Зара и Иво повярваха в чудото и станаха родители
Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат доста обща обич за разпределяне, намират тъкмо тези други двама души в целия свят, които имат най-силна потребност от нея. През април 2017 година моите двама герои публично стават претенденти за осиновители и се приготвят с години да чакат мечтаното малко момиченце. Съвсем инцидентно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка дребни куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце “, напомня си тя, „ и взех решение да ги заведа вкъщи. ” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак непринудено споделила на Иво: “Ето ги нашите дечица! ”.
Няколко дни по-късно получила позвъняване от организацията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни фамилии. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две прилежащи къщи живеели децата... Така през август 2017-а Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин... До ден сегашен те поддържат връзка с приемните фамилии. И считат, че децата са имали същински шанс с хората, които са се грижили за тях преди.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви като че ли космополитен прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от тогавашната си женитба. Дани извънредно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, изхвърчали от него. Според диджея те предвещавали две деца - по-голямо момиченце и по-малко момченце - които, забележете, ще дойдат при тях едновременно. “Мамо, тати! “, възкликва очарована Дани, „ но вие сте ни повикали още на вашата женитба! Аз в този момент разбрах - вие сте ни родили във вашето сърце! ”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с комфортно пай бретон, ококорени очички и усмивка, която от единствено себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която очаквам да се срещна с родителите, и се впуска да изяснява на един впечатляващо научен за шестте си години български език какво тъкмо прави майка сега. В петте минути, до момента в който пред мен се пресъздава стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, пробвам да схвана малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от дребната им щерка Даниела.
“Моля те, Дани ”, споделям, “разкажи ми нещо хубаво за мама и баща! ”. “Амииии... “, върти очички тя, „ те непрестанно се целуват! ”. “Ооо, по този начин ли?! Ами това е толкоз хубаво! ”, възклицавам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата ”, добавя моята нова другарка. “Хората, които се целуват без мотив, се обичат ”, вземам решение да обобщя аз. „ Пък тези, които се целуват по устата ей по този начин, без причина, напряко се обичат извънредно доста! ”.
На Дани би трябвало половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми съобщи: “И аз целувам мама по устата! ”.
След което, като че ли да ми потвърди, че всеобщото целуване в тяхното семейство е реалност, се мята на врата на баща си Иво. Зад него се появява и Зара дружно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безвредно скачане на възглавници, всеобщо фамилно гъделичкане, търкаляне по пода и високо мятане на топки с пърпорене. Междувременно Дани и брат Вальо са подложени на хвърляне и подмятане, съпроводено с неконтролируем детски смях и крясъци “Айде отново! ”. В идващия половин час Иво ще влиза поредно в разнообразни функции, измежду които да вземем за пример тренажор по детско безтегловно хвърчене, конче за яздене, вратар, смешник, добросърдечен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти незабелязано е съумяла да смъкна всяка неуместна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина рискове от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и по едно и също време с това да е част от игрите.
Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които ориста нежно, само че настоятелно е тикала един към различен. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е неповторим физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически вид в Равда. Малко по-късно фамилиите им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия - той в британска паралелка, а тя - във френска. Съвпаденията не престават. В началото на деветдесетте семейството на Иво се мести в София, а четири-пет години по-късно той с изненада открива, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, само че той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора ” и безшумно се любува на съдбовните знаци. Иво отпътува за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-а се връща, с цел да си възобнови визата, само че защото се постанова да я чака по-дълго, остава в България, където с изключение на с работа запълва времето си с дребни удоволствия. Като ходенето на латино танци да вземем за пример. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в оня миг, под кръшните звуци на латино музиката, излиза наяве, че тези двама младежи имат обща житейска работа за извършване. И една задача, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, само че която през днешния ден ще изпълва съвсем целия им свят - децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят вечно с визията си за американската фантазия и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предлагането за брак, което Иво прави чрез… авторска лирика...
Докато виждам тези двама цялостни с сила положителни индивиди на по четиридесет и три години, се пробвам да си показва цената на тяхната фамилна заедност. Иво споделя, че дължат хармонията в връзките си най-много на персоналната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за фамилното благополучие е в постигането на персоналното такова. Затова и взаимно се поддържат в фантазиите и лудостите и не поставят един другиму спирачки. Приемат децата си за сътрудници, от които има какво да учат. И не търсят щастието - живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш визия за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на дребния Вали, Зара ми споделя, че с всеки минал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, до момента в който качва на конче сина си, Иво скрито ми споделя: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и споделям: “Зарче, доста те обичам! И ти благодаря, че си до мен! ”.
Приемам тези самостоятелни едно от друго самопризнания на моите нови другари като знак на ориста. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което върша, когато половин час по-късно Зара дружно с двете си деца ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей по този начин, без причина, какъв брой доста и от ден на ден го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…
Историята на Зара, Иво, Дани и Вали е част от акцията на „ Верея “ „ За повече здрави фамилии ”. Кампанията цели да покаже по какъв начин актуалното българско семейство се оправя с разнообразни провокации и все пак остава крепко, както и да разкрие фамилната терапия като една от сполучливите тактики за реализиране на фамилно благополучие и равновесие.
Марица е дипломат на акцията „ За повече здрави фамилии “.
Няколко дни по-късно получила позвъняване от организацията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни фамилии. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две прилежащи къщи живеели децата... Така през август 2017-а Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин... До ден сегашен те поддържат връзка с приемните фамилии. И считат, че децата са имали същински шанс с хората, които са се грижили за тях преди.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви като че ли космополитен прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от тогавашната си женитба. Дани извънредно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, изхвърчали от него. Според диджея те предвещавали две деца - по-голямо момиченце и по-малко момченце - които, забележете, ще дойдат при тях едновременно. “Мамо, тати! “, възкликва очарована Дани, „ но вие сте ни повикали още на вашата женитба! Аз в този момент разбрах - вие сте ни родили във вашето сърце! ”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с комфортно пай бретон, ококорени очички и усмивка, която от единствено себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която очаквам да се срещна с родителите, и се впуска да изяснява на един впечатляващо научен за шестте си години български език какво тъкмо прави майка сега. В петте минути, до момента в който пред мен се пресъздава стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, пробвам да схвана малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от дребната им щерка Даниела.
“Моля те, Дани ”, споделям, “разкажи ми нещо хубаво за мама и баща! ”. “Амииии... “, върти очички тя, „ те непрестанно се целуват! ”. “Ооо, по този начин ли?! Ами това е толкоз хубаво! ”, възклицавам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата ”, добавя моята нова другарка. “Хората, които се целуват без мотив, се обичат ”, вземам решение да обобщя аз. „ Пък тези, които се целуват по устата ей по този начин, без причина, напряко се обичат извънредно доста! ”.
На Дани би трябвало половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми съобщи: “И аз целувам мама по устата! ”.
След което, като че ли да ми потвърди, че всеобщото целуване в тяхното семейство е реалност, се мята на врата на баща си Иво. Зад него се появява и Зара дружно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безвредно скачане на възглавници, всеобщо фамилно гъделичкане, търкаляне по пода и високо мятане на топки с пърпорене. Междувременно Дани и брат Вальо са подложени на хвърляне и подмятане, съпроводено с неконтролируем детски смях и крясъци “Айде отново! ”. В идващия половин час Иво ще влиза поредно в разнообразни функции, измежду които да вземем за пример тренажор по детско безтегловно хвърчене, конче за яздене, вратар, смешник, добросърдечен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти незабелязано е съумяла да смъкна всяка неуместна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина рискове от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и по едно и също време с това да е част от игрите.
Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които ориста нежно, само че настоятелно е тикала един към различен. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е неповторим физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически вид в Равда. Малко по-късно фамилиите им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия - той в британска паралелка, а тя - във френска. Съвпаденията не престават. В началото на деветдесетте семейството на Иво се мести в София, а четири-пет години по-късно той с изненада открива, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, само че той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора ” и безшумно се любува на съдбовните знаци. Иво отпътува за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-а се връща, с цел да си възобнови визата, само че защото се постанова да я чака по-дълго, остава в България, където с изключение на с работа запълва времето си с дребни удоволствия. Като ходенето на латино танци да вземем за пример. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в оня миг, под кръшните звуци на латино музиката, излиза наяве, че тези двама младежи имат обща житейска работа за извършване. И една задача, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, само че която през днешния ден ще изпълва съвсем целия им свят - децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят вечно с визията си за американската фантазия и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предлагането за брак, което Иво прави чрез… авторска лирика...
Докато виждам тези двама цялостни с сила положителни индивиди на по четиридесет и три години, се пробвам да си показва цената на тяхната фамилна заедност. Иво споделя, че дължат хармонията в връзките си най-много на персоналната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за фамилното благополучие е в постигането на персоналното такова. Затова и взаимно се поддържат в фантазиите и лудостите и не поставят един другиму спирачки. Приемат децата си за сътрудници, от които има какво да учат. И не търсят щастието - живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш визия за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на дребния Вали, Зара ми споделя, че с всеки минал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, до момента в който качва на конче сина си, Иво скрито ми споделя: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и споделям: “Зарче, доста те обичам! И ти благодаря, че си до мен! ”.
Приемам тези самостоятелни едно от друго самопризнания на моите нови другари като знак на ориста. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което върша, когато половин час по-късно Зара дружно с двете си деца ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей по този начин, без причина, какъв брой доста и от ден на ден го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…
Историята на Зара, Иво, Дани и Вали е част от акцията на „ Верея “ „ За повече здрави фамилии ”. Кампанията цели да покаже по какъв начин актуалното българско семейство се оправя с разнообразни провокации и все пак остава крепко, както и да разкрие фамилната терапия като една от сполучливите тактики за реализиране на фамилно благополучие и равновесие.
Марица е дипломат на акцията „ За повече здрави фамилии “.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ