80 години от бомбардировките над София, разрушили голямата книжарница на Чипеви
Тодор Филипов Чипев е роден през 1867 година в многодетното семейство на Рада Бенева и Филип Чипев (1840-1870) от Копривщица. Бащата търгува с овце и кози, само че в тези смътни години се разорява и умира млад, когато Тодор е напълно непълнолетен. Семейството изпада в огромна сиромашия. Тодор оказва помощ на майка си, работи по през целия ден на къра, само че постоянно спестовно донася назад една, станала пословична, маслинка от оскъдния си обяд (комат самун, глава лук и две маслинки). По това време пуква първата пушка в Копривщица и пламва Априлското въстание. Скоро следва освободителната Руско-турска война. Братът на Тодор, Нешо, взе участие в нея като опълченец и получава медал за смелост. Тодор слугува в дома на учителя поп Ненчо. При него момчето стартира да се учи на четмо и писмо и приключва втори клас, преди да се реалокира при братята си Лука и Никола в Пловдив. Лука има дюкян там. През 1884 година Тодор постъпва като доброволец във войската, като самичък предлага да отиде вместо брат си Лука. Така, осемнадесетгодишен, взима присъединяване в Сръбско-Българската война през 1885 г, откъдето се връща с медал за смелост.
Става словослагател в печатницата на Христо Данов в Пловдив. Брат му Никола открива печатница „ Единство “, в която се печата вестник „ Напредък ”. Тодор пътува из страната, разпространявайки този вестник и рекламни брошури за книги, издания на „ Хр. Г. Данов “, печатани в „ Единство “. Така той е пътуващ книжар към три години. Както споделя: „ Тогава се научих да оценявам и обичам книгата, както и да разбирам книжния пазар ”. През 1889 година се открива в София. Тук младото неуко момче се залавя с печатарство, а брошурите държи в един долап в печатницата, та коя продаде, коя – не. Един служащ му дава съвет: „ Дето ще държиш брошурите тук, отвори едно дюгенче – все по’ ще се харчат; аз ще ти оказвам помощ ”.
Ето какво написа Тодор в собствен автобиографичен спомен (от 1941 г.): „ …след като се завърнах по това време от обиколката си из провинцията, взех решение да се установя към този момент на отмора тук (в столицата – б.а.) и си отвора книжарница, тъй като по това време си държах книги против общината. Аз имах квартира в печатницата Даскалови – клон на печатницата „ Единство “ в Пловдив. Книгите, които си доставях из Пловдив, беха множеството списания и периодически издания, както и огромни издания, които се печатаха на свитъци в печатницата в Пловдив…
За книжарница открих за най-добре по това време (1891) да отвора една от будките в Градската градина. Едната беше към този момент заета от един прочут за тютюн и цигари, а другата седеше празна за мене, и аз отидох при наемателя Панах на кафенето, който беше ги наел за три години дружно от общината, та пазарих какъв брой ще му заплащам месечно за будката – по 20 лв. месечно за 3 години и я ангажирах и предплатих за 3 години. На другия ден аз с Георги Тафров – който можа да доде при мен да седи в будката на градината и учи, че приключил беше до 2 клас, щеше да дава изпити за 3 клас, та да се приготви при мен на книжарницата да ми оказва помощ. На другия ден занесохме всичките книги от печатницата и ги наредихме да се гледат и си избират кой каква си ареса и като отворих будката, зеха да ма обикалят учени, познати списатели, художници, учители, професори и служители – книгите беха печатани по това време – романът „ Граф Монте Кристо ” на А. Дюма, „ Скитникът евреин ” от Евгени Сю и други сходни. Зеха да се
събират и събират доста списатели и да става като списателска кружка
и тия, които не обичат да вървят по кафенета и бираджийници и си губят времето по такива места, намираха да пододат при мен на среща с некои другари и си изберат некоя книга, и си поприказват другарски, и така аз зех да върша от ден в ден по някой лев алъш вериш от книги, че зех да разходвам и вестници… ”
В дребната книжарница, „ спретнато подредена, в кокетното за него време павилионче ”, се срещат доктор Кръстев, Кирил Христов, Стоян Михайловски и други Редовно през Градската градина минава и Иван Вазов. Той предизвиква Тодор Чипев да се заеме с издателска активност. Така в 1891 година Тодор Чипев издава първата си книга – „ Физиология на любовта ” от Монтегаца, преведена от Никола Йонков Владикин и отпечатана в братовата му печатница „ Единство ”. Контактите с Вазов (1891–1893) дават резултат. Ето какво споделя той за самия Вазов: „ Живееше нейде околовръст и току ще мине край мене. Разпитваше ме: дали не ми е тъжно за моята Копривщица? От дума на дума моят познайник ме насърчи да издавам книги. Аз доста зауважавах тогова человек и думата му за мене стана закон. Сефтосах се с него: издадох му два тома „ Повести и разкази ”. После го попитах за какво си играе и печата романа си „ Под игото ” на части в „ Сборника за национални умотворения ” – да вземем, че да го издадем в обособена книга. Той възприе това, само че изрече съмнение….. Скъпо щяло да излезе, още повече в случай че ще заплащам и на художниците, все огромни: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и в действителност хонорарът и въобще харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лв. на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък ”.
През 1894 година Тодор Чипев издава „ Под игото ”
и по този начин се появява в обособена книга на бял свят, богато илюстриран, първият български разказ. „ После – продължава той – издадох на същите начала и „ Нова земя ”, само че не вървеше. За да му заплащам хонорара, принудих се да вземам пари на заем. И продължихме: повести, стихове, разкази – съвсем всичко, писано от Вазова, му издадох аз. После наех един дюкян от починалия министър Стоилов на ъгъла на улица „ Мария Луиза ” и бул. „ Дондуков ”. Държех и павилиона в Градската градина. Но не се задържах доста, тъй като дюкянът беше южен и книгите жълтееха от слънцето. Преместих се на настоящето място. Започнах с учебници, пособия и други В 1910 взех и дюкяна, където в този момент е книжарница. ” (из изявление с Христо Бързицов, 1932 г.)
В този начален интервал от издателската му активност Тодор се оженва през 1893 година за копривщенката Нонка Рашко Куйлекова (1876-1938). Първо са имали две девойки, които са умряли като напълно дребни от скарлатина. След това (от 1896 до 1919 г.) се редят цяла войска момчета (Филип, Рашко, Кольо, Луко, Кунчо, Антон, Петко, Минко, Борис, Кирил, Методи) и едно момиче (Иванка).
Как се управлявало това голям брой? Като поотрасли, картината е била като в казарма. Повечето спели в едно помещение, вероятно на третия етаж, или в една пристройка (къщата се намира на ул. „ Бачо Киро “ №47). Имали са стоманени легла от най-стария модел, без други екстри в стаите. Бащата ги будел рано с думите: „ Ставайте песоглавци… Който закъснее, върви опърпан и с мръсни чорапи!!! “ А отглеждат и още едно роднинско дете, Никола Атанасов, което, работейки в книжарницата, съгласно библиографа Тодор Боров
е „ индивидът, който помнеше къде е сложена всяка книга ”.
Издателската компания на Тодор Ф. Чипев добива популярност. В многоетажната книжарница на улица „ Дондуков “ (№20-22, на мястото на настоящето Президентство) можели да се намерят освен българска и преводна литература, а също учебници и писалищен материали (с тях се закрепвал бюджетът, съгласно издателя Тодор другояче “книгата не вървяла ”). Две големи витрини били подредени с усет от най-възрастния наследник Филип, който участвува в подготвянето на първокласни издания на Гео Милев, Димчо Дебелянов и други Сред изложените книги постоянно имало ваза с цветя и картини, и репродукции от наши и непознати художници. Тодор Ф. Чипев посрещал посетителите с „ Добре пристигнал ” и постоянно им предложил и чашка турско кафе. Постепенно всички синове на Т. Ф. Чипев стартират да работят в книжарницата.
Най-големият наследник – Филип, приключва Търговското учебно заведение, следва във Виена, само че не до дъно. Приятели си спомнят за него: „ Антитърговец… Той обичаше горещо книгите, само че по един необикновен метод – занимаваше го на първо място външният тип на изданието, не го интересуваше комерсиалната страна… Любовта му към добре „ изпипаната ” полиграфически книга го насочваше явно не към книжарска, по-скоро към издателска работа ”. Филип става „ посланикът измежду креативния свят ”, ходел постоянно в кръчмичката ”Млада Копривщица ” и си хортували с Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев. Той е „ роден естет ” и създава фамозната емблема на издателството – Бъхалче върху книга.
Под негово художествено оформяване излизат две годишнини на прелестното издание за деца и юноши „ Картина и Приказка ” (с редактор Николай Райнов), „ Библиотека за послушни деца ” и доста други. Едва ли има друго издателство по това време, направило повече за българските деца от издателството на Т. Ф. Чипев!
Много български писатели намират у Т. Ф. Чипев своя издател и спонсор
Също и доста млади художници, които той наема да илюстрират книгите му – Илия Бешков, Дечко Узунов и други Те са другари на братята Чипеви, които работят в книжарницата на татко си. Разговорите с създатели и илюстратори, почнали в книжарницата, не престават в близката механа „ Млада Копривщица ”, където на чашка те разискват и уговарят бъдещи издания. Понякога Чипевите другари нощуват в къщата на ул. „ Бачо Киро “, минавайки даром като 13-ти, 14-ти брат. На сутринта до леглата си намират сложена чиста и огладена риза.
Дечко Узунов си спомня: „ В къщата на „ Бачо Киро “ беше постоянно цялостно с посетители – като седнем на масата, не може да се прочетем. Чипеви бяха доста налични, доста национални хора. Бяха взели това от бащата – един добродушен, спокоен, спокоен червендалест човек. Девизът му беше „ Труд и спестовност ”. Но синовете не умееха да пестят. Не бяха доста заможни, стигаше им едвам се устоят, само че то не беше и малко – дванадесет деца, обущата им са цялостен магазин ”. А за книжарницата Тодор Боров написа „ …зад витата стълба, постоянно имаше по-голяма или по-малка група правостоящи „ заседатели ”: писатели, книголюби-купувачи, създатели, издатели, един си отиваше, различен идваше ”.
Започват да
издават богато илюстрирани хубави детски книжки
Христо Бързицов написа по какъв начин един път чул едно момченце да споделя на татко си: “Тате, купи ми един Чипев “, дотолкоз „ Чипев “ и „ детска книга “ са били свързани. В Чипевата книжарница могат да се намерят и книги на други издателства. Те са разказани в каталози, по които клиенти могат да си поръчват по пощата или телефон книги от книжарницата.
Изданията на Чипев са доста хубаво завършени и печелят и интернационалните награди – да вземем за пример за най-отличило се книгоиздателство, сребърна книга от американския дипломат Шумейкър и други
Вторият по ред наследник – Рашко, завежда канцеларския отдел. Същевременно е публично деен – един от първите, които донасят ски в България. Инициатор е за изграждане на ски-шанцата при Черния кос на Витоша. Води българската делегацията на зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен (1936). Още от 1923 година е представител на компанията при основаване на Софийското книжарско сдружение. В публикация във връзка неговата ранна гибел написа: „ Той умееше да продава, умееше да притегля клиентите – множеството от лицата, които влизаха в тая книжарница търсеха Рашко. Но той умееше и да купува. В неговия отдел имаше всичко, което се търсеше от клиента и го имаше на цени доста по-ниски от цените, по които го купуваха от други книжари. ” Синът Лука работи от дребен при татко си и е експерт по антикварни и старопечатни книги; става един от най-хубавите букинисти в България. Кунчо работи в счетоводството, а в свободното си време се катери с другари из планините и поетично ги разказва в туристически списания, Минко се занимава с издаване на учебници и самичък редактира издания, Петко – с канцеларските материали, пишещи машини, химикалки. Никола – той, около работата в книжарницата другарува с всякакви леви и анархисти, също е спортно деен, скиор и един от строителите на хижа „ Кумата “ на Витоша.
Синът Антон (Доко) идва от Лайпциг като лекар по философия (в 1930 година, под управлението на известния биолог и мъдрец Ханс Дриш). Т. Ф. Чипев издава дисертацията му редом и в София. Но вместо да търси кариера в Университета или другаде, Доко се заема с доставка и продажба на задгранична литература за фамилното издателство. Прави превод на български на книжката на Райнер Мария Рилке „ Песен за любовта и гибелта на корнета Рилке ”. Сестрата Иванка, която е приключила история на изкуствата в Италия, прави превод от френски на „ Писма от моята мелница “ (Алфонс Доде). Подрастващите братя Борис и Кирил също оказват помощ в подреждането на книжарницата. В даден миг осем от синовете на Т. Ф. Чипев работят пълноценно в издателството и книжарницата. Цял тим юнаци!
Общо, за повече от половин век активност, Т. Ф. Чипев, неукият копривщенец, и синовете му
издават над 500 тома от разнообразни създатели
(според публикуван от тях азбучник 79 български писатели и поети, 23 имена от съветската и руска литература, 111 историци, литератори, езиковеди, философи, учени в разнообразни области и т.н.) с изключение на продаваните в книжарницата книги на други издателства. Изобщо книжарницата на Чипев е единствената в София, в която можеш да намериш всичко. Известен е изразът, че в случай че една книга я няма у Чипев, няма смисъл повече да се търси. Чипеви провеждат книгопощата в България, изнасят книги за славянските комитети в други страни, доставят, постоянно и подаряват, книги за библиотеки и читалища. За по-големи покупки са правени отстъпки от 20%. Издават се и хубави пощенски картички. Многократни са и техните дарения из страната и в чужбина – парични или с книги. Т. Ф. Чипев желае книгата да стигне до всички. Ето какво написа той в 1940 година: „ В тия радостни за всички българи дни си припомням за потребността от родно четиво, която е изпитвал народът ни в зората на освобождението си, когато самичък разнясах по села и градове българската книга. Днес в Добруджа потребността е същата. ”
И цялото това благосъстояние става жертва на жестоките англо-американски бомбардировки над София. На 30 март 1944 година запалителни бомби унищожават книжарницата, поставяйки завършек на задружния труд на Чипевското семейство. Унищожени са над 50 000 тома книги. Изгорелите артикули на 30.03.1944 година са оценени на 25 250 000 лева Символично върху руините един от синовете – Лука, поставя една маса и стартира да продава академични учебници.
Следват събитията по 9-и септември.
Възрастният книгоиздател е към този момент сломен (загубил е преди няколко години брачната половинка си Нонка (1876-1938)), заболява и предава Богу дух на 10 декември 1944. Синовете му ремонтират книжарницата и доколкото могат събират оживелите материали и книги. Издаването на книги е към този момент комплициран развой, който би трябвало да се съгласува с новите министерства. За да се издаде да вземем за пример „ Чичо Томовата барака ”, би трябвало да се постави нов политически съгласуван увод. Изключено е да могат да издават учебници, а това е едно от най-доходните и постоянни приходи в бюджета. Въпреки това синовете на Т. Ф. Чипев настойчиво не престават издателската активност. Печатат най-вече преводи на съветски и руски създатели, които са допустими за властта.
В връзките с новата национална власт оказва помощ да помогне фактът, че още от 1926 година издателството Т. Ф. Чипев е вносител на съветски издания първо през Берлин, а от 1934 година има контракт с Всесъюзното обединяване „ Международна книга Москва ”. Въпреки политическата цензура в книжарницата на Чипев преди 9-и септември 1944 година е можело да се купят руски издания – преводни детски книжки с разкази и повести, а след 1937 година се открива отдел „ Руска литература ”, където могат да се намерят хубави издания на Тургенев, Толстой, Горки, Шолохов и други И по този начин до 1944 година и по-късно. Колко доста ще се надяват синовете на Т. Ф. Чипев, че към този момент на възраст, този актив ще им се признае дружно с трудовия стаж при татко им. Ще цитират тези връзки със Съюз на съветските социалистически републики, само че без резултат. Почти никой от тях не получава пенсия, макар ходатайствата на техни „ прогресивни “ другари.
През 1949 година издателството минава в разпродажба след повече от половин век сполучлива активност. Братята събират останките от книги и за известно време се мъчат да свържат двата края с продажба в две антикварни книжарнички на ул. „ Лавеле “.
Тодор Ф. Чипев, увлича в издателското си дело и брачната половинка си Нонка, и многочислената им челяд. Тези деца на копривщенския патриот са закърмени с обич към книгата и българската просвета въобще. Заедно с него са посветили живота си на книгоиздаване и разпространяване. Резултатът от активността им е това, че в доста български домове може и до през днешния ден да се открият томове с едно Те-Фе-Чипевско бухалче, кацнало над тях.
*По материали от печата съставил: Константин Чипев, потомък на Т. Ф. Чипев.Завършва физика в Софийския университет. Работил е в Института по Молекулярна биология към Българска академия на науките. От 1989 година живее и работи в Съединени американски щати като молекулярен и клетъчен биолог.
Става словослагател в печатницата на Христо Данов в Пловдив. Брат му Никола открива печатница „ Единство “, в която се печата вестник „ Напредък ”. Тодор пътува из страната, разпространявайки този вестник и рекламни брошури за книги, издания на „ Хр. Г. Данов “, печатани в „ Единство “. Така той е пътуващ книжар към три години. Както споделя: „ Тогава се научих да оценявам и обичам книгата, както и да разбирам книжния пазар ”. През 1889 година се открива в София. Тук младото неуко момче се залавя с печатарство, а брошурите държи в един долап в печатницата, та коя продаде, коя – не. Един служащ му дава съвет: „ Дето ще държиш брошурите тук, отвори едно дюгенче – все по’ ще се харчат; аз ще ти оказвам помощ ”.
Ето какво написа Тодор в собствен автобиографичен спомен (от 1941 г.): „ …след като се завърнах по това време от обиколката си из провинцията, взех решение да се установя към този момент на отмора тук (в столицата – б.а.) и си отвора книжарница, тъй като по това време си държах книги против общината. Аз имах квартира в печатницата Даскалови – клон на печатницата „ Единство “ в Пловдив. Книгите, които си доставях из Пловдив, беха множеството списания и периодически издания, както и огромни издания, които се печатаха на свитъци в печатницата в Пловдив…
За книжарница открих за най-добре по това време (1891) да отвора една от будките в Градската градина. Едната беше към този момент заета от един прочут за тютюн и цигари, а другата седеше празна за мене, и аз отидох при наемателя Панах на кафенето, който беше ги наел за три години дружно от общината, та пазарих какъв брой ще му заплащам месечно за будката – по 20 лв. месечно за 3 години и я ангажирах и предплатих за 3 години. На другия ден аз с Георги Тафров – който можа да доде при мен да седи в будката на градината и учи, че приключил беше до 2 клас, щеше да дава изпити за 3 клас, та да се приготви при мен на книжарницата да ми оказва помощ. На другия ден занесохме всичките книги от печатницата и ги наредихме да се гледат и си избират кой каква си ареса и като отворих будката, зеха да ма обикалят учени, познати списатели, художници, учители, професори и служители – книгите беха печатани по това време – романът „ Граф Монте Кристо ” на А. Дюма, „ Скитникът евреин ” от Евгени Сю и други сходни. Зеха да се
събират и събират доста списатели и да става като списателска кружка
и тия, които не обичат да вървят по кафенета и бираджийници и си губят времето по такива места, намираха да пододат при мен на среща с некои другари и си изберат некоя книга, и си поприказват другарски, и така аз зех да върша от ден в ден по някой лев алъш вериш от книги, че зех да разходвам и вестници… ”
В дребната книжарница, „ спретнато подредена, в кокетното за него време павилионче ”, се срещат доктор Кръстев, Кирил Христов, Стоян Михайловски и други Редовно през Градската градина минава и Иван Вазов. Той предизвиква Тодор Чипев да се заеме с издателска активност. Така в 1891 година Тодор Чипев издава първата си книга – „ Физиология на любовта ” от Монтегаца, преведена от Никола Йонков Владикин и отпечатана в братовата му печатница „ Единство ”. Контактите с Вазов (1891–1893) дават резултат. Ето какво споделя той за самия Вазов: „ Живееше нейде околовръст и току ще мине край мене. Разпитваше ме: дали не ми е тъжно за моята Копривщица? От дума на дума моят познайник ме насърчи да издавам книги. Аз доста зауважавах тогова человек и думата му за мене стана закон. Сефтосах се с него: издадох му два тома „ Повести и разкази ”. После го попитах за какво си играе и печата романа си „ Под игото ” на части в „ Сборника за национални умотворения ” – да вземем, че да го издадем в обособена книга. Той възприе това, само че изрече съмнение….. Скъпо щяло да излезе, още повече в случай че ще заплащам и на художниците, все огромни: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и в действителност хонорарът и въобще харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лв. на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък ”.
През 1894 година Тодор Чипев издава „ Под игото ”
и по този начин се появява в обособена книга на бял свят, богато илюстриран, първият български разказ. „ После – продължава той – издадох на същите начала и „ Нова земя ”, само че не вървеше. За да му заплащам хонорара, принудих се да вземам пари на заем. И продължихме: повести, стихове, разкази – съвсем всичко, писано от Вазова, му издадох аз. После наех един дюкян от починалия министър Стоилов на ъгъла на улица „ Мария Луиза ” и бул. „ Дондуков ”. Държех и павилиона в Градската градина. Но не се задържах доста, тъй като дюкянът беше южен и книгите жълтееха от слънцето. Преместих се на настоящето място. Започнах с учебници, пособия и други В 1910 взех и дюкяна, където в този момент е книжарница. ” (из изявление с Христо Бързицов, 1932 г.)
В този начален интервал от издателската му активност Тодор се оженва през 1893 година за копривщенката Нонка Рашко Куйлекова (1876-1938). Първо са имали две девойки, които са умряли като напълно дребни от скарлатина. След това (от 1896 до 1919 г.) се редят цяла войска момчета (Филип, Рашко, Кольо, Луко, Кунчо, Антон, Петко, Минко, Борис, Кирил, Методи) и едно момиче (Иванка).
Как се управлявало това голям брой? Като поотрасли, картината е била като в казарма. Повечето спели в едно помещение, вероятно на третия етаж, или в една пристройка (къщата се намира на ул. „ Бачо Киро “ №47). Имали са стоманени легла от най-стария модел, без други екстри в стаите. Бащата ги будел рано с думите: „ Ставайте песоглавци… Който закъснее, върви опърпан и с мръсни чорапи!!! “ А отглеждат и още едно роднинско дете, Никола Атанасов, което, работейки в книжарницата, съгласно библиографа Тодор Боров
е „ индивидът, който помнеше къде е сложена всяка книга ”.
Издателската компания на Тодор Ф. Чипев добива популярност. В многоетажната книжарница на улица „ Дондуков “ (№20-22, на мястото на настоящето Президентство) можели да се намерят освен българска и преводна литература, а също учебници и писалищен материали (с тях се закрепвал бюджетът, съгласно издателя Тодор другояче “книгата не вървяла ”). Две големи витрини били подредени с усет от най-възрастния наследник Филип, който участвува в подготвянето на първокласни издания на Гео Милев, Димчо Дебелянов и други Сред изложените книги постоянно имало ваза с цветя и картини, и репродукции от наши и непознати художници. Тодор Ф. Чипев посрещал посетителите с „ Добре пристигнал ” и постоянно им предложил и чашка турско кафе. Постепенно всички синове на Т. Ф. Чипев стартират да работят в книжарницата.
Най-големият наследник – Филип, приключва Търговското учебно заведение, следва във Виена, само че не до дъно. Приятели си спомнят за него: „ Антитърговец… Той обичаше горещо книгите, само че по един необикновен метод – занимаваше го на първо място външният тип на изданието, не го интересуваше комерсиалната страна… Любовта му към добре „ изпипаната ” полиграфически книга го насочваше явно не към книжарска, по-скоро към издателска работа ”. Филип става „ посланикът измежду креативния свят ”, ходел постоянно в кръчмичката ”Млада Копривщица ” и си хортували с Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев. Той е „ роден естет ” и създава фамозната емблема на издателството – Бъхалче върху книга.
Под негово художествено оформяване излизат две годишнини на прелестното издание за деца и юноши „ Картина и Приказка ” (с редактор Николай Райнов), „ Библиотека за послушни деца ” и доста други. Едва ли има друго издателство по това време, направило повече за българските деца от издателството на Т. Ф. Чипев!
Много български писатели намират у Т. Ф. Чипев своя издател и спонсор
Също и доста млади художници, които той наема да илюстрират книгите му – Илия Бешков, Дечко Узунов и други Те са другари на братята Чипеви, които работят в книжарницата на татко си. Разговорите с създатели и илюстратори, почнали в книжарницата, не престават в близката механа „ Млада Копривщица ”, където на чашка те разискват и уговарят бъдещи издания. Понякога Чипевите другари нощуват в къщата на ул. „ Бачо Киро “, минавайки даром като 13-ти, 14-ти брат. На сутринта до леглата си намират сложена чиста и огладена риза.
Дечко Узунов си спомня: „ В къщата на „ Бачо Киро “ беше постоянно цялостно с посетители – като седнем на масата, не може да се прочетем. Чипеви бяха доста налични, доста национални хора. Бяха взели това от бащата – един добродушен, спокоен, спокоен червендалест човек. Девизът му беше „ Труд и спестовност ”. Но синовете не умееха да пестят. Не бяха доста заможни, стигаше им едвам се устоят, само че то не беше и малко – дванадесет деца, обущата им са цялостен магазин ”. А за книжарницата Тодор Боров написа „ …зад витата стълба, постоянно имаше по-голяма или по-малка група правостоящи „ заседатели ”: писатели, книголюби-купувачи, създатели, издатели, един си отиваше, различен идваше ”.
Започват да
издават богато илюстрирани хубави детски книжки
Христо Бързицов написа по какъв начин един път чул едно момченце да споделя на татко си: “Тате, купи ми един Чипев “, дотолкоз „ Чипев “ и „ детска книга “ са били свързани. В Чипевата книжарница могат да се намерят и книги на други издателства. Те са разказани в каталози, по които клиенти могат да си поръчват по пощата или телефон книги от книжарницата.
Изданията на Чипев са доста хубаво завършени и печелят и интернационалните награди – да вземем за пример за най-отличило се книгоиздателство, сребърна книга от американския дипломат Шумейкър и други
Вторият по ред наследник – Рашко, завежда канцеларския отдел. Същевременно е публично деен – един от първите, които донасят ски в България. Инициатор е за изграждане на ски-шанцата при Черния кос на Витоша. Води българската делегацията на зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен (1936). Още от 1923 година е представител на компанията при основаване на Софийското книжарско сдружение. В публикация във връзка неговата ранна гибел написа: „ Той умееше да продава, умееше да притегля клиентите – множеството от лицата, които влизаха в тая книжарница търсеха Рашко. Но той умееше и да купува. В неговия отдел имаше всичко, което се търсеше от клиента и го имаше на цени доста по-ниски от цените, по които го купуваха от други книжари. ” Синът Лука работи от дребен при татко си и е експерт по антикварни и старопечатни книги; става един от най-хубавите букинисти в България. Кунчо работи в счетоводството, а в свободното си време се катери с другари из планините и поетично ги разказва в туристически списания, Минко се занимава с издаване на учебници и самичък редактира издания, Петко – с канцеларските материали, пишещи машини, химикалки. Никола – той, около работата в книжарницата другарува с всякакви леви и анархисти, също е спортно деен, скиор и един от строителите на хижа „ Кумата “ на Витоша.
Синът Антон (Доко) идва от Лайпциг като лекар по философия (в 1930 година, под управлението на известния биолог и мъдрец Ханс Дриш). Т. Ф. Чипев издава дисертацията му редом и в София. Но вместо да търси кариера в Университета или другаде, Доко се заема с доставка и продажба на задгранична литература за фамилното издателство. Прави превод на български на книжката на Райнер Мария Рилке „ Песен за любовта и гибелта на корнета Рилке ”. Сестрата Иванка, която е приключила история на изкуствата в Италия, прави превод от френски на „ Писма от моята мелница “ (Алфонс Доде). Подрастващите братя Борис и Кирил също оказват помощ в подреждането на книжарницата. В даден миг осем от синовете на Т. Ф. Чипев работят пълноценно в издателството и книжарницата. Цял тим юнаци!
Общо, за повече от половин век активност, Т. Ф. Чипев, неукият копривщенец, и синовете му
издават над 500 тома от разнообразни създатели
(според публикуван от тях азбучник 79 български писатели и поети, 23 имена от съветската и руска литература, 111 историци, литератори, езиковеди, философи, учени в разнообразни области и т.н.) с изключение на продаваните в книжарницата книги на други издателства. Изобщо книжарницата на Чипев е единствената в София, в която можеш да намериш всичко. Известен е изразът, че в случай че една книга я няма у Чипев, няма смисъл повече да се търси. Чипеви провеждат книгопощата в България, изнасят книги за славянските комитети в други страни, доставят, постоянно и подаряват, книги за библиотеки и читалища. За по-големи покупки са правени отстъпки от 20%. Издават се и хубави пощенски картички. Многократни са и техните дарения из страната и в чужбина – парични или с книги. Т. Ф. Чипев желае книгата да стигне до всички. Ето какво написа той в 1940 година: „ В тия радостни за всички българи дни си припомням за потребността от родно четиво, която е изпитвал народът ни в зората на освобождението си, когато самичък разнясах по села и градове българската книга. Днес в Добруджа потребността е същата. ”
И цялото това благосъстояние става жертва на жестоките англо-американски бомбардировки над София. На 30 март 1944 година запалителни бомби унищожават книжарницата, поставяйки завършек на задружния труд на Чипевското семейство. Унищожени са над 50 000 тома книги. Изгорелите артикули на 30.03.1944 година са оценени на 25 250 000 лева Символично върху руините един от синовете – Лука, поставя една маса и стартира да продава академични учебници.
Следват събитията по 9-и септември.
Възрастният книгоиздател е към този момент сломен (загубил е преди няколко години брачната половинка си Нонка (1876-1938)), заболява и предава Богу дух на 10 декември 1944. Синовете му ремонтират книжарницата и доколкото могат събират оживелите материали и книги. Издаването на книги е към този момент комплициран развой, който би трябвало да се съгласува с новите министерства. За да се издаде да вземем за пример „ Чичо Томовата барака ”, би трябвало да се постави нов политически съгласуван увод. Изключено е да могат да издават учебници, а това е едно от най-доходните и постоянни приходи в бюджета. Въпреки това синовете на Т. Ф. Чипев настойчиво не престават издателската активност. Печатат най-вече преводи на съветски и руски създатели, които са допустими за властта.
В връзките с новата национална власт оказва помощ да помогне фактът, че още от 1926 година издателството Т. Ф. Чипев е вносител на съветски издания първо през Берлин, а от 1934 година има контракт с Всесъюзното обединяване „ Международна книга Москва ”. Въпреки политическата цензура в книжарницата на Чипев преди 9-и септември 1944 година е можело да се купят руски издания – преводни детски книжки с разкази и повести, а след 1937 година се открива отдел „ Руска литература ”, където могат да се намерят хубави издания на Тургенев, Толстой, Горки, Шолохов и други И по този начин до 1944 година и по-късно. Колко доста ще се надяват синовете на Т. Ф. Чипев, че към този момент на възраст, този актив ще им се признае дружно с трудовия стаж при татко им. Ще цитират тези връзки със Съюз на съветските социалистически републики, само че без резултат. Почти никой от тях не получава пенсия, макар ходатайствата на техни „ прогресивни “ другари.
През 1949 година издателството минава в разпродажба след повече от половин век сполучлива активност. Братята събират останките от книги и за известно време се мъчат да свържат двата края с продажба в две антикварни книжарнички на ул. „ Лавеле “.
Тодор Ф. Чипев, увлича в издателското си дело и брачната половинка си Нонка, и многочислената им челяд. Тези деца на копривщенския патриот са закърмени с обич към книгата и българската просвета въобще. Заедно с него са посветили живота си на книгоиздаване и разпространяване. Резултатът от активността им е това, че в доста български домове може и до през днешния ден да се открият томове с едно Те-Фе-Чипевско бухалче, кацнало над тях.
*По материали от печата съставил: Константин Чипев, потомък на Т. Ф. Чипев.Завършва физика в Софийския университет. Работил е в Института по Молекулярна биология към Българска академия на науките. От 1989 година живее и работи в Съединени американски щати като молекулярен и клетъчен биолог.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ