Томас Бернхард е австрийски белетрист, поет и драматург, роден в

Томас Бернхард е австрийски белетрист, стихотворец и драматург, роден в Хеерлен, край холандския град Маастрихт, където събират границите си Холандия, Белгия и Германия. Смятан е за един от най-големите модерни немскоговорещи драматурзи.

Свързващото звено в литературните творби на Бернхард е несъгласието сред техническото и икономическото съвършенство на живота в актуалния свят, душевната неустойчивост и уязвимост на обособения човек. Авторът основава с барокова изразност една „ космогония на болното схващане “, в която страданието и гибелта добиват особена стойност като свещенодействие на познанието. И действителността, и литературата, които предлага Томас Бернхард, са в действителност отчайващи за всеки естествен човек с обичайни етически и естетически показа.

Населяваме една контузия, боим се, имаме право да се боим, към този момент виждаме, въпреки и към момента неясно, някъде в дъното: великаните на страха. Всичко, което мислим, е премислено, всичко, което усещаме, е безпорядък, всичко, което сме, е неразбираемо. Няма за какво да се срамим, но ние самите сме едно нищо и не заслужаваме нищо повече, с изключение на безпорядък.

Хората отиват в музея единствено тъй като им е казано, че един културен човек прави това, а не от интерес, хората нямат никакъв интерес към изкуството, във всеки случай деветдесет и девет % от човечеството няма безусловно никакъв интерес към изкуството.

Учителите унищожават у поверените им възпитаници всевъзможен интерес към изкуството, това е реалност.

Учителите повреждат учениците, това е истината, това е древен факт. Учителите не знаят какво е изкуство, затова не могат да кажат нищо на своите възпитаници по този въпрос, не могат да ги научат какво е изкуство и не ги довеждат до изкуството, а ги изтласкват от изкуството към техните противни, сантиментално хорови и инструментални приложни изкуства, които отблъскват техните възпитаници.

Няма по-евтин усет за изкуството от този на учителите. Учителите повреждат усета за изкуство на учениците още в началното учебно заведение, те прогонват изкуството от своите възпитаници още през цялото време, вместо да им коментират изкуството и изключително музиката и да ги трансфорат за тях в наслада от живота.

Но освен във връзка с изкуството учителите попречват и унищожават, във връзка с всичко те попречват живота и съществуването, вместо да учат младежите за живота, да им го разяснят, да създадат за тях живота едно в действителност неизчерпаемо благосъстояние на личната им природа, те унищожават живота в тях, вършат всичко, с цел да го унищожат в тях.

Повечето от нашите учители са жалки креатури, чиято житейска задача наподобява е да препречват на младежите пътя към живота и в края на краищата дефинитивно да го трансфорат в извънредно потисничество.

За учителската специалност напират единствено сантиментални и перверзни дребнави мозъци от най-долната част на междинното съсловие. Учителите са оръдие в ръцете на страната.

Учителите са комплексирани мухльовци, изливащи върху учениците всичките си перверзни настроения, които не могат да излеят пред съпругите си вкъщи. Измежду всички така наречени образовани хора, учителите са най-опасните и най-коварните. Те се намират на едно и също ходило със съдиите, които до един се намират на едно доста ниско ходило на човешкото общество.

Учителите и съдиите са най-противните ратаи на страната. Учителите и съдиите в своята злопаметност и постоянно сменящи се, противни настроения, подбудени от злополучно пропиления им живот, те без мисъл и без задръжки ежедневно унищожават попадналите в ръцете им човешки съществования, че даже и пари получават за това. Обективността на учителите, също като обективността на съдиите, е долна и лицемерна неистина. Когато беседваме с преподавател, ние бързо виждаме, че това е един темперамент, който недоволството от самия него е докарало до човекоунищожителност, даже до светоунищожителност, същото е и когато беседваме със арбитър.

Цялото ми детство не беше нищо друго с изключение на време на обезсърчение. Моите родители не ме обичаха и аз също не ги обичах. Те не ми се извиниха за това, че са ме основали, през целия си живот те не ми се извиниха за това, че са ме основали.

Ако съществува пъкълът, а пъкълът естествено съществува, тогава моето детство беше пъкъл. Вероятно детството постоянно е един пъкъл, детството е пъкълът, без значение за кое детство става дума, то постоянно е пъкъл.

Хората споделят, че са имали прелестно детство, само че все пак то е било пъкъл. Хората изопачават всичко, те изопачават също и детството, което са имали. Казват, че са имали прелестно детство, само че все пак са имали единствено един пъкъл. Колкото по-възрастни стават хората, с толкоз по-голяма лекост споделят, че са имали прелестно детство, до момента в който то не е било в действителност нищо друго с изключение на пъкъл. Адът не следва, пъкълът се е случил, тъй като пъкълът е таман детството.

Детството е тъмен бордей, в който сме блъснати от родителите си и от който би трябвало да се измъкнем без всякаква помощ. На множеството хора не се удава още веднъж да се измъкнат от този бордей, който е детството, те цялостен живот стоят в този бордей, не излизат от него и се озлобяват. Поради това множеството хора са озлобени, хората, които не могат да излязат от коптора на детството си. Изисква се таман свръхчовешко изпитание, с цел да излезеш от коптора на детството. И в случай че не излезем задоволително рано от коптора на детството си, от този най-мрачен бордей въобще, в никакъв случай не можем да създадем това.

Родителите би трябвало да умрат, с цел да се напусне този бордей на детството, те би трябвало да бъдат дефинитивно мъртви, фактически вечно, би трябвало да знаете това, с цел да се излезе от коптора на детството. Веднага след моето раждане родителите ми с най-голямо наслаждение ме напъхаха в своя брониран долап при своите бижута и скъпи бумаги.

Аз имах озлобени родители, които цялостен живот страдаха от своето настървение. На всички фотоси, които владея от моите родители, и постоянно, когато ги виждам, аз виждам тяхното настървение.

Почти всички деца са деца на озлобени родители, по тази причина всички родители наподобяват толкоз озлобени. Озлоблението и разочарованието са се отпечатали върху всички тези лица, едва ли ще намерите друго лице.

Моите родители ме сътвориха и когато видяха какво са основали, се изплашиха и пожелаха да не са ме създавали. И защото не можеха да ме напъхат в своя брониран долап, ме набутаха в мрачния бордей на детството, от който, до момента в който бяха живи, аз повече не можах да изляза.

Родителите основават своите деца постоянно по безконтролен метод и когато видят какво са създали, се изплашват, по тази причина, когато се раждат деца, ние виждаме единствено изплашени родители. Да създадеш дете и да подариш живот, както лицемерно се споделя, не е нищо друго с изключение на да донесеш и да поставиш в света едно тежко злощастие и по-нататък всички непрекъснато се плашат от това тежко злощастие.

Изобщо, щом се обърнеш, ти към този момент виждаш единствено зейналата пустош, освен във връзка с детството, всичко, без значение какво, когато е отминало към този момент е просто зейнала пустош. Ето за какво е добре въобще да не се обръщаш повече, даже единствено поради оцеляването си ти не трябва да се обръщаш повече, би трябвало да го знаеш. Обърнеш ли се към предишното, незабавно надзърташ към зейналата пустош, обърнеш ли се към вчерашния ден, там към този момент няма нищо друго, с изключение на зейнала пустош, даже в случай че се обърнеш обратно към преди малко преживения момент, ти ще надзърнеш единствено в зейналата пустош.

Ние разбираме една философска студия по-добре, не когато я изгълтаме цялата едновременно, а когато извадим от нея един подробност, от който прекосяваме към цялото, в случай че ни се удаде това.

Най-голямо наслаждение изпитваме от фрагментите, както в живота изпитваме най-голямо наслаждение, когато го преглеждаме като откъс, и какъв брой извънредно ни наподобява цялото и в действителност готовото съвършенство. Едва когато успеем да създадем от едно цяло, от нещо готово, т.е. нещо приключено, откъс, и по-късно се опитаме да го прочетем, изпитваме доста огромно, при избрани условия даже висшо наслаждение.

От известно време нашата ера като цяло не може да бъде изтърпяна, единствено тогава, когато виждаме фрагмента, единствено тогава тя става търпима за нас. Цялото и съвършеното са непоносими за нас. Всъщност всички тези картини тук в Музея за история на изкуството за мен също са непоносими, в случай че съм почтен, за мен те са ужасни. И с цел да ги понеса, аз диря във всяка обособена картина някаква по този начин наречена отличаваща я неточност – метод, който до момента постоянно е водел до задачата, а точно от всяко по този начин наречено напълно произведение на изкуството да се направи откъс.

Съвършеното освен непрестанно заплашва да ни унищожи, то ни унищожава – всичко, което тук е окачено по стените под кодовото име шедьовър. Аз изхождам от това, че съвършеното и цялото не съществуват, и всякога, когато от такова едно окачено по този начин наречено напълно произведение на изкуството съм правил откъс, до момента в който съм търсил в това произведение на изкуството някаква отличаваща неточност, решаващия миг на неуспех на художника, който е нарисувал това произведение, намирайки я, аз се придвижвах с една крачка по-напред. Във всяка една от тези картини, по този начин наречени шедьоври, аз съм намерил и разкрил някаква отличаваща неточност, неуспеха на нейния основател.

Нито един от тези международно известни шедьоври, без значение от кого е нарисуван, не е повсеместен и идеален. Това ме успокоява. Това в действителност ме прави благополучен. Едва когато още веднъж достигнем до извода, че не съществува нищо изцяло и напълно, можем да продължим да живеем. Ние не понасяме цялостното и съвършеното.

Имаме потребност да заминем за Рим и да установим, че църквата „ Св. Петър ” е безвкусна и долнопробна, че Олтарът на Бернини е архитектурно слабоумие. Имаме потребност да срещнем папата лице в лице и персонално да установим, че той всичко на всичко е един тъкмо толкоз безпомощно-гротесков човек, каквито са всички останали, с цел да можем да понесем това. Имаме потребност да слушаме Бах и да чуваме по какъв начин той прави неточност, да слушаме Бетховен и да чуваме по какъв начин той прави неточност, да слушаме даже Моцарт и да чуваме по какъв начин той бърка. Така постъпваме и с така наречените огромни философи, даже това да са нашите обичани художници на духа. Ние обичаме Паскал не тъй като е толкоз идеален, а тъй като той в действителност е беззащитен, както обичаме Монтен поради неговата цялостен живот търсеща и в никакъв случай не намираща беззащитност и Волтер – поради неговата беззащитност. Ние обичаме философията и всички науки за духа като цяло единствено тъй като са безусловно безпомощни.

В реалност ние обичаме единствено книгите, които не са никаква целокупност, които са безредни и безпомощни. Така е с всички и с всеки, изключително сме привързани към даден човек единствено тъй като е беззащитен и не е повсеместен, а е безреден и посредствен.

Можем да господстваме единствено над това, което в последна сметка намираме за смешно, единствено когато сметнем света и живота в него за комичен, можем да продължим нататък, няма да различен по-добър способ. В положение на удивление не можем да издържим дълго и пропадаме, в случай че не го прекъснем в точния момент.

Същинското схващане не познава възхищението, то се осведомява, то респектира, то уважава, това е всичко.

Възхищението прави хората слепи, то прави от възхищаващия се простак. Повечето хора, в случай че един път изпаднат във удивление, повече не излизат от него и затова са глупави. Повечето хора по време на целия си живот са глупави единствено заради това, че се възхищават. Няма на какво да се възхищава човек, няма на какво, въобще няма. Тъй на хората е извънредно мъчно да изпитват почитание и уважение, те се възхищават, това им излиза по-евтино.

Възхищението е по-лесно от уважението и от почитанието, възхищението е качество на глупците. Само простакът се възхищава, умният не се възхищава, той почита, уважава и схваща, по този начин е. Само че към уважението, почитанието и разбирането спада и духът, а хората нямат дух, те пътуват бездуховно и в действителност изцяло лишени от дух и напояват себе си и своята тъпотия с удивление.

Състоянието на удивление е положение на уязвимост на духа, в това положение на уязвимост на духа екзистират съвсем всички.

Необразованият се възхищава, тъй като той просто е прекомерно малоумен, с цел да не се възхищава, образованият обаче е прекомерно извратен за това.

Събудя ли се, стартира битката ми против всичко, до момента в който още веднъж заспя. Боя се основно да не ме въвлекат в някой от техните гибелни диалози, багра се в течение на доста седмици въобще да не ме ЗАГОВОРЯТ, въобще да не ме открият, само че с цел да можеш да живееш, би трябвало да се приобщиш към хората...

Неточността е болест, която води до гибелта на неточния.

Обичливостта и кичът са двете съществени качества на по този начин наречения цивилизован човек, напълно стилизиран през вековете и хилядолетията само до гротеска на човек. Всичко човешко е кичозно, тук няма никакво подозрение. Дори високото и най-високото изкуство са такива.

Логичният извод постоянно е тотално отчаяние от всичко. Но аз се съпротивлявам против това тотално обезсърчение от всичко. Съпротивлявам се с ръце и крайници против това тотално обезсърчение от всичко. В този свят и в същото време, в което въпреки всичко всичко е допустимо, по-скоро нищо към този момент не е допустимо.

Източник: Томас Бернхард: „ Изличаване. Едно раздробяване “, „ Моите награди “,„ Старите майстори. Комедия “, изд. Атлантис - КЛ
Снимки: lareviewofbooks.org, The Philosophical Worldview Artist