Всички неща около нас са капчици на Божията любов ╫ Св. Порфирий Кавсокаливит
The Soul of the Rose (1903), John William Waterhouse
╫ Природата е тайнствено Евангелие
Всички неща към нас са капчици на Божията обич.
Природните хубости са малките проявления на любовта, които ни водят към великата Любов, към Христа.
Радвайте се на всичко, което ни заобикаля. Всичко ни учи и ни води към Бога. Всички неща към нас са капчици на Божията обич. И одушевените, и неодушевените, и растенията, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе. Това са дребните проявления на любовта, посредством които доближаваме до великата Любов, до Христа. Цветята например имат своята заложба, учат ни с аромата си, с величието си. Говорят ни за Божията обич. Разпръскват аромата и красотата си за праведни и неправедни.
Човек, с цел да стане християнин, би трябвало да има поетична душа, би трябвало да стане стихотворец. Христос не желае до Себе Си „ дебелокожи “ души. Християнинът, въпреки и единствено когато обича, е стихотворец, живее измежду поезията. Поетичните души са тези, които могат да възприемат любовта, поставят я в сърцето си, прегръщат я, усещат я надълбоко.
Възползвайте се от красивите моменти. Красивите моменти подготвят душата към молитва, вършат я чувствителна, благородна, поетична. Събудете се сутринта да видите царя слънце, излизащ в своята порфира от откритото море. Когато чувствате вдъхновение от някоя естествена околност, от някоя църквичка, от нещо красиво, не се спирайте, преминете оттатък него, преминете към величаене за всички красоти, с цел да почувствате в живота си само Красивия. Всичко е свято – и морето, и къпането в него, и храната. На всичко се радвайте. Всяко нещо ни обогатява, всяко нещо ни води към огромната Любов, всичко ни води към Христа.
Наблюдавайте това, което е направил индивидът – къщите, постройките, огромни и дребни, градовете, селата, изучавайте хората, тяхната просвета. Питайте, попълвайте знанията си за всяко нещо, не оставайте безразлични. Това ви оказва помощ за по-задълбочено проучване на Божиите чудеса. Всяко нещо се превръща във опция да се свързваме с всичко и с всички. Всяко нещо се трансформира в причина за посредством и молитва към Господаря на всичко. Живейте във всяко нещо, в природата, във всичко. Природата е тайнствено Евангелие. Когато обаче човек няма вътрешната берекет, природата не го ползва. Природата ни разсънва, само че не може да ни води в парадайса.
Духоносецът, този, който има Божия Дух, където и да минава, държи мозъка си в непрекъснато внимание, целият е очи, целият подушване. Всичките му сетива живеят, само че живеят с Божия Дух. Различен е. Всичко вижда и всичко чува; вижда птиците, камъка, пеперудата…
Минава от някъде и усеща всичко, някой мирис например. Живее във всичко, измежду пеперудите, измежду пчелите и така нататък Благодатта го прави деликатен. Желае да е дружно с всички.
Ах, какво да ви кажа! Това го изживях, когато на Света Гора ме посети Божията берекет. Спомням си по какъв начин славейчето раздираше гърлото си измежду гората, с криле, изпънати обратно, с цел да има мощ. Ах, ах, ах! Да имах една чашка с вода, да му давам да пие всякога, да утолява жаждата си… Защо славейчето да дере по този начин гърлото си, за какво? Но и то самото се радва на чуруликането си, усеща го, по тази причина и дере гърлото си.
Много ме въодушевяваха птиците в гората. Идете някой ден в Калисия да чуете славеите. Каменно сърце да имаш, ще се разчувстваш. После по какъв начин да не почувстваш, че си дружно с всички и всичко? Вниквайте дълбоко в тяхната цел. Целта е заложена от техния Творец. Целенасочеността на творението демонстрира Божието великолепие и Неговия промисъл. При нас, човеците целенасочеността, заложена от Бога, се показва по различен метод. Ние притежаваме свободата, рационалната мисъл.
Един ден направих проект за това място. Да направя един контейнер сред боровете, да сложа едно вместилище от два кубика и оттова да се черпи вода. Тогава славеите, които доста обичат водата, ще дойдат, а също и скакалците и мухите…
Веднъж, когато живеех в Калисия, се връщах в манастира след боледуване, а госпожа Мария, овчарката, пристигна да ме вземе с магаренцето. По пътя я попитах:
– Госпожо Мария, по какъв начин ви се виждат хубостите, ливадите, цветовете, пеперудите, ароматите, славеите?
– Нищо – споделя ми, – нищо няма тук.
– Наистина ли? – запитвам я. – Май месец и да няма нищо?
– Нищо! – дава отговор ми.
След малко срещаме всичко това: цветя, благоухания, пеперуди.
– Е, госпожо Мария, в този момент какво ще кажеш?
– А, не ги бях забелязала!
Продължавайки, стигнахме до платаните. Славеите там бяха в разгара на песните си.
– Госпожо Мария, ти ме излъга!
– Не – споделя ми. – Изобщо не ги бях забелязала!
В началото и аз бях „ дебелокож “, не разбирах. След това Бог ми даде благодатта. Тогава всичко се промени. Това се случи, когато започнах да пребивавам в смирение.
Спомням си вкаменилите се дървета, стволовете, които видяхме в Митилин. Съществуват от толкоз антични времена. Страшно огромно усещане ми направиха! И това също е молитва, да гледаш вкаменелостите и да славиш Божието великолепие.
Из: „ Старецът Порфирий Кавсокаливит. Живот и слова ”, изд. Славянобългарски манастир „ Св. Вмчк. Георги Зограф “, 2007 година
Картина: The Soul of the Rose (1903), John William Waterhouse; chinaoilpaintinggallery
