Тези извадки са взети направо от обясненията, които ми даваше

„ Тези извадки са взети напряко от обясненията, които ми даваше в качеството ми на антрополог моят преподавател и ментор дон Хуан Матус, шаман и индианец яки от Мексико. Той принадлежеше към една приемствена линия на шамани, която води началото си още от шаманите, живели в Мексико от антични времена. ” ~ Карлос КАСТАНЕДА

Хората към нас са черни магьосници. А и всеки, който е с тях, също е черен вълшебник. Само си намерения. Можеш ли да се отклониш от пътеката, която твоите ближни са ти предначертали? И останеш ли с тях, твоите мисли и дейности са предопределени вечно от техните показа. Това е иго. Воинът, въпреки това, е свободен от всичко това. Свободата е скъпа, само че цената й не е недостъпна. Затова опасявай се от твоите похитители, твоите господари. Не си губи времето и силата да се страхуваш от свободата.

Подвеждащото при думите е, че все ни карат да се усещаме просветлени, само че щом се надигнем пред света, те постоянно се оказват незадоволителни и ние виждаме света както постоянно, без прояснение. По тази причина воинът избира да работи, вместо да приказва, и за тази цел получава ново изложение на света – едно ново изложение, при което говоренето не е толкоз значимо, а новите дейности дават нови отблясъци.

Самоувереността на воина не е самоувереността на елементарния човек. Обикновеният човек търси удостоверение в очите на страничния наблюдаващ и назовава това самонадеяност. Воинът търси изрядност в личните си очи и назовава това примирение. Обикновеният човек се вкопчва в ближните си, до момента в който воинът се вкопчва само в безкрайността.

В даден миг воинът е кадърен да прави доста неща, които въобще не е можел да прави преди години. Самите тези неща не са се променили; трансформирала се е неговата визия за самия себе си.

Воинът има единствено веднъж – да работи праволинейно и безусловно. Той знае задоволително за пътя на воина, с цел да работи съгласно условията му, само че може да му попречат неговите остарели привички и метод на живот.

Ако воинът желае да успее в каквото и да било, триумфът би трябвало да се реализира умерено, с доста старания, само че без стрес или вманиачаване.

Смирението на един боец не е смирението на просяка. Воинът пред никого не свежда глава, само че и не позволява никой да свежда глава пред него. Просякът, въпреки това, непрестанно пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се коства по-горен от него; само че в това време той желае от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.

Утеха, леговище, боязън – всичко това са думи, пораждащи положения, които човек е заучил, без въобще да се усъмни в цената им.

Тъй като воинът към този момент се счита за починал, той няма какво да губи. Най-лошото към този момент му се е случило, по тази причина той е чист и спокоен; в случай че съди по дейностите или по думите му, човек въобще не би позволил, че той към този момент е видял всичко.

Когато спре вътрешният разговор, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши изключителни страни, които до тогава като че ли са били строго охранявани от думите.

Светът е енигматичен. Неразгадаеми сме и ние, и всичко, което съществува на този свят.

Един боец побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги унищожават.

Един боец би трябвало да възпита в себе си възприятието, че разполага с всичко належащо за това изумително странствуване, което е неговият живот. За воина единственото значимо нещо е, че е жив. Животът самичък по себе си е задоволителен, самообясняващ се и приключен.

Така че въобще не е самоуверено да се каже, че да си жив е най-върховното прекарване.

Обикновеният човек счита, че да се отдава на подозрения и терзания е белег на сензитивност, на нематериалност. А същинската истина е, че елементарният човек няма нищо общо с чувствителността. Хилавият му разсъдък съзнателно се прави на страшилище или светец, само че в реалност е прекомерно малък, с цел да става от него такова голямо страшилище или светец.

Да бъдеш боец не е просто въпрос на предпочитание. То е по-скоро непрестанна битка, която продължава до сетния момент от живота ни. Никой не се е родил боец, тъкмо както никой не се е родил елементарен човек. Ние построяваме от себе си едното или другото.

Един боец умира мъчно. Смъртта му би трябвало да се пребори с него, с цел да го вземе. Воинът не се дава на гибелта по този начин елементарно.

Тайното преимущество на съществата от светлина е, че те имат нещо, което в никакъв случай не се употребява – волята. Подходът на шамана е същия като метода на елементарния човек. И двамата разполагат с изложение на света, само че до момента в който елементарният човек го поддържа с разсъдъка си, шаманът го поддържа с волята си. И двете описания имат своите закони; обаче преимуществото на шаманите е, че волята е по-всеобхватна от разсъдъка.

Само като боец може човек да издържи по пътя на знанието. Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрестанно предизвикателство, а провокациите не могат да бъдат положителни или неприятни. Предизвикателствата са си просто провокации.

Основната разлика сред елементарния човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство, до момента в който елементарният човек приема всяко нещо като благослов или проклинание.

Тайната на воина е, че има вяра, без да има вяра. Но явно един боец не може просто да съобщи, че има вяра и толкоз. Това би било прекомерно елементарно. Пък и в случай че единствено има вяра, без никакво изпитание, това би го освободило от задължението да изследва обстановката. Когато на воина му се наложи да има вяра, той го прави по собствен избор. Воинът не просто има вяра, той би трябвало да има вяра.

Смъртта е неотменна съставна част от това да би трябвало да вярваш. Без осъзнаване на гибелта всичко е нормално, банално. Именно тъй като гибелта го дебне, воинът би трябвало да има вяра, че светът е неразгадаема загадка. Така че да би трябвало да вярваш е израз на най-дълбокото желание на един боец.

Когато воинът вземе решение да работи, той би трябвало да е подготвен да почине. Ако е квалифициран да почине, няма да се натъкне на никакви клопки, неприятни изненади или ненужни дейности. Всичко умерено си идва на мястото, тъй като той не чака нищо.

За да помогне на ученика си да заличи своята персонална история, воинът като преподавател го образова на три техники: унищожаване на възприятието за лична значителност, вдишване на отговорност за дейностите си и потребление на гибелта като консултант. Без благотворното влияние на тези три техники заличаването на персоналната история би направило ученика нерешителен, неуверен и ненужно съмняващ се в себе си и своите дейности.

Невъзможно да се отървеш вечно от самосъжалението; то си има несъмнено място и роля в живота, има собствен характерен образ. Така че самосъжалението се задейства при всеки благоприятен случай. То има своя история. Затова промениш ли образа на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място.

Човек трансформира образа на нещо, като промени съставните му детайли. Той прибягва до самосъжалението, тъй като заради възприятието си за лична значителност счита, че заслужава по-добро състояние или отношение или тъй като не желае да поеме отговорност за дейностите, които са го довели до положение, пораждащо самосъжаление.

Един боец осъзнава тъгата си, само че не й се отдава. Настроението на воина, който навлиза в непознаваемото, не е горест. Обратното, той е щастлив, тъй като се е смирил пред великата си орис, уверил се е, че духът му е безукорен и най-важното, осъзнал е изцяло своите качества. Радостта на воина идва от това, че е приел ориста си и същински е оценил това, което му следва.

Извадки от „ Сказания за силата “, Карлос Кастанеда, превод Мария Кръстева, изд. Петрум Ко “, 1996
Снимка: tomtrigo.wordpress.com