Проектът за Велика Сърбия е обречен на провал, ще отиде в гробището, където му беше мястото от самото начало
Томислав Маркович, Autonomia
На пръв взор Александър Вучич и придворната му свита се оправят ужасно. Барикади в северно Косово, войска и полиция в положение на нараснала бойна подготвеност, бойно тръбене в проправителствените медии, боязън от нова война,
дестабилизация на района в интерес на Путин
и в името на проточването на неизбежното съглашение сред Сърбия и Косово, което би довело до дефинитивно нормализиране на връзките. Черна гора е сложена в лапите на разнообразни спътници на Вучич, по този начин, че съвсем не е тематика в локалната общност. Милорад Додик държи половината Босна и Херцеговина под собствен надзор, в случай че успее да нагнети напрежението - има кой да се оправи.
От друга страна, става дума за следващото отсрочване на окончателния провал на великосръбската политика. Въпросната зла фикция не може да има друга орис, нейните триумфи постоянно са краткотрайни. Трябва да се провали, тъй като е проектирана да се провали, като всеки имперски план. Просто е невероятно да се държат непрекъснато под иго тези, които не желаят да бъдат под иго. Вижте Украйна, те търпяха съветски терор в продължение на епохи, най-после им писна и в този момент се борят с всички сили най-сетне да станат свободни. И най-после, погледнете и Сърбия - след епохи иго под Османската империя, и тя най-сетне се освободи.
Лармаджийска полуда
Това, че великосръбската концепция води непосредствено към злополука, беше ясно на всеки рационален човек още до момента в който се оформяше имперската стратегия. Например на Светозар Маркович, който още през 1869 година написа за това по този начин: „ Да приемем щастливия случай, че великосръбската политика се увенчае с триумф и Сърбия получи Босна, Херцеговина, Черна гора и Стара Сърбия(Македония бел.на прев. ). Малко са сърбите, които не биха сметнали това за най-голямото благополучие на нашия народ. Ние не споделяме това мнение. По-рано казахме, че единствено рутинери се преценяват с ползите на народа: огромна земя, огромен брой жители, превъзходен двор, [...] Народът ще излезе от битката за „ Велика Сърбия “ по-беден и унищожен в сравнение с е в този момент, и отново би бил заобиколен от същите врагове, от които е заобиколен и в този момент, и също така щеше да трансформира в неприятели и своите братя българите. „ Велика Сърбия “ ще би трябвало да купува другарство от врага посредством оскърбление и жертване на ползите на своя народ [...] и рано или късно сходна политика ще завърши с някаква външна или вътрешна злополука. Сръбският народ отвън Княжеството ще получи доста малко, а хората в Княжеството, във „ Велика Сърбия “, ще бъдат доста по-зле, в сравнение с са в този момент в „ Малка Сърбия ”. [...] „ Велика Сърбия “ е тясна и грозна постройка и затова не е в положение да обезпечи ползите на сръбския народ “.
Или Манойло Джорджевич от Призрен, който написа през 1891 година: „ Но новите сръбски учени издадоха лозунга „ non possumus! “ – всичко или нищо! “ […] ревеше се във всички направления: какви покупко-продажби! Какви трактати! За империята на Душан - пердах до гибел! […] Чудно ли е тогава, че целият свят ни гледаше с съмнение, че виждаше в стремежите ни за национално развиване някакво европейско чучело, което заплашва да подпали целия Изток? От въпрос за национално и човешко съществуване, ние в лармаджийската полуда го превърнахме, в европейски въпрос, във въпрос на европейско равновесие, в наша щета! [...] Това беше първият горчив плод на актуалните прищявки на сръбското „ държавничество “ и сокашкия национализъм, – едни от които, в самонадеяността и арогантността си, а други от нелепостта си, имаха вяра, че целият свят ще преклони глава пред сръбските фанфари. " Quos ego ".
Планина от сръбски сълзи
Разумните препоръки не бяха послушани, победи радикалната полуда и желанието за разширение на територията под кода " избавление и обединяване на сръбските земи ". Във външната политика - експанзионизъм, във вътрешната - възпрепятстване на развиването, плячкосване на личното население, държане на масите в неначетеност, беднотия и незнание. Така изглеждаха двата полюса на мъдрата великосръбска политика, които и през днешния ден не се разграничават изключително. Бандитската тайфа, която е на власт употребява имперските желания като съвършено прикритие за поддържане на статуквото, за твърдоглавие в изостаналостта и отбягване на неизбежните цивилизационни процеси. Сърбия не беше страна, а инструмент за завземане на нови територии. Затова и до през днешния ден тя не знае къде са границите й.
Централно място в националистическата митология заемаше Косово, люлката на Сърбия, святата сръбска земя или - както би споделил през днешния ден Матия Бечкович - най-скъпата сръбска дума. Създаде се едно безумно разбиране, че без Косово няма живот за сърбите и че като се обединят сърцата на Сърбия, ще се реализира парадайса на земята. Радое Доманович разказва атмосферата, царяща в цяла Сърбия, може би най-добре при започване на разказа „ Марко Кралевити за повторно сред сърбите “:
„ Дойдоха ми сърбите, та повече от петстотин години се вайкат: „ Ооо, Косово! “... „ тъжно Косово! “... „ Куку, Лазо! “, плачеха по този начин, заплашвайки с рева си душманите: " Ще създадем по този начин, ще създадем другояче! " Плачехме ние юначен и се заканвахме, а душманите ни се смееха.
А ние се сетихме в яда си за Марко и започнахме да викаме да стане юнака от гроба, да брани нас и свято Косово. Пищи се през днешния ден, крещи се на следващия ден, крещи се всеки час, за всичко: „ Стани, Марко! “... „ Ела, Марко! “... „ Виж ни Марко, сълзите! “... „ Куку, Косово! “... „ Защо чакаш, Марко? “ И така този писък стана възмутителен, недодялан! Напие се някой в механата, па като изхарчи парите, зажали се за Косово, обземе го някакво юнашко възприятие и незабавно почне: „ О, Марко, де си в този момент? “ И това, брате, не е малко, но трае веч петстотин години. На Косово има цяла планина от сръбски сълзи! А Марко се прекатурва в гроба си, прекатурва се та, чак и на него му омръзна към този момент този рев ”.
Друга страна
И какво се случи, когато сръбските рицари най-сетне дойдоха в Косово? Каква независимост донесоха на популацията там? За това изчерпателно удостоверение оставя Димитрие Туцович, който като офицер взе участие в Балканските войни. За похода към Косово и Албания той написа в „ Раднички новине “, а е оставил и цяла книга по тематиката – „ Сърбия и Албания. Принос към рецензията на завоевателската политика на сръбската буржоазия ”. Ето по какъв начин изглеждаше освободителната акция:
„ Буржоазният щемпел изискваше изтребване без благосклонност и армията го изпълняваше. Арбанашките села, от които мъжете бяха избягали в точния момент, бяха превърнати в пепелища. Това бяха безчовечен крематориуми, където стотици дами и деца изгоряха живи. И до момента в който отбраняващите се, разоръжаваха и пускаха на независимост пленените сръбски офицери и бойци, то сръбските бойци не пощадиха техните деца, дами и заболели “.
В текста „ Клането в Люма “ Тучович разказва в детайли избиването на почтеното население: „ Взводовете застрелваха дами, които държаха бебета в ръцете си; паралелно с мъртвите майки плачеха децата им инцидентно пощадени от проклятието: телата им, стройни планински елхи, пълзяха като червеи по леда; дами родиха от боязън. За два часа бяха убити 500 души (...) Труповете бяха натъпкани в къщи и къщите подпалени - с цел да се прикрият следите на закононарушението ”. Когато влязоха в Джаковица, Тучович написа, че в този град съвсем нямало сърби, единствено една дребна махала, а всички останали поданици на града били албанци. И по-късно дава умозаключение, което е настоящо и през днешния ден, обяснявайки същността на казуса: „ Първопричината за всички злополуки, от които страдаме през днешния ден и от които ще страдаме доста в бъдеще, се крие във обстоятелството, че влязохме непозната страна. "
Краят на една епоха
Така стартира 20 век и по този начин приключи: с кланетата в Косово и окончателното разединение на южната провинция от Сърбия. Сръбските управляващи поредно демонстрираха, че нямат концепция какво да вършат със святата сръбска земя, с изключение на да колят, палят и плячкосват. А по този метод никоя нация и нито една територия не може да остане под егидата на страната. Александър Вучич беше един от основателите на тази незаконна политика, като министър на информацията в държавното управление на Сърбия. И всичко това не му беше задоволително, само че през днешния ден той още веднъж дрънка с оръжие, основава проблеми, дестабилизира района, заплашва, сплашва.
На края му остава единствено да злоупотребява със сърбите в Северно Косово посредством разнообразни незаконни групировки, на чиято благосклонност ги предава. И хленчи с цялостно гърло пред целия свят, всички са отговорни, че Косово не е Сърбия, с изключение на този, който в действителност е виновен за това: той самият, неговият наставник Воислав Шешел, Слободан Милошевич, всякакви нарушители от редиците на сръбските сили и безумната идеология, довела до крах. Така свършва епохата на провалената великосръбска политика, която Вучич желае да бетонира, само че се чува единствено хленченето му.
Последната вяра на великосръбските националисти беше Русия. Те се довериха на Путин, на силата на съветската войска. Те в действителност имаха вяра, че Кремъл ще стартира война против цялата западна цивилизация и ще пренареди международния ред, а по-късно Сърбия, като предан съдружник на терористичната съветска страна, ще получи позволение и помощ за окончателното възобновяване на империята на крал Душан. Тази вяра умря, откакто тридневната " специфична военна интервенция " в Украйна се трансформира в продължителна война. Путин не може Украйна да завладее, а камо ли половин Европа, и е невероятно да унищожи интернационалния ред и да ни върне към варварството.
Всичко, което, им остана е да сеят безпорядък на Балканите, в границите на скромните си благоприятни условия. Великосръбската идеология ще продължи да нанася вреди в близост още малко, а по-късно ще отиде в гробището на провалените политически планове, където й беше мястото през цялото време.
Превод за Faktor.bg: доктор Валентин Янев
На пръв взор Александър Вучич и придворната му свита се оправят ужасно. Барикади в северно Косово, войска и полиция в положение на нараснала бойна подготвеност, бойно тръбене в проправителствените медии, боязън от нова война,
дестабилизация на района в интерес на Путин
и в името на проточването на неизбежното съглашение сред Сърбия и Косово, което би довело до дефинитивно нормализиране на връзките. Черна гора е сложена в лапите на разнообразни спътници на Вучич, по този начин, че съвсем не е тематика в локалната общност. Милорад Додик държи половината Босна и Херцеговина под собствен надзор, в случай че успее да нагнети напрежението - има кой да се оправи.
От друга страна, става дума за следващото отсрочване на окончателния провал на великосръбската политика. Въпросната зла фикция не може да има друга орис, нейните триумфи постоянно са краткотрайни. Трябва да се провали, тъй като е проектирана да се провали, като всеки имперски план. Просто е невероятно да се държат непрекъснато под иго тези, които не желаят да бъдат под иго. Вижте Украйна, те търпяха съветски терор в продължение на епохи, най-после им писна и в този момент се борят с всички сили най-сетне да станат свободни. И най-после, погледнете и Сърбия - след епохи иго под Османската империя, и тя най-сетне се освободи.
Лармаджийска полуда
Това, че великосръбската концепция води непосредствено към злополука, беше ясно на всеки рационален човек още до момента в който се оформяше имперската стратегия. Например на Светозар Маркович, който още през 1869 година написа за това по този начин: „ Да приемем щастливия случай, че великосръбската политика се увенчае с триумф и Сърбия получи Босна, Херцеговина, Черна гора и Стара Сърбия(Македония бел.на прев. ). Малко са сърбите, които не биха сметнали това за най-голямото благополучие на нашия народ. Ние не споделяме това мнение. По-рано казахме, че единствено рутинери се преценяват с ползите на народа: огромна земя, огромен брой жители, превъзходен двор, [...] Народът ще излезе от битката за „ Велика Сърбия “ по-беден и унищожен в сравнение с е в този момент, и отново би бил заобиколен от същите врагове, от които е заобиколен и в този момент, и също така щеше да трансформира в неприятели и своите братя българите. „ Велика Сърбия “ ще би трябвало да купува другарство от врага посредством оскърбление и жертване на ползите на своя народ [...] и рано или късно сходна политика ще завърши с някаква външна или вътрешна злополука. Сръбският народ отвън Княжеството ще получи доста малко, а хората в Княжеството, във „ Велика Сърбия “, ще бъдат доста по-зле, в сравнение с са в този момент в „ Малка Сърбия ”. [...] „ Велика Сърбия “ е тясна и грозна постройка и затова не е в положение да обезпечи ползите на сръбския народ “.
Или Манойло Джорджевич от Призрен, който написа през 1891 година: „ Но новите сръбски учени издадоха лозунга „ non possumus! “ – всичко или нищо! “ […] ревеше се във всички направления: какви покупко-продажби! Какви трактати! За империята на Душан - пердах до гибел! […] Чудно ли е тогава, че целият свят ни гледаше с съмнение, че виждаше в стремежите ни за национално развиване някакво европейско чучело, което заплашва да подпали целия Изток? От въпрос за национално и човешко съществуване, ние в лармаджийската полуда го превърнахме, в европейски въпрос, във въпрос на европейско равновесие, в наша щета! [...] Това беше първият горчив плод на актуалните прищявки на сръбското „ държавничество “ и сокашкия национализъм, – едни от които, в самонадеяността и арогантността си, а други от нелепостта си, имаха вяра, че целият свят ще преклони глава пред сръбските фанфари. " Quos ego ".
Планина от сръбски сълзи
Разумните препоръки не бяха послушани, победи радикалната полуда и желанието за разширение на територията под кода " избавление и обединяване на сръбските земи ". Във външната политика - експанзионизъм, във вътрешната - възпрепятстване на развиването, плячкосване на личното население, държане на масите в неначетеност, беднотия и незнание. Така изглеждаха двата полюса на мъдрата великосръбска политика, които и през днешния ден не се разграничават изключително. Бандитската тайфа, която е на власт употребява имперските желания като съвършено прикритие за поддържане на статуквото, за твърдоглавие в изостаналостта и отбягване на неизбежните цивилизационни процеси. Сърбия не беше страна, а инструмент за завземане на нови територии. Затова и до през днешния ден тя не знае къде са границите й.
Централно място в националистическата митология заемаше Косово, люлката на Сърбия, святата сръбска земя или - както би споделил през днешния ден Матия Бечкович - най-скъпата сръбска дума. Създаде се едно безумно разбиране, че без Косово няма живот за сърбите и че като се обединят сърцата на Сърбия, ще се реализира парадайса на земята. Радое Доманович разказва атмосферата, царяща в цяла Сърбия, може би най-добре при започване на разказа „ Марко Кралевити за повторно сред сърбите “:
„ Дойдоха ми сърбите, та повече от петстотин години се вайкат: „ Ооо, Косово! “... „ тъжно Косово! “... „ Куку, Лазо! “, плачеха по този начин, заплашвайки с рева си душманите: " Ще създадем по този начин, ще създадем другояче! " Плачехме ние юначен и се заканвахме, а душманите ни се смееха.
А ние се сетихме в яда си за Марко и започнахме да викаме да стане юнака от гроба, да брани нас и свято Косово. Пищи се през днешния ден, крещи се на следващия ден, крещи се всеки час, за всичко: „ Стани, Марко! “... „ Ела, Марко! “... „ Виж ни Марко, сълзите! “... „ Куку, Косово! “... „ Защо чакаш, Марко? “ И така този писък стана възмутителен, недодялан! Напие се някой в механата, па като изхарчи парите, зажали се за Косово, обземе го някакво юнашко възприятие и незабавно почне: „ О, Марко, де си в този момент? “ И това, брате, не е малко, но трае веч петстотин години. На Косово има цяла планина от сръбски сълзи! А Марко се прекатурва в гроба си, прекатурва се та, чак и на него му омръзна към този момент този рев ”.
Друга страна
И какво се случи, когато сръбските рицари най-сетне дойдоха в Косово? Каква независимост донесоха на популацията там? За това изчерпателно удостоверение оставя Димитрие Туцович, който като офицер взе участие в Балканските войни. За похода към Косово и Албания той написа в „ Раднички новине “, а е оставил и цяла книга по тематиката – „ Сърбия и Албания. Принос към рецензията на завоевателската политика на сръбската буржоазия ”. Ето по какъв начин изглеждаше освободителната акция:
„ Буржоазният щемпел изискваше изтребване без благосклонност и армията го изпълняваше. Арбанашките села, от които мъжете бяха избягали в точния момент, бяха превърнати в пепелища. Това бяха безчовечен крематориуми, където стотици дами и деца изгоряха живи. И до момента в който отбраняващите се, разоръжаваха и пускаха на независимост пленените сръбски офицери и бойци, то сръбските бойци не пощадиха техните деца, дами и заболели “.
В текста „ Клането в Люма “ Тучович разказва в детайли избиването на почтеното население: „ Взводовете застрелваха дами, които държаха бебета в ръцете си; паралелно с мъртвите майки плачеха децата им инцидентно пощадени от проклятието: телата им, стройни планински елхи, пълзяха като червеи по леда; дами родиха от боязън. За два часа бяха убити 500 души (...) Труповете бяха натъпкани в къщи и къщите подпалени - с цел да се прикрият следите на закононарушението ”. Когато влязоха в Джаковица, Тучович написа, че в този град съвсем нямало сърби, единствено една дребна махала, а всички останали поданици на града били албанци. И по-късно дава умозаключение, което е настоящо и през днешния ден, обяснявайки същността на казуса: „ Първопричината за всички злополуки, от които страдаме през днешния ден и от които ще страдаме доста в бъдеще, се крие във обстоятелството, че влязохме непозната страна. "
Краят на една епоха
Така стартира 20 век и по този начин приключи: с кланетата в Косово и окончателното разединение на южната провинция от Сърбия. Сръбските управляващи поредно демонстрираха, че нямат концепция какво да вършат със святата сръбска земя, с изключение на да колят, палят и плячкосват. А по този метод никоя нация и нито една територия не може да остане под егидата на страната. Александър Вучич беше един от основателите на тази незаконна политика, като министър на информацията в държавното управление на Сърбия. И всичко това не му беше задоволително, само че през днешния ден той още веднъж дрънка с оръжие, основава проблеми, дестабилизира района, заплашва, сплашва.
На края му остава единствено да злоупотребява със сърбите в Северно Косово посредством разнообразни незаконни групировки, на чиято благосклонност ги предава. И хленчи с цялостно гърло пред целия свят, всички са отговорни, че Косово не е Сърбия, с изключение на този, който в действителност е виновен за това: той самият, неговият наставник Воислав Шешел, Слободан Милошевич, всякакви нарушители от редиците на сръбските сили и безумната идеология, довела до крах. Така свършва епохата на провалената великосръбска политика, която Вучич желае да бетонира, само че се чува единствено хленченето му.
Последната вяра на великосръбските националисти беше Русия. Те се довериха на Путин, на силата на съветската войска. Те в действителност имаха вяра, че Кремъл ще стартира война против цялата западна цивилизация и ще пренареди международния ред, а по-късно Сърбия, като предан съдружник на терористичната съветска страна, ще получи позволение и помощ за окончателното възобновяване на империята на крал Душан. Тази вяра умря, откакто тридневната " специфична военна интервенция " в Украйна се трансформира в продължителна война. Путин не може Украйна да завладее, а камо ли половин Европа, и е невероятно да унищожи интернационалния ред и да ни върне към варварството.
Всичко, което, им остана е да сеят безпорядък на Балканите, в границите на скромните си благоприятни условия. Великосръбската идеология ще продължи да нанася вреди в близост още малко, а по-късно ще отиде в гробището на провалените политически планове, където й беше мястото през цялото време.
Превод за Faktor.bg: доктор Валентин Янев
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ