Тимос е онази част на душата, която търси признание за

Тимос е онази част на душата, която търси самопризнание за достойнството; изотимия е настояването да бъдеш тачен наедно с другите, а мегалотимия е желанието да бъде прието превъзходството ти.

Модерните демократични демокрации дават обещание и в огромна степен обезпечават минимална степен на равно самопризнание, което намира израз в самостоятелните права, върховенството на закона и изборните права.

Всичко това обаче не подсигурява, че хората в една народна власт на процедура ще бъдат еднообразно зачитани, изключително представителите на групи, които дълго са били маргинализирани.

Цели страни могат да се усещат незачитани, а това подхранва нападателен национализъм; по същия метод почитателите на избрана вяра могат да считат, че вярата им е охулвана.

Изотимията затова ще продължи да подклажда претенции за равно самопризнание, които евентуално в никакъв случай няма да бъдат изцяло задоволени.

Другият огромен проблем е мегалотимията . Либералните демокрации сносно съумяват да обезпечат мир и благополучие (макар в по-малка степен през последните години).

Заможните, сигурни общества са царството на „ последния човек “ на Ницше; на „ безгръбначни хора “, които прекарват живота си в непрекъснат блян да удовлетворят консуматорските си стремежи, само че които нямат нищо в същността си, никакви по-висши цели или идеали, за които са подготвени да се борят и жертват. Не за всекиго подобен живот е задоволителен.

За мегалотимията е нужна изключителност – да поемаш огромни опасности, да участваш в съдбовни борби, да търсиш внушителни резултати, – тъй като единствено по този начин ще бъде прието превъзходството ти.

В някои случаи тя може да докара до появяването на прочут водач като Линкълн, Чърчил или Нелсън Мандела. В други случаи обаче тя може да създаде тирани като Цезар, Хитлер или Мао, които доведоха обществата си до тирания и съсипия.

Тъи като мегалотимията исторически е съществувала във всички общества, тя не може да бъде преодоляна; тя може само да бъде канализирана или усмирена.

Въпросът, които повдигнах в последната глава на „ Краят на историята и последният човек “, бе дали модерната система на демократична народна власт, обвързана с пазарна стопанска система, ще обезпечи задоволително отдушници за мегалотимията .

Този проблем е съзнателен изцяло от американските татковци създатели. В устрема си да основат републиканска форма на ръководство в Северна Америка те не не помнят по какъв начин рухва Римската република и се боят от появяването на диктатори като Цезар.

Тяхното решение е конституционна система от механизми за надзор и противопоставяне, която да разпредели властта и да не допусне тя да се концентрира в ръцете на един властник.

През 1992 година аз твърдях, че пазарната стопанска система също предлага отдушници за мегалотимията . Един бизнесмен би могъл да стане приказно богат и в това време да способства за всеобщото благополучие.

От друга страна, такива хора биха могли да вземат участие в триатлона „ Железен човек “, да слагат върхове по брои на хималайските върхове, които са изкачили, или да основат наи-високо котираната на пазара интернет компания.

Всъщност в „ Краят на историята “ аз загатвах Доналд Тръмп като образец за необикновено амбициозна персона, чието предпочитание за самопризнание е безвредно канализирано в кариера в бизнеса (и по-късно в развлекателната индустрия).

По това време въобще не подозирах, че двайсет и пет години по-късно той няма да се задоволи да бъде сполучлив предприемач и звезда, а ще влезе в политиката и ще бъде определен за президент.

Това обаче напълно не опонира на тезата ми за евентуалните бъдещи закани за демократичната народна власт и централния проблем за тимоса в демократичното общество.

И в предишното е имало такива фигури – хора като Цезар, Хитлер или Перон, – които са повели обществата си по пагубни пътища към войни и стопански крах.

За да излязат напред, тези персони са употребявали негодуванието на елементарните хора, които считали, че тяхната нация, вяра или метод на живот не са зачитани. Така мегалотимията и изотимията си подавали ръка.

Искането за самопризнание на личната еднаквост е съществена концепция, която сплотява доста от протичащото се през днешния ден в международната политика. Голяма част от това, което се приема за икономическа мотивация, настоявам аз, в действителност се корени в настояването за самопризнание и затова не може да бъде задоволено с стопански средства.

А това директно въздейства върху метода, по които би трябвало да се борим с популизма в днешни дни.

Според Хегел битката за самопризнание е движещата мощ в човешката история. Тои твърди, че единственото рационално решение на желанието за самопризнание е универсалното самопризнание, при което се признава достолепието на всяко човешко създание.

Универсалното самопризнание обаче постоянно е било оспорвано от други частични форми на самопризнание въз основата на нация, вяра, ceкта, paса, етничecки генезис или пoл, или от хора, които желаят да бъдат приети за по-висши.

Популярността на политиката на идентичността в модерните демократични демокрации е една от главните закани, пред които те са изправени, и в случай че не намерим метод да се върнем към по-универсално схващане за човешкото достолепие, ние сами ще се обречем на несекващ спор.

Из „ Идентичност – битката за самопризнание и политиката на гнева “