Бъдещето на училището: Повярвайте ми, няма да стане само с пари
Това, че учителите имат потребност от фрапантно нарастване на заплатите, е ясно за всички в страната, и то от години. Но дано изясним и друго: единствено с пари смяна няма да има, твърди Татяна Ваксберг в разбор за Deutsche Welle .
Системата на образованието е срутвана на два пъти през последните 70 години и би било наивно да считаме, че положителната заплата на учителите ще оправи нещата. Нека се върнем за малко обратно.
Образованието е една от двете сфери, в които държавното управление на Отечествения фронт подхваща радикални промени неотложно откакто завзема властта (втората сфера е тази на вътрешните работи). До края на септември 1944 година са уволнени всички шефове на дирекции в Министерството на просвещението, след тях – основните инспектори, а най-после - от 135 гимназиални шефове в страната са уволнени 128. Още на 20 октомври 1944 е гласувана “Наредбата-закон за пречистване на учителския личен състав...”, която отваря пътя за всеобщо уволняване на учителите. Към ноември 1944 година, когато на доста места към този момент безусловно няма кой да преподава, поражда един значителен въпрос: от кое място да вземем учители? Начинът, по който се дава отговор на този въпрос, заслужава повече внимание, в сравнение с през днешния ден му отрежда едно онемяло от повсеместното незнание общество.
Свикнали сме да слушаме за принуждение и уволнения към 9 септември 1944, само че те са единствено част от огромните вреди, нанесени на българското обучение тогава. Далеч по-същественият удар е нанесен с новите правила за практикуване на учителската специалност. От тях отпадат главните условия, работили десетилетия наред. От декември 1944, с цел да станеш гимназиален преподавател, към този момент може да не си полагал държавен изпит, може да нямаш стаж и даже може да си учил единствено 3 години, вместо до тогава изискваните 5. Целият развой е прочут като идеологизация на образованието, тъй като в учебните заведения навлизат преподаватели, подбрани на правилото на партийната честност, а не на професионалната подготовка. Тук обаче го цитираме по малко по-различна причина: с цел да илюстрираме стремително осъществения императив за обезценяване на знанието, който след това се трансформира в трайна политика.
Нищо чудно, че българското приблизително обучение се съвзема прекомерно постепенно и прекомерно отчасти от този удар. И незабавно понася нов.
" 9 септември може да е стихийно злополучие, само че 90-те си бяха просто гробница ", споделя столична начална учителка. Тя помни това, което назовава “властта на мутрите” - времето, в което страната и общината са вдигнали ръце от образованието и на тяхно място са навлезли родителите мутри. Те заплашват учителите с кавга за написана забележка или ниска оценка. Лошото възнаграждение води до отлив на голяма част от качествените преподаватели, до момента в който оставащите се сблъскват с един нов феномен, чужд в десетилетията обратно: възпитаници, насърчавани да подценяват смисъла на знанието и да презират уважението в човешките връзки. Една омаломощена финансово, срината репутационно и изоставена политически специалност, каквато е учителската, няма по какъв начин да се пребори с това сама.
На мястото на комунизма, убиващ образованието с идеологическо послушание и безгрижие към професионализма, идва нещо напълно нечувано: демократични управляващи, които не желаят да подчиняват образованието на безусловно нищо, тъй като просто не знаят какво да го вършат. За 28 посткомунистически години всичко, което е известно за просветителната система, се свежда до свадите с публичните поръчки на учебници и скандално ниските равнища на учителските заплати. Докато не отраснаха най-малко две генерации без нужните умения и познания, само че заредени с настанилия се във вакуума шовинизъм.
Това, че учителите имат потребност от фрапантно нарастване на заплатите, е ясно за всеки гражданин в страната, и то от години, само че дано изясним и друго: единствено с пари смяна няма да има. Системата на междинното обучение се нуждае от готови експерти с необятен мироглед, които са положили специфични старания, с цел да заслужат правото да станат учители. Системата е от дълго време измислена не просто в Западна Европа, само че и в самата България от началото на 20-и век: претендентите за учители приключват особено висше обучение, поставят (труден за взимане) държавен изпит за придобиване на училищен статут, минават през експериментален стаж, явяват се от време на време на изпити и получават по-високи заплати, в случай че учениците им реализират по-високи резултати. И – несъмнено – преподават по авансово начертани държавни стандарти, които имат за цел да изградят персони и да им дадат небосвод.
Системата на образованието е срутвана на два пъти през последните 70 години и би било наивно да считаме, че положителната заплата на учителите ще оправи нещата. Нека се върнем за малко обратно.
Образованието е една от двете сфери, в които държавното управление на Отечествения фронт подхваща радикални промени неотложно откакто завзема властта (втората сфера е тази на вътрешните работи). До края на септември 1944 година са уволнени всички шефове на дирекции в Министерството на просвещението, след тях – основните инспектори, а най-после - от 135 гимназиални шефове в страната са уволнени 128. Още на 20 октомври 1944 е гласувана “Наредбата-закон за пречистване на учителския личен състав...”, която отваря пътя за всеобщо уволняване на учителите. Към ноември 1944 година, когато на доста места към този момент безусловно няма кой да преподава, поражда един значителен въпрос: от кое място да вземем учители? Начинът, по който се дава отговор на този въпрос, заслужава повече внимание, в сравнение с през днешния ден му отрежда едно онемяло от повсеместното незнание общество.
Свикнали сме да слушаме за принуждение и уволнения към 9 септември 1944, само че те са единствено част от огромните вреди, нанесени на българското обучение тогава. Далеч по-същественият удар е нанесен с новите правила за практикуване на учителската специалност. От тях отпадат главните условия, работили десетилетия наред. От декември 1944, с цел да станеш гимназиален преподавател, към този момент може да не си полагал държавен изпит, може да нямаш стаж и даже може да си учил единствено 3 години, вместо до тогава изискваните 5. Целият развой е прочут като идеологизация на образованието, тъй като в учебните заведения навлизат преподаватели, подбрани на правилото на партийната честност, а не на професионалната подготовка. Тук обаче го цитираме по малко по-различна причина: с цел да илюстрираме стремително осъществения императив за обезценяване на знанието, който след това се трансформира в трайна политика.
Нищо чудно, че българското приблизително обучение се съвзема прекомерно постепенно и прекомерно отчасти от този удар. И незабавно понася нов.
" 9 септември може да е стихийно злополучие, само че 90-те си бяха просто гробница ", споделя столична начална учителка. Тя помни това, което назовава “властта на мутрите” - времето, в което страната и общината са вдигнали ръце от образованието и на тяхно място са навлезли родителите мутри. Те заплашват учителите с кавга за написана забележка или ниска оценка. Лошото възнаграждение води до отлив на голяма част от качествените преподаватели, до момента в който оставащите се сблъскват с един нов феномен, чужд в десетилетията обратно: възпитаници, насърчавани да подценяват смисъла на знанието и да презират уважението в човешките връзки. Една омаломощена финансово, срината репутационно и изоставена политически специалност, каквато е учителската, няма по какъв начин да се пребори с това сама.
На мястото на комунизма, убиващ образованието с идеологическо послушание и безгрижие към професионализма, идва нещо напълно нечувано: демократични управляващи, които не желаят да подчиняват образованието на безусловно нищо, тъй като просто не знаят какво да го вършат. За 28 посткомунистически години всичко, което е известно за просветителната система, се свежда до свадите с публичните поръчки на учебници и скандално ниските равнища на учителските заплати. Докато не отраснаха най-малко две генерации без нужните умения и познания, само че заредени с настанилия се във вакуума шовинизъм.
Това, че учителите имат потребност от фрапантно нарастване на заплатите, е ясно за всеки гражданин в страната, и то от години, само че дано изясним и друго: единствено с пари смяна няма да има. Системата на междинното обучение се нуждае от готови експерти с необятен мироглед, които са положили специфични старания, с цел да заслужат правото да станат учители. Системата е от дълго време измислена не просто в Западна Европа, само че и в самата България от началото на 20-и век: претендентите за учители приключват особено висше обучение, поставят (труден за взимане) държавен изпит за придобиване на училищен статут, минават през експериментален стаж, явяват се от време на време на изпити и получават по-високи заплати, в случай че учениците им реализират по-високи резултати. И – несъмнено – преподават по авансово начертани държавни стандарти, които имат за цел да изградят персони и да им дадат небосвод.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ