Технологията на бунта или как географията победи историята
Томислав Дончев*
Преди години пишех дисертация за механизмите на революционна интензивност. Не съумях да я завърша. Не заради липса на научен капацитет, а тъй като, както сподели един професор: „ каква ти академична кариера, ти не можеш да стоиш на едно място “. Което беше правилно. Но е тъпо, тъй като ми харесва да преподавам на умни, сериозни и подозрителни студенти, а и тезата беше добра. Надявам се един ден да ми остане време да я завърша, въпреки че, доколкото се познавам, ще я пренапиша.
Без да съм търсил остарели файлове и мемоари си припомням, че революциите може и да тръгнат от националния яд или в гонене на дадена цел, само че постоянно не престават като опияняващата вакханалия на предстоящ създател. Не просто да определяш играта, освен да претворяваш страната и обществото, само че и безусловно да пренареждаш света. Затова след сполучлива гражданска война се сменя освен политическият режим, държавният и институционален ред, само че и мерните единици, с които мерим света, имената на месеците и така нататък В един миг и да не е забравена, изначалната цел или причина за публичния яд няма такова значение. Най-важно е да
пребиваваш в опияняващото положение на въстаник - тъй наречените социокреативен синдром
(или както споделяше един воин на Уилям Бътлър от „ Революция на пеперудите “: „ Това е задачата на революцията - да се забавляваме “).
Припомних си всичко това, гледайки гневните младежи, които викат „ оставка “ и „ мафия “, веят флагове, карат коли или шестват.
Припомних си по какъв начин единствено преди две десетилетия правех съвсем същото. Редовно окупирахме университета. Мисля, че ми се събира седмица спане по банките, даже гладна стачка съм правил.
Леко им завидях, тъй като е красиво да си въстаник. Определено е по-комфортно да викаш против някого, в сравнение с да викат против теб.
Не са толкоз забавни конюнктурните разбори на недоволството, нито кой го провежда, дали някой го субсидира, има ли политически ангажирани фигури. Сигурно има. Аз по тази причина заобикалям всевъзможни еднопосочни избрания за митинга. Но думата ми през днешния ден е за тези, които стачкуват непринудено и са откровени в нестройната си теза, че „ просто нещо би трябвало да се промени “. Не знам те какъв % от протестиращите са, а и не това е най-важното.
Млади момчета и девойки... 20+. Родени в края на предишния век. Те не помнят социализма. Не помнят най-драматичната част от прехода. Не помнят зимата 1996-1997 година Могат да съпоставят в този момент и тогава единствено по разказите на другите.
Искам в задатък да обещая, че няма да развъртвам тезата „ те са дребни и още не знаят “. Напротив.
Най-успокояващият и в това време подъл политически мотив е, че „ ние въпреки всичко сме по-добри от другите “. Ясно е за какво е успокоителен, а е подъл, тъй като задачата в политиката не е единствено да бъдеш по-малко неприятен или по-добър от другия, а да бъдеш добър най-малко съгласно допустимото равнище на упованията.
Младите хора, които в последните дни са по улиците, не помнят „ другото “ и „ другите “. Съзнателната част от живота им е предходна, откогато България е член на Европейски Съюз. И макар че за този интервал страната номинално е нараснала брутния си вътрешен артикул два пъти, те не съпоставят толкоз „ преди и в този момент “. Те употребяват друга система за съпоставяне. Сравняват България с Австрия, Германия, Италия, Испания, където към този момент умерено могат да пътуват.
Географията против историята
Това, че обществото ни е постигнало нещо (нарочно не споделям държавниците или политиците), не носи задоволство, а фактът, че ни дели огромна отдалеченост от другите, провокира неодобрение. „ Ама нали и ние сме част от този Европейски съюз, за какво сме по-бедни от другите??? “. Това, че сме тръгнали от ниска база, не звучи като почтено опрощение. Единственото, което има значение, е, че мечтаното е друго от наличното.
Това, че преди десетилетие е имало по-лоши пътища, а в този момент са по-добри, не е мотив за удовлетворение. Аргумент за неодобрение е, че пътищата не са като в Германия.
Това, че за 10 години междинната работна заплата е повишена повече от два пъти, не е претекст за задоволство. Повод за неодобрение е, че в Австрия заплатите са най-малко четири пъти по високи. Списъкът е дълъг...
И в действителност младежите са прави (не споделям „ прави за себе си “).
Да, благосъстоянието в всеобщия случай не зависи от страната (зависи единствено, в случай че сте обект на обществено подкрепяне или сте на държавна служба).
Да, от време на време страната влиза в ролята на универсалния отговорен (по Фредерик Бастиа „ Държавата е фикцията, посредством която всеки желае да живее за сметка на всички останали. “). Но в това време страната не е съвършена в опитите си да подсигурява правдивост, нито може да твърдим, че е по-добра, съпоставено с развитите страни от Европейски Съюз. И по този начин на въпроса за какво сме по-бедни от другите най-лесният, лечебен, най-консенсусен отговор е... страната. На фона на вълните от популизъм и в други държави-членки това не трябва да е изненада. Ако има нещо притеснително в този елементарен отговор на въпроса е
стаеното разбиране, че жителят няма доста общо с страната.
Теоретично всяко неодобрение, всяка форма на напън би следвало да прави страната по-добра. Да, системите се трансформират (понякога за добро) под напън. Друг е въпросът какъв е градивният заряд в настояването за „ промяна на системата “. И то не за друго, а тъй като друга система със същите нрави (и публични и политически) надали ще докара до по-добър резултат.
Хората, които чакат в автоколоните поради блокираните пътища, имат право да бъдат гневни. Още повече, че блокирането на път е нелегално и рисково.
В същото време младежите с качулки може би имат право да се опитат да пренаредят света. Той е станал наличен, по-малък и неуютен. Свят, в който умерено може да сравняваш себе си с другите. И несъмнено по-болезнено е сравнението с по-богатите, а не с по-бедните. Или както споделяше един мой сътрудник (от времената, когато не бях политик) „ бедността, с изключение на недостиг, е обществена триангулация - разликата сред това, което ти имаш, и това, което има съседът “.
Горчива наслада е да караш „ наточен баварец тройка “ на 15 години, при изискване че някой кара нов. Няма значение дали е съседът или някой някъде по-на запад.
Не бих укорявал никого за задачите му, дори да не ги разбирам и да не ги одобрявам. Аз самият надали съм се бунтувал преди време за безспорни стратегически цели.
Много неща научих в университета - някои от професорите, други не от тях. Много научих и спейки на банките нощ след нощ с натъртени ребра, по време на следващата стачка.
Научих, че до момента в който протестираш и си на показ,
би трябвало да си на висотата на моралните си искания,
тъй като другояче и ти, и идеята ти нямат здрава основа.
Научих, че светът се трансформира мъчно и дори, почтено казано, „ колкото повече се трансформират нещата, толкоз повече остават същите “. Но пък, пробвайки се да промениш света, променяш себе си.
Научих, че в случай че искаш да си готин и коренен, би трябвало да си непреклонен, само че също по този начин научих, че в случай че въпреки всичко искаш да постигнеш нещо, би трябвало да можеш да преговаряш или най-малко да разговаряш.
Също по този начин научих, че в случай че искаш да промениш нещо, би трябвало да участваш, да нагазиш, а освен да споделяш шумно печал. Това последното го научих много по-късно и почтено казано, още го изучавам.
Дали давам препоръки на протестиращите? Не, това са изводите от моите протести. Те имат право на техен и се надявам да научат нещо от него.
Накрая научих, че гневът не е идея. Ако искаш в действителност смяна, трябват и положителни хрумвания.
Научих, че убедеността във вътрешната ти справедливост не стига, а че би трябвало да се вършат другите съпричастни към нея. Разбира се, концепцията не става по-добра от това, че я поддържат повече хора, по пък това покачва вероятността да бъде осъществена. Добрата концепция в нечия глава е самотна и немощна. Идея, зад която стоят доста хора, е мощна. Остава вярата да е добра./faktor.bg
*Коментарът е оповестен на страницата на създателя във Фейсбук
Преди години пишех дисертация за механизмите на революционна интензивност. Не съумях да я завърша. Не заради липса на научен капацитет, а тъй като, както сподели един професор: „ каква ти академична кариера, ти не можеш да стоиш на едно място “. Което беше правилно. Но е тъпо, тъй като ми харесва да преподавам на умни, сериозни и подозрителни студенти, а и тезата беше добра. Надявам се един ден да ми остане време да я завърша, въпреки че, доколкото се познавам, ще я пренапиша.
Без да съм търсил остарели файлове и мемоари си припомням, че революциите може и да тръгнат от националния яд или в гонене на дадена цел, само че постоянно не престават като опияняващата вакханалия на предстоящ създател. Не просто да определяш играта, освен да претворяваш страната и обществото, само че и безусловно да пренареждаш света. Затова след сполучлива гражданска война се сменя освен политическият режим, държавният и институционален ред, само че и мерните единици, с които мерим света, имената на месеците и така нататък В един миг и да не е забравена, изначалната цел или причина за публичния яд няма такова значение. Най-важно е да
пребиваваш в опияняващото положение на въстаник - тъй наречените социокреативен синдром
(или както споделяше един воин на Уилям Бътлър от „ Революция на пеперудите “: „ Това е задачата на революцията - да се забавляваме “).
Припомних си всичко това, гледайки гневните младежи, които викат „ оставка “ и „ мафия “, веят флагове, карат коли или шестват.
Припомних си по какъв начин единствено преди две десетилетия правех съвсем същото. Редовно окупирахме университета. Мисля, че ми се събира седмица спане по банките, даже гладна стачка съм правил.
Леко им завидях, тъй като е красиво да си въстаник. Определено е по-комфортно да викаш против някого, в сравнение с да викат против теб.
Не са толкоз забавни конюнктурните разбори на недоволството, нито кой го провежда, дали някой го субсидира, има ли политически ангажирани фигури. Сигурно има. Аз по тази причина заобикалям всевъзможни еднопосочни избрания за митинга. Но думата ми през днешния ден е за тези, които стачкуват непринудено и са откровени в нестройната си теза, че „ просто нещо би трябвало да се промени “. Не знам те какъв % от протестиращите са, а и не това е най-важното.
Млади момчета и девойки... 20+. Родени в края на предишния век. Те не помнят социализма. Не помнят най-драматичната част от прехода. Не помнят зимата 1996-1997 година Могат да съпоставят в този момент и тогава единствено по разказите на другите.
Искам в задатък да обещая, че няма да развъртвам тезата „ те са дребни и още не знаят “. Напротив.
Най-успокояващият и в това време подъл политически мотив е, че „ ние въпреки всичко сме по-добри от другите “. Ясно е за какво е успокоителен, а е подъл, тъй като задачата в политиката не е единствено да бъдеш по-малко неприятен или по-добър от другия, а да бъдеш добър най-малко съгласно допустимото равнище на упованията.
Младите хора, които в последните дни са по улиците, не помнят „ другото “ и „ другите “. Съзнателната част от живота им е предходна, откогато България е член на Европейски Съюз. И макар че за този интервал страната номинално е нараснала брутния си вътрешен артикул два пъти, те не съпоставят толкоз „ преди и в този момент “. Те употребяват друга система за съпоставяне. Сравняват България с Австрия, Германия, Италия, Испания, където към този момент умерено могат да пътуват.
Географията против историята
Това, че обществото ни е постигнало нещо (нарочно не споделям държавниците или политиците), не носи задоволство, а фактът, че ни дели огромна отдалеченост от другите, провокира неодобрение. „ Ама нали и ние сме част от този Европейски съюз, за какво сме по-бедни от другите??? “. Това, че сме тръгнали от ниска база, не звучи като почтено опрощение. Единственото, което има значение, е, че мечтаното е друго от наличното.
Това, че преди десетилетие е имало по-лоши пътища, а в този момент са по-добри, не е мотив за удовлетворение. Аргумент за неодобрение е, че пътищата не са като в Германия.
Това, че за 10 години междинната работна заплата е повишена повече от два пъти, не е претекст за задоволство. Повод за неодобрение е, че в Австрия заплатите са най-малко четири пъти по високи. Списъкът е дълъг...
И в действителност младежите са прави (не споделям „ прави за себе си “).
Да, благосъстоянието в всеобщия случай не зависи от страната (зависи единствено, в случай че сте обект на обществено подкрепяне или сте на държавна служба).
Да, от време на време страната влиза в ролята на универсалния отговорен (по Фредерик Бастиа „ Държавата е фикцията, посредством която всеки желае да живее за сметка на всички останали. “). Но в това време страната не е съвършена в опитите си да подсигурява правдивост, нито може да твърдим, че е по-добра, съпоставено с развитите страни от Европейски Съюз. И по този начин на въпроса за какво сме по-бедни от другите най-лесният, лечебен, най-консенсусен отговор е... страната. На фона на вълните от популизъм и в други държави-членки това не трябва да е изненада. Ако има нещо притеснително в този елементарен отговор на въпроса е
стаеното разбиране, че жителят няма доста общо с страната.
Теоретично всяко неодобрение, всяка форма на напън би следвало да прави страната по-добра. Да, системите се трансформират (понякога за добро) под напън. Друг е въпросът какъв е градивният заряд в настояването за „ промяна на системата “. И то не за друго, а тъй като друга система със същите нрави (и публични и политически) надали ще докара до по-добър резултат.
Хората, които чакат в автоколоните поради блокираните пътища, имат право да бъдат гневни. Още повече, че блокирането на път е нелегално и рисково.
В същото време младежите с качулки може би имат право да се опитат да пренаредят света. Той е станал наличен, по-малък и неуютен. Свят, в който умерено може да сравняваш себе си с другите. И несъмнено по-болезнено е сравнението с по-богатите, а не с по-бедните. Или както споделяше един мой сътрудник (от времената, когато не бях политик) „ бедността, с изключение на недостиг, е обществена триангулация - разликата сред това, което ти имаш, и това, което има съседът “.
Горчива наслада е да караш „ наточен баварец тройка “ на 15 години, при изискване че някой кара нов. Няма значение дали е съседът или някой някъде по-на запад.
Не бих укорявал никого за задачите му, дори да не ги разбирам и да не ги одобрявам. Аз самият надали съм се бунтувал преди време за безспорни стратегически цели.
Много неща научих в университета - някои от професорите, други не от тях. Много научих и спейки на банките нощ след нощ с натъртени ребра, по време на следващата стачка.
Научих, че до момента в който протестираш и си на показ,
би трябвало да си на висотата на моралните си искания,
тъй като другояче и ти, и идеята ти нямат здрава основа.
Научих, че светът се трансформира мъчно и дори, почтено казано, „ колкото повече се трансформират нещата, толкоз повече остават същите “. Но пък, пробвайки се да промениш света, променяш себе си.
Научих, че в случай че искаш да си готин и коренен, би трябвало да си непреклонен, само че също по този начин научих, че в случай че въпреки всичко искаш да постигнеш нещо, би трябвало да можеш да преговаряш или най-малко да разговаряш.
Също по този начин научих, че в случай че искаш да промениш нещо, би трябвало да участваш, да нагазиш, а освен да споделяш шумно печал. Това последното го научих много по-късно и почтено казано, още го изучавам.
Дали давам препоръки на протестиращите? Не, това са изводите от моите протести. Те имат право на техен и се надявам да научат нещо от него.
Накрая научих, че гневът не е идея. Ако искаш в действителност смяна, трябват и положителни хрумвания.
Научих, че убедеността във вътрешната ти справедливост не стига, а че би трябвало да се вършат другите съпричастни към нея. Разбира се, концепцията не става по-добра от това, че я поддържат повече хора, по пък това покачва вероятността да бъде осъществена. Добрата концепция в нечия глава е самотна и немощна. Идея, зад която стоят доста хора, е мощна. Остава вярата да е добра./faktor.bg
*Коментарът е оповестен на страницата на създателя във Фейсбук
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ