Том Улф (Thomas Kennerly, Thom Wolfe) - журналист и писател, един

Том Улф (Thomas Kennerly, „ Thom ” Wolfe) - журналист и публицист, един от създателите на направлението „ Нов журнализъм ” в литературата. Един от най-продаваните писатели в Съединени американски щати, притежател на осем литературни награди и създател на петнадесет книги, някои от които, като „ Кладата на суетата ”, са екранизирани. На български е преведена книгата му „ Мъж на място ”, излязла с клеймото на издателство „ Обсидиан ” през 2000 година

Том Улф, индивидът с неизменимия бял костюм и сива филцова шапка, продължава да е измежду най-известните имена на писатели в Съединени американски щати, наред с Джефри Юдженидис, Дон ДеЛило, Пол Остър, Джон Ървинг, Ричард Форд. Авторът на „ Кладата на суетата ” е постоянно грациозен и саркастичен.

Мъжът в бяло, папата на „ новия журнализъм ” (течение в американската литература зародило през 60-те години на 20 в., наричано още репортажна литература или книжовен журнализъм - бел. прев.) е огромен полемист. Нападал е хипитата (Acid Test, 1968), левичарите („ Гошизмът от Парк авеню ”, 1970 г.), Льо Корбюзие и неговите почитатели („ Той тича, той тича, Баухаус ”, 1981), актуалното изкуство (The Painted Word, 1975). Легендарна е и враждата му с неговите сътрудници по перо Джон Ъпдайк, Норман Мейлър и Джон Ървинг, която стартира с излизането през 1998 година на романа на Улф „ Мъж на място ” и не стихва до през днешния ден.

Споделяме определени фрагменти от изявлението на известния американския публицист за френския Le Figaro Magazine във връзка романа му „ Back to Blood ” („ Завръщане към кръвта “), оповестено във fakel.bg.

За съжителстването сред разнообразни общности, разказани в романа му „ Back to Blood ”

Имиграцията е тематика, която ме интересува. Има доста книги, отдадени на незаконната имиграция в Съединени американски щати, само че като цяло създателите не престават да употребяват евфемизма „ прекосяване ”. Никой не се пита какво става, откакто имигрантите са към този момент тук.

В една друга ера, ирландците (сега обичайно белите) също са били третирани като втора употреба хора. Но те са се интегрирали, просто тъй като са били бели. Същото важи и за италианците. Хората от моето потомство считат, че има четири типа люде: черни, бели, жълти и кафяви, като към последните спадат всички тези, които не се вписват в първите три категории. Впоследствие бяха измислени нови думи, тъй като говоренето за цвят на кожата се трансформира в безусловно табу: „ латиноси ”, „ англосаксонци ”, „ афроамериканци ”. В Маями всички тези категории са събрани като в Кавказ - където белите са малцинство от епохи. Културите обаче не се смесват между тях.

За парадокса на модерно изкуство и създатели като Джеф Кунс или Деймиън Хърст

Те въплъщават изцяло това, което аз назовавам „ изкуство правено без ръце. ” Това ще рече, че Хърст и Кунс в никакъв случай не са докосвали своите „ творения ”. Други са били натоварени да го създадат вместо тях: те самите са над тези неща (смее се). Гигантският заек на Кунс, изработен от отпадък - повярвайте ми, самият той не би си изцапал ръцете с това! Или пък Деймиън Хърст, който продава мъртвата си акула на колекционер и тя, несъмнено, стартира да се разлага. Ами тогава той му дава още една!

След Втората международна война, рецензията към този момент не е изключително умна, само че има и богати колекционери, които си споделят, че в случай че не схващат едно произведение на изкуството, то несъмнено съставлява интерес. Много простодушни хора имат вяра в това (смее се). То е същото като случилото се във френската литература. Появява се Маларме и ето - Зола и Мопасан незабавно са отписани като овехтели. И защото френската мода постоянно намира почитатели в чужбина, в Съединените щати - също, епидемията се разраства. Отсега нататък би трябвало да се пишат комплицирани и неразбираеми романи, тъй като най-чистата елементарност на Толстой, пред който се преклонявам, била „ остаряла ”. Странно за какво, само че хората възприемат умерено обстоятелството, че не схващат това, което четат, или което виждат в музея. Видях на ревюто Art Basel в Маями възрастни мъже с маратонки и дънки, последователи на модата „ комфортно за носене ", да се надпреварват, с цел да са първите, които ще си купят някакви бледи сходства на изкуство. В прочут смисъл, обществото е още по-смешно, в сравнение с творбите на актуалното изкуство.

За актуалната литература, киното и музиката

Целта на всяко едно произведение на актуалното изкуство е то да бъде продадено на богат колекционер. Докато музикалните дискове, книги и филми би трябвало да стигнат до огромен брой хора. Това обаче не значи, че и при тях безусловно имате положителни резултати - вижте единствено литературата в Съединени американски щати, с цялата тази полуда към „ Писателски работилници ” и курсове за „ креативно писане ”. Смятате ли, че е допустимо да бъде обяснено по какъв начин да се напише добър разказ? Има ли толкоз наивни хора, които да имат вяра в това?

За писателя като публицист

В Съединените щати, както и във Франция е признато да се мисли, че публицистите са най-лошите писатели. Но аз мисля, че Зола е бил публицист, Джек Лондон също, несъмнено, а Стайнбек, както знаем, е направил първо репортаж за бедняците, които идват на тълпи в Калифорния в търсене на работа, с цел да може след това да напише „ Гроздовете на гнева ”, този безспорен шедьовър. За мен, всеки огромен разказ стартира от публицистиката: би трябвало да се вършат изследвания, да се срещате с хора, за които не знаете нищо, и други сходни.

Превод от френски: П. Колев

Източник:
Снимки: The Rake; заглавна - Wolfe, by Irving Penn, in 1966. The writer had already become „ the object of a cult ”, © Conde Nast - Put This On