(The Three Ages of Woman, 1905, by Gustav Klimt) ♥

(„ The Three Ages of Woman ”, 1905, by Gustav Klimt)

♥ Онова, което си научил, преди да се родиш, не е изгубено

Бях наблюдаващ, преди малко пристигнал от духовния свят. Тези, които виждах, също ме виждаха. Чудесно дете, споделяха те на майка ми, надълбоко в душите си признателни, че в никакъв случай няма да бъдат още веднъж на моята възраст. Щастливец! Погледнете тези огромни очи... почтени, щастливи, спокойни. 

Не е истина, не е истина, не е истина. Водех най-голямата битка в живота си в тези първи часове и губех, ред по ред падаха моите позиции. 

- Аз съм - заявявах на света. - Аз съм нероден, неумиращ, самостоятелно проявяване на безконечния живот, избрал време-пространството за своя образователна и игрална площадка. Дошъл съм тук поради удоволствието да се срещна със старите си другари, да предизвикам още веднъж своите скъпи остарели врагове...

Като удар в лицето с стоманен ботуш - такива бяха моите врагове. Нямаше потребност да употребяват думи, нямаха потребност от тях. Каква болежка! Добре пристигнал във време-пространството, в тази Земя, която не предлага различен избор. Каквото виждаш, това е, другар. Сега ти се коства доста неясно, само че колкото повече очите ти се приспособяват, толкоз по-лошо става. Тук е студ, тук е апетит, тук е жадност, тук е твоето тяло, което е всичко, останало от теб.

Няма го към този момент всеобхватния безконечен живот. Всичко, което стои сред тебе и гибелта са двама смъртни, които съвсем не познаваш, двама смъртни, които не са напълно сигурни, че желаят да бъдат твои родители.

- Но аз си припомням живота преди да дойда тук! Нямах потребност да вдишвам, нито да хапвам, нямах потребност от тяло, с цел да пребивавам, н все пак бях жив! Аз съм избрал своите родители и те са ме избрали! Аз съм избрал това време! Спомням си... 

Всичко, което си спомняш, е сън! Отблясъци в празния ти детски разум. Покажи ни този живот, уточни ни го. Не можеш ли? Опитай се! Забравил ли си къде е? Толкова скоро? 

Опитай, дете... задръж мирис три минути, премини през ледовете за пет, заспи в снега за 10, напусни майка си за един ден. Опитай, а след това ела и ни разкажи за Вечния Живот!

Мъглявото новородено схващане кръжи и губи всяка минута по една борба. Няма време да мисли, времето е принадлежност на физическия свят. Светът води борбата със лични средства - няма нищо истинно, с изключение на това, което можеш да видиш с очите и да докоснеш с пръстите. Няма други доказателства, с изключение на физическите, всичко останало е мотив за подигравки.

Губя равновесие, притиснат съм до стената. Децата не знаят коя страна на сабята да заловен. Дори и най-тьпата от тези зли армии ме превъзхожда по бройка и може да ме раздра на късчета като дребен бунтовник, преди още да прогледна. Този свят е раняваш като изострен камък. Наранен съм до кръв, а мама даже не знае, че повеждам битка на живот и гибел.

- Всичко е наред, благото ми, не плачи. Всичко е наред...

- Мамо! - безмълвно ридаех аз. - Помогни ми!

Човек може да приказва освен с думи и майките от време на време споделят на децата си повече, в сравнение с знаят, когато децата им плачат. Тя ме галеше само че главата.

- Мъничкото ми. Драконите са повече от тебе и си служат с машинация. Но ти имаш избор. Два избора. Първият: не обръщай внимание на техните неистини. не се съобразявай с техните ограничавания, детето ми. Затвори очи, въздигни духа си, спомни си кой си, оттатък това пространство, оттатък времето, нероден, неумиращ...

Аз се успокоих, отпуснах се. 

-... и физическият свят ще издигне победно пестник:

Ура! Мъртъв! Всички очи ще видят дребното ти телце бездиханно, всички пръсти ще усетят, че няма пулс и ще подпишат удостоверение, където ще нарекат твоята победа гибел.

Тя ме притисна до лицето си.

- Но имаш и различен избор: Да спечелиш като загубиш. Преди да срутиш външните си стени, което би трябвало да се случи, в случай че решиш да останеш, построи си едно вътрешно пространство, където твоята истина да бъде предпазена. 

Помни в себе си, че ти си безконечният живот, избрал този свят за игрална площадка; помни, че светът, който познаваш, съществува с твое единодушие и за твое добро; помни, че твоята цел и твоята задача е да излъчваш обич по личния си обаятелен метод в моментите, които считаш за най-драматични. Драконите са твои другари!

Аз се вслушвах в майка ми и си спомнях, нейната витална призма отразяваше лъчите по този начин, че незабавно ме свързваше със светлината, от която идвах в това място на мрак и набези преди зори. Тя ме гледаше с необятно отворени очи.

- Запомни ли истината добре? - попита тя шушукайки тайната посред ни. - Създай кристал към центъра на твоето създание, огради го дебело и мощно във време-пространството, излей една обвивка, която нищо да не може да унищожи...

Но, майко, примигвах аз, слушах я и се усещах загубен. Дори и ти си във времето и пространството. Ти си тук, а не там. Сега си с мен, а един ден ще умреш...

- Така е - мълвеше тя. - Слушай твоите дракони. Аз съм закотвена във време-пространството също както и ти. Аз ще умра, ще умрат братята ти, татко ти също. И ти ще останеш самичък. Предай се. Покори се. Позволи на стените ти да се срутен, дано станат на прахуляк. Остави се светът да те залее, усвои лъжите му, плувай в тях. Не се съпротивлявай. Но някъде надълбоко в себе си резервира истината, която си заключил и не запомнил, и един ден, може би след двайсет, може би след шейсет години, ще се върнеш към тази истина и ще се смееш...

Доверих й се, отпуснах се, предадох се на драконите единствено дни, откакто бях роден, гледах по какъв начин стените ми се взривяват н стават на прахуляк пред приливите, надигнали се като сини планини: без избор, без въпроси, животът е беден, непълен, неправдив, безсмислен; ние сме пиленца, изхвърлени от гнездата им, ние сме леминги, изхвърлени на скалите на случайността, без никаква цел и причина. Заповядайте на земята, простаци.

- Хей! Уа! - възкликнах аз. - Та тук е отлично!

Ето, по този начин е по-добре, съскаха моите дракони и се скупчваха все по-близо. Животът е доста по-лек, когато човек не се съпротивлява. Няма какво да си спомняш, би трябвало да учиш всичко през цялото време. 

Очите ти не ни виждат - отвори ги в този момент.

Тялото ти е отпуснато - стегни го в този момент.

Съзнанието ти е толкоз всеобхватно - свий го в този момент.

Душата ти е толкоз спокойна - предай душата си в този момент.

Те говореха поред, без спиране.

Ти се намираш в бездънен сън. С всяка наша дума потъваш все но-дълбоко и но-дълбоко в шумния и разтревожен свят. Не се чуди, не си задавай въпроси.

Нещо таиш в душата си. Изкажи го и ще потъваш все по-дълбоко и все по-дълбоко...

- Благодаря - споделих аз. - Толкова доста има за узнаване!

Добре. Да. Смъртните хора обичат да учат и нашият подарък за теб е, че ти постоянно ще обичаш да учиш. Научи това:

Привидността е действителност. Онова, което виждаш, то е действително. Онова, което докосваш, то е действително. Онова, което чуваш, вкусваш, долавяш с обонянието си, то е действително. Онова, което мислиш, не е действително. Онова, на което се надяваш, то не съществува. Проверка Номер Едно: Какво е действителност?

- Привидността е действителност - споделих аз.

Добре. Отличен възпитаник. Спи надълбоко. Имаш толкоз доста да учиш: Реалността се трансформира с времето.

Атомите построяват живота, владеят живота, приключват живота.

Съдбата е късмет.

Някои хора имат шанс, а други нямат.

Да живееш, значи да печелиш, да придобиваш, да бъдеш някой; да умреш, значи да загубиш, да изчезнеш, да станеш никой.

Проверка Номер Две, в този момент ще бъде малко по-трудно: Какво трансформира действителността?

- Времето - споделих аз. - И пространството.

Времето е отговорът, за какво споменаваш и пространствоти?

- Защото действителността е друга на другите места.

Много добре!..Времето  е отговорът, само че и пространството също е правилен отговор. Започваш ла разбираш!

Мислиш креативен. Разбираш ли какво е творчеството?

-Да. Нищо не съществува, преди да бъде сътворено във физическия свят. в пространството и времето. Преди да бъде сътворено, то е нереално. След като бъде унищожено, отново става нереално. Всичко се основава, всичко се разрушава. Само въпрос на време.

Какво има оттатък пространството?

- Нищо.

Какво има оттатък времето?

- Нищо.

Майка ти ще те научи да вървиш. Защо постоянно ще преминаваш през порти, а в никакъв случай през стени?

- Стените са граници. Никой не минава през стените, тъй като стените са непробиваеми и аз не мога да преминавам през непробиваеми стени без да почина. Мама и баща не минават през стените, а те са огромни и мощни. Никой не е толкоз всесилен, че да надскочи границите на пространството и времето, минимум аз.

Добре. Всичко си има своите граници. Средствата за живот са лимитирани. Ограничена е храната, въздухът, водата, подслона, концепциите. Колкото повече ползваш ти, толкоз по-малко има за останалите. Другите са по-възрастни, по-силни и по-мъдри от теб, те са пристигнали тук преди теб и имат старшинство. Ето за какво, запомни: Хората рядко виждат децата, а когато ги виждат, те надали са подготвени да ги изслушат. Децата в никакъв случай не би трябвало да нервират по-възрастните. Децата не умеят да мислят, а когато го вършат, мисленето им е толкоз рудиментарно и погрешно, че мозъкът им наподобява на запустял трошляк без нито една златна песъчинка. Детето не може даже да си показа нещо ново. друго или доста. Стой си на мястото. Винаги се съобразявай: Какво ше кажат хората? Не ядосвай никого, тъй като си толкоз нежен, като паяжина, че в първите години на живота си даже и децата ще могат да те убият с голи ръце.

Насилието е власт.

Гневът е единственото предизвестие.

Страхът няма да те избави.

Проверка: Кой е светът, който е бил и ще бъде постоянно?

- Светът, който виждам с очите си.

Откъде си пристигнал?

- Идвам от на никое място и съм се отправил за на никое място. Нищо няма смисъл.

Чудесно! Произходът е въпрос на шанс. Тялото е механизъм; състои се от въглерод, водород, О2, храни се с органична храна. Тялото ръководи съзнанието, съзнанието е случаен електрически заряд, който протича през мозъка. 

Съществува една физическа действителност, която не се нуждае от твоето единодушие, с цел да съществува. Тя съществува откъснато от твоето схващане и от твоя живот. Мислите ти оказват нулево влияние върху действителността на физическия свят. Извън физическа действителност не съществува. Ако не приемеш тези хрумвания, ще умреш. Други въпроси?

- Искам да изучавам още.

Светът и без теб си има задоволително проблеми. Никой не го интересува кой си и какво мислиш. Всяка значима концепция към този момент е позната, всяка значима книга е към този момент написана, всяко изобретение е направено, всички песни са изпети, филмите са основани, диалозите извършени. Всеки забележителен живот е към този момент изживян. Ти нямаш никакво значение и в никакъв случай няма да имаш.

Проверка: Кой се интересува от теб?

- Аз се интересувам от мен самия!

Грешка. Да повторим: Кой се интересува от теб?

- Никой не се интересува от мен, а да се интересуваш от себе си е егоистично. На тази планета живеят билиони хора, аз съм пристигнал тук без ла бъда поканен и останалите ще ме оставят ла си пребивавам, в случай че бъда спокоен, обуздан и не хапвам доста. Най-вече би трябвало да бъда спокоен.

Правилно. Всеки е нещо настрана от всички останали. Познанието се предава чрез думите и числата. Нищо не можеш да узнаеш самичък, в случай че някой не те научи. Всички по-възрастни са по-умни от тебе. Всеки, който е по-голям, е по-силен.

Стойностите се преценят обективно посредством избрания като лош-по-лош-най-лош и добър-по-добър-найдобър. Съществува Добро и Зло, съществува Редно и Нередно. Доброто и Редното заслужават живот. Злото и Нередното заслужават гибел.

Ти не живееш за себе си, а с цел да се харесваш на другите и да им служиш.

Много са народите и езиците на света. Ти си се родил измежду най-хубавата нация, нейният език е най-хубавият език, нейната политическа система е най-хубавата система, нейната войска е най-хубавата войска. Трябва да се подчиняваш на диктата на твоята страна, на всяко равнище на властта, да се бориш и да умреш за своя народ, той постоянно да бъде за теб Номер Едно.

Който е дисциплиниран, печели, който е непокорен, губи.           

- Но нали всички умират, значи и положителните в края на краищата са губещи?

Добрите хора в действителност умират, само че те отиват на небето и са щастливи.

- Но нали небето не може да се види с очи, а нищо, което не може да се види, не съществува! Сами го казахте!

Небето е неистина, с цел да прикрие истината, че гибелта е неуспех на всичко. Вярвай в тази неистина.

Справедливост е, когато почине неприятен човек, покруса е, когато почине добър човек, гибелта е завършек на живота. Не всичко има своя отговор. Вселената е непознаваема. В нея няма никакъв смисъл.

- Но по какъв начин е допустимо това?

Това е истината. Това е действителността.

- Разбира се.

Само 10 часа, прекарани на тази планета, и бях разоръжен, ключът, който бях намерил с цената на хиляди животи, бе заровен толкоз надълбоко под наложените всеобщи показа за сигурност, заключаващи се в това, което е известно на всички: животът е нелепа случайност, която продължава до момента в който не му се изплъзнем и умрем. Но някъде надълбоко в подсъзнанието ми остана друга истина: Светът фактически не се нуждае от един простак повече. Защо още веднъж взех решение да играя ролята на Иванчо Глупака, какво мога да получа от безкрайната хипнотична заблуда, че човек може да се доверява единствено на очите си? Защо да отхвърлям всичко, което зная? Аз пораствам като всяко друго дете на планетата, гълтам наготово всичко, което светът ми предлага и не след дълго ще бъде към този момент късно да си спомня. А помня ли в този момент, в този миг? Защо въобще съм се появил тук?

Битката е приключена. Детето спи.

Из: „ Бягство от сигурността “, Ричард Бах, изд. „ Гуторанов “, 2004 г. 
Картина: „ Mother and Child ” (also known as „ The Three Ages of Woman ”), 1905, by Gustav Klimt; chinaoilpaintinggallery