Проблемът не е в заплатите на депутатите
Тия депутати с техните тлъсти заплати, с техните дълги отпуски и безчет привилегии: възмущението пред забогатели на наш тил управници припламва в България от време на време. Но казусът е доста по-дълбок, написа Ивайло Дичев за " Дойче Веле България ".
Предложението на Българска социалистическа партия за понижаване и заледяване на депутатските заплати е, несъмнено, популистки евъргрийн, пуснат в обращение заради липса на други тематики. Интересното обаче е за какво той постоянно е по този начин сполучлив. Да, има сериозен проблем - и той ми се коства доста по-дълбок от възмущението пред забогатели на наш тил управници.
На една страна имаме парите, които се пресмятат на база на междинната заплата (доколкото знам, се умножава по три). На друга са привилегиите, против които се гневяхме още преди десетилетия: лечението в държавна болница, 70-дневните ваканции, първокласните коли, назначението на близки и родственици за сътрудници. С една дума - „ дупутатските кюфтета “. На трета - това са партийните дотации, за намаляването на които жителите се изрекоха всеобщо на референдум. Но освен Българска социалистическа партия, а и всички попаднали в Народното събрание, бързат да не помнят тази тематика.
За и срещу
Обикновено аргументацията се основава на съпоставения - какви скромни коли имали депутатите в Швеция и какъв брой дребна била дотацията в богата Германия. От другата страна нормално вадят аргумента, че тези хора ръководят десетки милиарди и в случай че ги създадем прекомерно небогати, ще бъдат принудени да взимат нерегламентирано от другаде (сравними ли са, прочее, орязаните 600 лв. с подкупа, който би предложил едрият бизнес - не знам).
Материалното положение на властта има лицемерен смисъл. От една страна е аргументът: Самозабравиха се, тия живеят на друга планета. От друга: гледай го този, един почтен костюм не може да си ушие, а ще ме съставлява пред други нации. Тоест, доста богат властник е обидно, доста безпаричен - срамно.
Може би е най-добре депутатите въобще да нямат заплати и да вървят в Народното събрание само от идеални съображения. Това обаче значи, че там ще има съсловен асортимент. Неслучайно едно от първите претенции на чартистите в Англия през 19 век е народните представители да имат заплати, с цел да може в Народното събрание да попадат и служащи, които нямат други приходи с изключение на заплатата си.
Темата за сътрудниците също е комплицирана - няма по какъв начин да принудим законодателите да вършат публични поръчки за хората, които ще ги поучават. Ако назначават братовчеди, това, несъмнено, е срамно и би трябвало да се напомни на идващите избори. Пред тази опасност самите партии ще поставят старания това да не се случва.
За огромните отпуски също ще се откри мотив. Ако се допусна, че депутатът в действителност е съзнателен в работата си, би трябвало да се знае, че огромна част от нея се прави отвън залата: националният представител би трябвало да чете документи, да разисква партийни позиции, да изследва проблеми в изборния си регион. От тази позиция времето за пререкания в залата е най-малкото изпитание, което чакаме от тези хора.
Дори в омразните привилегии има избран смисъл. Чуха се гласове, че в случай че избраниците вървят да се лекуват по общия ред в лечебните заведения за народа, това ще им даде повече визия за болежките на елементарните хора. Ако се возят в трамвай, в случай че нямат защита, в случай че вървят на пазар, в случай че почиват в национални курорти… Вероятно това е значим опит, какъвто стартира да липсва на тези с по 3-4 мандата. Но погледнете нещата от другата страна: попада депутатът на някаква опашка - едни го ругаят, други пробват да си уредят нещо, трети си вършат селфи с него. През 1990-те един народен представител от Съюз на демократичните сили, разгласен от хардлайнерите за изменник, ми се оплака, че се прибирал у дома влажен - от плюнки. Надявам се, че времената към този момент са други, само че някаква физическа отдалеченост сред власт и народ въпреки всичко би трябвало да има. Въпросът е какъв брой огромна следва да е тя в българския подтекст.
Истинският проблем
Проблемът, съгласно мен, е другаде: българските жители не се разпознават в тези, които ги съставляват. Каква тъкмо е мярката, при която избраникът хем е един от нас, хем се възприема като най-хубавия от всички нас?
Не заплатата от 3000 и недостатък лв. основава разрива, а съмнението за едни други приходи. И точно тяхното откриване ще бъде избегнато с шумното понижаване на формалните. Зад казуса с отпуските също се крие едно друго неодобрение: не разбираме какво тъкмо вършат тези хора, тъй като никой не ги задължава да ни дават доклад. Чуваме за колоритни случаи на наедрял народен представител, който не стъпва в Народното събрание. Чуваме за различен, който пък в никакъв случай не е взимал думата. И до нула да сведат отпуските, единият отново няма да идва, а другият отново няма да се изрича, нали по този начин?
Хората чакат друго: депутатите да дават отговор пред тях освен на избори, само че и във всеки един миг от мандата. Приемете, че тази настройка идва от интерактивността, на която ни привикнаха цифровите връзки. Искат да имат някакъв лост за отзоваването им при положение на неодобрение. Това, прочее, беше главният подтик в референдума за мажоритарната система, не хипотетичното гласоподаване за „ персони “. Казаха им, че не можело депутати да се отзовават и тематиката като че ли завърши. Но първо: не е правилно, в доста страни могат да се отзовават. И второ: тематиката напълно не е завършила, тя ще избликва още веднъж и още веднъж. Впрочем, известността на господин Борисов се дължи точно на това, че даже без да е длъжен от закона, реагира на цивилен претенции до степен да гони депутати. Популизъм ли е това? Ами дайте да го създадем закон, тъй че сходно деяние да не е популистко следване на публични настроения, да има правилник и неизменност.
Гражданите имат възприятието, че промъкнеш ли се един път във властта, надали не преставаш да отговаряш за тях. Абонираш се за властта и живееш с привилегиите вечно, както преди време номенклатурата. Самият приход на избраника стартира да не наподобява толкоз величествен, в случай че си представим, че ще го взима за четири или най-много осем години, и то след жестока изборна битка с неразбираем излаз. Ако обаче депутатстването стане сигурна специалност до живот, нещата наподобяват други.
Най-важното е да се върне уважението към Народното събрание, а пътят към това е обвързването на депутатите с волята на жителите. Но не посредством придърпването им надолу към някакъв национален стандарт на живот. Ще ги почитаме не в случай че са небогати като нас, а когато усещаме, че те зависят от нас, не ние от тях, че те показват волята ни, не ние тяхната.
Редактор: Деница Райкова
Предложението на Българска социалистическа партия за понижаване и заледяване на депутатските заплати е, несъмнено, популистки евъргрийн, пуснат в обращение заради липса на други тематики. Интересното обаче е за какво той постоянно е по този начин сполучлив. Да, има сериозен проблем - и той ми се коства доста по-дълбок от възмущението пред забогатели на наш тил управници.
На една страна имаме парите, които се пресмятат на база на междинната заплата (доколкото знам, се умножава по три). На друга са привилегиите, против които се гневяхме още преди десетилетия: лечението в държавна болница, 70-дневните ваканции, първокласните коли, назначението на близки и родственици за сътрудници. С една дума - „ дупутатските кюфтета “. На трета - това са партийните дотации, за намаляването на които жителите се изрекоха всеобщо на референдум. Но освен Българска социалистическа партия, а и всички попаднали в Народното събрание, бързат да не помнят тази тематика.
За и срещу
Обикновено аргументацията се основава на съпоставения - какви скромни коли имали депутатите в Швеция и какъв брой дребна била дотацията в богата Германия. От другата страна нормално вадят аргумента, че тези хора ръководят десетки милиарди и в случай че ги създадем прекомерно небогати, ще бъдат принудени да взимат нерегламентирано от другаде (сравними ли са, прочее, орязаните 600 лв. с подкупа, който би предложил едрият бизнес - не знам).
Материалното положение на властта има лицемерен смисъл. От една страна е аргументът: Самозабравиха се, тия живеят на друга планета. От друга: гледай го този, един почтен костюм не може да си ушие, а ще ме съставлява пред други нации. Тоест, доста богат властник е обидно, доста безпаричен - срамно.
Може би е най-добре депутатите въобще да нямат заплати и да вървят в Народното събрание само от идеални съображения. Това обаче значи, че там ще има съсловен асортимент. Неслучайно едно от първите претенции на чартистите в Англия през 19 век е народните представители да имат заплати, с цел да може в Народното събрание да попадат и служащи, които нямат други приходи с изключение на заплатата си.
Темата за сътрудниците също е комплицирана - няма по какъв начин да принудим законодателите да вършат публични поръчки за хората, които ще ги поучават. Ако назначават братовчеди, това, несъмнено, е срамно и би трябвало да се напомни на идващите избори. Пред тази опасност самите партии ще поставят старания това да не се случва.
За огромните отпуски също ще се откри мотив. Ако се допусна, че депутатът в действителност е съзнателен в работата си, би трябвало да се знае, че огромна част от нея се прави отвън залата: националният представител би трябвало да чете документи, да разисква партийни позиции, да изследва проблеми в изборния си регион. От тази позиция времето за пререкания в залата е най-малкото изпитание, което чакаме от тези хора.
Дори в омразните привилегии има избран смисъл. Чуха се гласове, че в случай че избраниците вървят да се лекуват по общия ред в лечебните заведения за народа, това ще им даде повече визия за болежките на елементарните хора. Ако се возят в трамвай, в случай че нямат защита, в случай че вървят на пазар, в случай че почиват в национални курорти… Вероятно това е значим опит, какъвто стартира да липсва на тези с по 3-4 мандата. Но погледнете нещата от другата страна: попада депутатът на някаква опашка - едни го ругаят, други пробват да си уредят нещо, трети си вършат селфи с него. През 1990-те един народен представител от Съюз на демократичните сили, разгласен от хардлайнерите за изменник, ми се оплака, че се прибирал у дома влажен - от плюнки. Надявам се, че времената към този момент са други, само че някаква физическа отдалеченост сред власт и народ въпреки всичко би трябвало да има. Въпросът е какъв брой огромна следва да е тя в българския подтекст.
Истинският проблем
Проблемът, съгласно мен, е другаде: българските жители не се разпознават в тези, които ги съставляват. Каква тъкмо е мярката, при която избраникът хем е един от нас, хем се възприема като най-хубавия от всички нас?
Не заплатата от 3000 и недостатък лв. основава разрива, а съмнението за едни други приходи. И точно тяхното откриване ще бъде избегнато с шумното понижаване на формалните. Зад казуса с отпуските също се крие едно друго неодобрение: не разбираме какво тъкмо вършат тези хора, тъй като никой не ги задължава да ни дават доклад. Чуваме за колоритни случаи на наедрял народен представител, който не стъпва в Народното събрание. Чуваме за различен, който пък в никакъв случай не е взимал думата. И до нула да сведат отпуските, единият отново няма да идва, а другият отново няма да се изрича, нали по този начин?
Хората чакат друго: депутатите да дават отговор пред тях освен на избори, само че и във всеки един миг от мандата. Приемете, че тази настройка идва от интерактивността, на която ни привикнаха цифровите връзки. Искат да имат някакъв лост за отзоваването им при положение на неодобрение. Това, прочее, беше главният подтик в референдума за мажоритарната система, не хипотетичното гласоподаване за „ персони “. Казаха им, че не можело депутати да се отзовават и тематиката като че ли завърши. Но първо: не е правилно, в доста страни могат да се отзовават. И второ: тематиката напълно не е завършила, тя ще избликва още веднъж и още веднъж. Впрочем, известността на господин Борисов се дължи точно на това, че даже без да е длъжен от закона, реагира на цивилен претенции до степен да гони депутати. Популизъм ли е това? Ами дайте да го създадем закон, тъй че сходно деяние да не е популистко следване на публични настроения, да има правилник и неизменност.
Гражданите имат възприятието, че промъкнеш ли се един път във властта, надали не преставаш да отговаряш за тях. Абонираш се за властта и живееш с привилегиите вечно, както преди време номенклатурата. Самият приход на избраника стартира да не наподобява толкоз величествен, в случай че си представим, че ще го взима за четири или най-много осем години, и то след жестока изборна битка с неразбираем излаз. Ако обаче депутатстването стане сигурна специалност до живот, нещата наподобяват други.
Най-важното е да се върне уважението към Народното събрание, а пътят към това е обвързването на депутатите с волята на жителите. Но не посредством придърпването им надолу към някакъв национален стандарт на живот. Ще ги почитаме не в случай че са небогати като нас, а когато усещаме, че те зависят от нас, не ние от тях, че те показват волята ни, не ние тяхната.
Редактор: Деница Райкова
Източник: expert.bg
КОМЕНТАРИ