Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил

„ Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното ястие, а в лявото аз ще сложа твоя грях – ей го: една дребна капчица. Ако натежи положителното – добре дошел в Рая, дядо Иване! ”

Грехът на дяда Ивана

Една заран пред желязната врата на Рая се спря една душа: дядо Иван Брадата, кметът на село Ръжево. Портата беше заключена. Дядо Иван извади от пояса си чугунената лула и почука безшумно три пъти. Тежката Божия врата се открехна и от вътрешната страна подаде сънена глава свети Петър, ключарят. Един огромен ключ висеше на кръста му.

– Кой хлопа?

– Аз съм, дядо Иван, остарелият кмет на Ръжево. Не ме ли познаваш, свети Петре?

– Не те познавам. Защо си дошел?

– Защото съм праведник. Свършиха се годините ми на долната земя. Догоря свещта на живота ми. Па и на мене ми дотегна селото да ръководя и добрини на хората да върша. Дойдох ви на посетители. Приемате ли ме, или не ме приемате, не запитвам. Дощя ми се да се изтегна под някое райско дърво, да се порадвам на райската красота и да си умря. Уморих се, свети Петре, да господарувам.

– Хубаво си намислил – рече свети Петър, – ама чакай по-напред да забележим правоверен ли си, че тогава ще те пусна в парадайса.

– Абе то, що се касае за праведното, аз в случай че не съм правоверен, кой различен ще бъде, ами кажи ми ти – има ли в Рая дебели сенки?

– Има.

– Научен съм лятно време да си полежавам на тревата под сенчици. Ами мухи има ли?

– Има ги.

– Хапят ли доста?

– Райските мухи са кротки като овчици, кацат на ушите на индивида, но не хапят.

– Хеле-а – викна дядо Иван, – на долната земя мир няма от тях. Не можех да си подремна като света.

Свети Петър посегна и откачи кантарчето, което висеше окачено на един пирон пред райската врата.

– Какво е туй нещо? – попита дядо Иван.

– Не виждаш ли – кантар.

– Какво теглиш с него?

– Доброто и злото, което правят хората на земята. Сега ще претегля и тебе, да забележим какъв човек си бил. Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното ястие, а в лявото аз ще сложа твоя грях – ей го: една дребна капчица. Ако натежи положителното – добре дошел в Рая, дядо Иване!

Дядо Иван се почеса по тила и захвана да подрежда:

– Най-напред, свети Петърчо, да сложим чешмата измежду селото, дето я върших през деветстотин и седмото лято. Два чучура и девет каменни корита — по-хубава чешма от нея – здраве! Водата й е бистра като диамант. Гърнето увира единствено с една вода. Цялото село слиза вечер да изпълни менците. Момите и ергените там разменят китките си. Там стопират керваните на делиорманските турци, които карат дялано дърво към Тракия и плискат с прохладна вода гърбовете на биволите си. Как ти се коства? Май че единствено тази доброта стига на дяда Ивана.

– Малко е – рече свети Петър, като понадигна кантара.

– Щом като е малко, да сложим огромния каменен мост над Янтра. Ти минавал ли си, Божи ключарю, по него? Не си минавал. Мини в миналото, в случай че ти се падне път, да видиш какъв брой е висок. Свят ще ти се завие, щом погледнеш надолу към водата. Мост направих за знамение и помен! Преди години там имаше една нищо и никаква дървена минушка и щом додеше по-голяма вода – дигаше я. Сега мостът е като кале – с топ да го биеш, не можеш го разруши. Хилядо жълтици начетох на майсторите за него. Малко нещо ли са?

Свети Петър отново подвигна блюдата:

– Лекичък е, дядо Иване, и мостът над Янтра. Грехът ти доста тежи. Казвай още!

– Тъй ли – замисли се дядо Иван, – тогава да сложим и новата църква! Виждаш ли я? Белее се посред село и високо над върховете на най-високите орехи грее Божият кръст. Ами вътре да влезеш – главата ще ти се завърти! Ония ми ти куни, писани от най-хубавия живописец, ония ми ти златни и сребърни кандила, ония ми ти грейнали полилеи. Седем години време съм я градил. Какво бягане беше. Имах девет остарели тополи на ливадата – харизах ги на черквата. Всичките тухли и керемиди са от моята керемидарница. Сън не ме хващаше тогава. Не ти се лаская, нито ти се окайвам. Каквото съм правил – за душата ми е било.

Свети Петър трети път издигна дребния кантар, само че дясното ястие отскочи отново високо нагоре, а лявото, гдето беше прегрешението, натегна надоле до земята.

Дядо Иван побледня като платно, уплашено погледна божия ключар и нищо не разбра.

– Нямаш ли други добрини? – запита свети Петър.

– Нямам – отговори ръжевският кмет. – Кажи, какъв е моят грях?

– Тежък.

– Че може ли една нищо и никаква капчица да бъде по-тежка от моста, чешмата и черквата? Ти се шегуваш, свети Петре, намислил си да ме плашиш.

Свети Петър се усмихна горчиво:

– Не се майтапя, дядо Иване, не те тревожа, ами прегрешението ти доста тежи.

– Кажи да го чуя. Свети. Петър почна:

Помниш ли, когато майсторите свършиха каменния мост през есента? Тъкмо бяхте овършали житото. Ти повика трима попове да осветят новия мост. От девет села слязоха хора да го видят и да се радват на веселбата. Що вино се проля него ден! Какви гайди свириха на хорището! Тогава, в случай че ти е на мозъка, пред моста, седнал в праха, протягаше черна напукана ръка един гладен слепец. И устните му шъпнеха нещо, а думите не се чуваха. Ти се зададе откъм село, пиян, с бъклица. Когато мина около слепеца и видя протегнатата му ръка, не бръкна в пояса да потърсиш кесията си, ами се наведе, взе от земята едно камъче, пусна го в ръката и рече:

– На, от него аз цялостен мост направих!

Слепецът попипа камъчето, преглътна обидата и нищичко не сподели, само че в сляпото му око бавно преля една бистра сълза и заблестя. Тая сълза сложих на лявото ястие. Видиш ли я – тя тежи толкоз доста.

Дядо Иван наведе глава и пое надолу към пъкъла.

Снимка: Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg