизмите за зараждането на зависимости. Есенцията на всички зависимости е в смутената връзка със себе си и близките. Пълненето на вътрешна празнина. Анестезирането през тях на болката. Бягането от непоносимостта на битието, такова каквото е. Невъзможността да приемем себе си такива каквито сме. Временно покачване на потиснатото самочувствие. И в действителност още доста други неща въздействат при построяването на зависимостите.
Понякога актуалната логика на психиката, античните учения, религията стигат до едни същи места по друг метод и през разнообразни практики за решение на казуса със зависимостите, и по принцип по тази причина по какъв начин да се излекуват човешката душа и тяло.
Всички те стигат до това, че, с цел да се излекуваме, ние би трябвало още веднъж да се свържем с нашата достоверна природа.
Загубата на връзката със себе си изгубеността в превода в връзката с другите са в сърцето на зависимостите, а и на други форми на психологично и телесно страдалчество.
Но по какъв начин да намерим назад пътя към себе си, другите и света? Пътищата, по които можем да тръгнем са многочислени.
Първата стъпка е когато започваме да си задаваме въпроси – Къде се изгубих по пътя, коя е болката, от която по този начин неистово тичам? За какво мечтаех като дете? Кога за финален път се усещах същински? Защо ме болят връзките с другите? Къде желая да бъда? Усещам ли себе си като в дом? И още доста, доста въпроси са началото на пътя.
Самото задаване на въпроси ни прави по-съзнателни, по-будни към вътрешната ни природа.
На по-следващия стадий ние би трябвало да приемем естеството на нещата, такива каквито са. Да си позволим да приемем живота си подобен какъвто е, да приемем ориста си. Това е пътят на вътрешното примирение. Сърцето на самото приемане е прошката. Да извиним на себе си и другите за всички рани, които са ни предизвикали, да извиним на себе си за всички провали в живота ни. Да извиним на ориста, че ни е изпратила такива тежки тествания. Да извиним на самия живот по тази причина, че е подобен какъвто е.
За да можем да се смирим, е значимо да можем да се откажем от двойните стандарти, които имаме към себе си и другите. Смирението е в това да бъдем състрадателни към себе си, вместо да стоим в цикъла на безкрайното самообвинение към себе си и упреците към другите.
Смирението е сложен развой, изключително когато болката в нас крещи неистово. Когато считаме, че животът самичък по себе си е толкоз безумно неправдив към нас самите. Смирението е в приемането на живота като една сложна школа, в която ние сме тук, с цел да учим нашите уроци по пътя. И да извиним за всички скапани несправедливости на света.
Виктор Франкъл написа в своята книга „ Човекът в търсене на смисъла “, в която споделя за тежкия си престой в концентрационните лагери: „ Когато знаем за какво можем да понесем всяко по какъв начин? " Т. е., в случай че намерим смисъл в него дори и в самото страдалчество става по-поносимо. Да приемем тестванията като учители, които ни преподават своите уроци.
Следващ път, по който би трябвало да се отправим в лекуването на зависимостите е да се свържем отначало със своите страсти. Загубата на връзка с тях ни задава възприятието на вътрешна празнина и безсмислие. Чувстваме се като че ли към този момент дори не знаем кои сме. Сякаш от дълго време не знаем кой е верният път за нас.
Тази загуба на достоверност постоянно датира още от ранното детство, когато с цел да оцелеем е трябвало да жертваме себе си. Понякога родителите не са ни научили да разпознаваме възприятията си и да ги показваме непринудено. За да бъдем себе си е нужно да сме чувствали безусловна обич – одобрявам те подобен какъвто си и те обичам тъй като си ти. Обикновено господства уравнението на условната обич, а то е обичам те, в случай че...
Но по какъв начин да се свържем със своите страсти още веднъж? Има ли път към тях? Как да го изминем? Със сигурност се желае храброст и кураж.
В учението на будизма доста умно са синтезирани стъпките на свързване с страстите ни:
- първата стъпка е да се научим да разпознаваме страстите си, да бъдем бдителни към тях. Да си задаваме въпроса: в този момент какво тъкмо чувствам? Какви са физическите признаци на страстите в мен? Защо ми тупти по този начин мощно сърцето? Какво значи това...
- втората стъпка е да приемем страстите, а не да ги отричаме;
- идната стъпка е да прегърнем страстите – така както майката взима в обятията си плачещото бебе;
- по-късно следва вглеждането в дълбочина – да се опитаме да открием повода, която е породила тези страсти в нас;
- последната стъпка е прозрението – това е инсайт за природата на самите страсти.
Една от сложните страсти е гневът във всички негови проявления – от потиснатия надълбоко в нас яд до тежките прояви на гнева на открито. И двете са мощно стресиращи за нашия организъм. Гневът може да бъде и здравословно одобряване на самите нас. Често гневът ни демонстрира, че имаме проблем с границите, като че ли някой нездравословно ги прекрачва.
Не е въпросът да избухнем гневно, а да си позволим да усетим вътре в нас прилив на сила, която гневът ни дава, и да се опитаме да се отстоим и да разберем смисълът на тази страст.
Всъщност всички наши страсти се появяват, с цел да ни кажат нещо, да ни предпазят от нещо. Те са част от еволюционния механизъм на човешкото оцеляване.
Страхът ни споделя, че сме в заплаха. В антични времена страхът е бил обвързван по-често със външна опасност, до момента в който през днешния ден е по-скоро от вътрешна опасност – може да бъде опасност от пострадване на самооценката, от унижението, от потъпкването на границите. Може да бъде боязън от самият боязън. Всяка страст има своя дълга история, само че това е една доста дълга тематика.
Следващата стъпка към връщането към себе си е отстояването, а то е да можем да заявим решително своето място в света. Да се научим да чертаем и отстояваме личните си граници. Границите постоянно са невидими. Но е значимо да знаем, че всеки от нас е неповторимо човешко създание, което никой няма право да унижава.
Множество проучвания са посочили, че унижението се усеща в същите мозъчни центрове, с които усещаме и физическата болежка. Отстояването на личните ни граници ни прави по-силни и по-здраво свързани със себе си.
Другият път в превъзмогването на зависимостите е да открием своята задача в живота и да бъдем съзидателни. Мисията ни е като обетована земя. Тя въодушевява и дава вътрешна мощ и мотивация да минем през доста тествания с гордо вдигната глава. Всеки има своята задача и когато доста се отклоним от нея, животът ни праща тествания, като по този метод се пробва да ни върне към нея.
Доктор Габор Мате, един от най-мъдрите модерни откриватели на зависимостите споделя, че крайната задача на човек в живота е откриването или възобновяване на изгубената човешка целокупност. По-висша задача дори от физическото оцеляване.
Цялостността е свързване - във вътрешността и на открито и със света. В основата на цялостната ни персона е приемането. Ние сме плетеница от светлини и сенки, както споделя Юнг. В нас има от всичко. Интегрирането на личните ни сенки ни прави достоверни. Когато приемем несъвършенствата си, едвам тогава можем да работим за смяна. Можем да се отстояваме в света, такива каквито сме.
Да си позволим дори да бъдем уязвими. Да спрем да имаме вяра във съвършенството – нашето и на другите. Ние сме човешки създания. Грешим, падаме ниско долу, издигаме се високо, дъним се, губим любови, сътворяваме любови. Ние сме светеща и тъмна плетеница по едно и също време.
Зависимостите и бясното пълнене на вътрешната празнина. Зависимостите и изгубения път във вътрешността и на открито. Зависимостите и смирението пред неизменимата логичност на живота, такава каквато е. Зависимостите и свързването отначало със личните страсти, вслушването в тях, обелването на пластовете страсти, чуването на посланията им и нежното им прегръщане.
Зависимостите и откриването на личните ни граници и одобряването им пред нас самите и пред близките.
Зависимостите и откриването на нашата лична задача, през която да съзидаваме. Зависимостите и цялостната ни персона, със всичките трептящи светлини и сенки, като в лунапарк през летните вечери.
Пътищата и методите през които стигаме до тях са разнообразни – това може да е психотерапията, може да са духовните учения, медитацията, религията, творчеството, задачата ни и още доста. Представям си коренищата на многовековно дърво – по какъв начин са се заплели, преплели, слели през годините, по този начин е и с вероятните пътища.
Въпросът е да тръгнем по някои от тях. Когато сме на верния път тялото и душeвността ни могат да се излекуват.
Всички ние заслужаваме да станем цялостни още веднъж. Понякога да станем цялостни за първи път.
" Един ден, на изхода на живота - споделяше моята баба - пъзелът се подрежда ". Можем да забележим логиката на живота ни като на кинолента и да разберем за какво е трябвало да минем през всичко това.
Понякога просто би трябвало да стартираме да го редим. С любов, приемане, примирение, религия, вяра самообладание и мъдрост, тъй че на изхода на живота ни да усещаме признателност към самия живот за всичко, с което ни е сблъскал. И по този начин да отлетим цялостни към идната врата или галактика, или безкрайност.
Диляна Велева е магистър по Психология и магистър по Журналистика. Завършила е с цялостно отличие образованието си във Софийския Университет " Свети Климент Охридски ". След това има голям брой специализации в региона на психическото консултиране. Има 18 годишен опит като психолог съветник в няколко водещи лечебни центрове. Към актуалният миг работи в Център по логика на психиката и психотерапия " Промяна ". Работила е като водещ на голям брой тренинги и образования в региона на логиката на психиката за огромни компании. Голямата ѝ пристрастеност, с изключение на консултациите, е писането на публикации в региона на логиката на психиката. През последните 10 години тя е разгласила многочислени материали в региона на логиката на психиката във водещи у нас медии.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ