Втори обект на остров Персин - място на памет и за поклонение пред жертвите на комунизма
Теодора Димова
Персин е най-големият български остров на река Дунав. На него се е намирал и най-големият концлагер в България – Т.В.О. „ Белене “, функционирал в продължение на 40 години с дребни спирания. Мястото на концлагера е определено от Тодор Павлов, Антон Югов и Цола Драгойчева. 800-метров речен ръкав отделя острова от брега и до него се отива по понтонен мост, който е съвсем в центъра на град Белене, до католическата черква „ Рождение на Блажена Дева Мария “. Конвоите с лагеристи са прекарвани по този път през града. Сега отиваме с коли, които се движат постепенно, настилката на моста е съзнателно неравна, с цел да не се получава резонанс. Пътуваме като на траурна върволица. Излиза се на асфалтов път, който води във вътрешността в острова. Свежата млечна зеленина избуява отвред, мушици, инсекти, комари извират сякаш от земята, тяхното жужене усилва възприятието за особена, недокосната от човешката пораза територия, съхранена девствена от сътворението на света. Слънцето любвеобилно свети сред клоните на дърветата, усукани едно в друго като в безпределно, тържествуващо хоро.
И колкото щедростта на природата е по-изобилна, толкоз обръчът, който стяга гърлото ти, те стиска по-силно. Пътуваме към „ Втори обект “, който е в сърцевината на острова. Останали са няколко тухлени постройки, прозорците им са избити, само че към момента стоят металните решетки и телените мрежи. По тях кацат лястовички. В една от стаите като притча е сложено изсъхнало дърво, омотано в бодлива тел. Пред един от прозорците е оставен свеж букет червени рози. Пред главната сграда са изложени снимки на лагерници с къси мемоари под тях.
Обикалям из кънтящите пространства и се пробвам да преглътна покрусата си. Отдалечавам се, с цел да не избухна в рев.
После си споделям – добре че Христо Христов и инициативната група от съидейници съумяха да провеждат поклонението на 1 юни на остров Персин. Организирано е с техните персонални старания, подкрепени от Община Белене и от десетки донори. Държавата не взе участие с нищо, няма нищо общо с поклонението и с паметта.
За страната такива поклонения, такива паметни дати не съществуват
Преди 10 години е учредена Фондация „ Остров Белене “, чиято цел е основаване на парк-мемориал и музей на острова. Държавата освен че не спомага, само че и пречи. Най-голямата спънка е функциониращият на острова затвор. Заради него не е позволен достъпът за поклонение на „ Втори обект “. Допускат ни единствено през един ден в годината. Срещу персонална карта. Затворът на острова пречи освен физически. Неговото съществуване навръх мястото, където са въдворявани и избивани политическите съперници на комунистическия режим, приравнява орисите на едните и другите. Това обслужва тезата на комунистическите палачи, че в България не е имало политически пандизчии, а арестуваните са били престъпни. Подобна
подигравка със ориста и паметта на мъчениците за истина
не е позволена в нито една друга страна!
Сред нас бяха двайсетина от оживелите някогашни лагерници. Разказваха неизличими мемоари от претърпяното. С всяка последваща година броят им понижава. След няколко години няма да има кой да споделя живи мемоари. Но паметта не би трябвало да се заличава. Сред нас имаше и младежи. Те също слушаха разказите на лагерниците с отворени сърца. Надеждата ни е в тях.
Имах достойнството да бъде специфичен посетител на събитието тази година.
Ето със съкращения думите, които споделих:
" Приех поканата да дойда в Белене и да бъда измежду всички вас с признателност, с горделивост, само че и с възприятието, че не съм почтена за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието, на изтезанието, на унижението, на несправедливостта, е тестване. Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това тестване, с цел да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история би трябвало да бъде прочетена и осмислена и се надявам, че днешното ни събитие ще способства за това.
Много от дълго време, още преди 10 ноември, моят безценен вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това със непоколебим глас ми нареждаше на никого да не споделям за тези неща. Защо да не споделям, вуйчо, питах в неразбиране. Защото е рисково, отговаряше сбито той. Моето потомство носи този синдром на шизофренно раздвоение сред това, което е вкъщи, и това, което е на открито, сред говоренето и действителността, сред истината и лъжата, които напълно елементарно разменяха местата си. Не имах вяра на пропагандата, която ни обливаше отвред, само че не можех и да позволи, че всичко, което вуйчо ми споделя, е истина. Майка ми все му се караше – за какво ѝ приказваш тези неща, тя нищо не схваща, единствено я объркваш. А той отвръщаше – в този момент не схваща, само че един ден ще разбере. И да, настъпи времето да схвана. То ставаше последователно. Когато в продължение на две години се подготвях за написването на романа ми „ Поразените “ изчетох съвсем цялата документална, историческа и мемоарна литература за това време. Получих чувството за изтощение – че не мога да облекча или да наваксам това, което жертвите на тоталитарния режим и техните близки са претърпели. Усещането ми е за яд – че всеки един от нас го е позволил, че всички ние сме отговорни. Както споделя Цветан Тодоров в книгата си „ Тоталитарният опит “: „ В тези страни всеки, въпреки и в доста разнообразни степени, е страдал от режима и по едно и също време с това е допринасял за неговото одобряване. Ето за какво след рухването му популацията бързо се подаде на чувството, че е по-добре „ да обърне страницата “, преди даже да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това прелъщение. Впрочем вредите, породени от дългото владичество на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят единствено до политическите свободи или до правилата на справедливостта, които могат да бъдат възобновени относително елементарно. Лъжливият, двуличен темперамент на комунистическата агитация е задушил трайно грижата за общото богатство, обществена взаимност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите правила са довели до всеобщ цинизъм и нарцисизъм “.
Ние като общество би трябвало да прочетем тази страница, колкото и да е мъчително. Само тогава ще можем да изкореним „ всеобщия цинизъм и нарцисизъм “, единствено тогава ще можем да избегнем нови рецесии в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последици от една непочистена рана.
Пораженията от тоталитарния интервал са на всички места. Но първо в самите нас. Тези провали се скриха доста дълбоко в душите ни, понякога избухват. Отличителните им признаци са ненавист, експанзия, цинизъм, нарцисизъм, лакомия, наглост, двуличие. Или незаинтересованост, безразличие, безкритичност. Все неща, наследени от онази ера, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се оправим. И една от аргументите е, че ние
заровихме тази тематика под пепелта на времето.
А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, претърпели страданията.
Тук сме се събрали единомишленици, с цел да споделим трагизма на нашите предшественици и по този начин да пренесем паметта за него към идващите генерации. Без паметта за близкото ни минало новите генерации са оголени, без отбрана, без имунен механизъм те могат да станат нова, лесна жертва на същото зло, единствено че със заменен дрескод. В същността си злото остава постоянно едно и също, сменя единствено външния си образ.
Събрали сме се тук да сведем глави пред жертвите. Да почетем паметта на починалите и умрелите, да сведем глави пред оживелите, които са претърпели същите премеждия, само че са се оказали по-жилави. Много от тях не са смеели да описват даже на децата си за претърпените ужаси. Но наш дълг в този момент е да описваме. Да приказваме самоуверено и почтено. Да не разрешаваме на мимикрията да извращава истината. Да бъдем настойчиви и упорити, до момента в който истината победи мимикрията.
Затова можем да кажем, че истината ни е събрала през днешния ден тук. Да не забравяме едно от главните послания на Иисус Христос: „ Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни “.
Персин е най-големият български остров на река Дунав. На него се е намирал и най-големият концлагер в България – Т.В.О. „ Белене “, функционирал в продължение на 40 години с дребни спирания. Мястото на концлагера е определено от Тодор Павлов, Антон Югов и Цола Драгойчева. 800-метров речен ръкав отделя острова от брега и до него се отива по понтонен мост, който е съвсем в центъра на град Белене, до католическата черква „ Рождение на Блажена Дева Мария “. Конвоите с лагеристи са прекарвани по този път през града. Сега отиваме с коли, които се движат постепенно, настилката на моста е съзнателно неравна, с цел да не се получава резонанс. Пътуваме като на траурна върволица. Излиза се на асфалтов път, който води във вътрешността в острова. Свежата млечна зеленина избуява отвред, мушици, инсекти, комари извират сякаш от земята, тяхното жужене усилва възприятието за особена, недокосната от човешката пораза територия, съхранена девствена от сътворението на света. Слънцето любвеобилно свети сред клоните на дърветата, усукани едно в друго като в безпределно, тържествуващо хоро.
И колкото щедростта на природата е по-изобилна, толкоз обръчът, който стяга гърлото ти, те стиска по-силно. Пътуваме към „ Втори обект “, който е в сърцевината на острова. Останали са няколко тухлени постройки, прозорците им са избити, само че към момента стоят металните решетки и телените мрежи. По тях кацат лястовички. В една от стаите като притча е сложено изсъхнало дърво, омотано в бодлива тел. Пред един от прозорците е оставен свеж букет червени рози. Пред главната сграда са изложени снимки на лагерници с къси мемоари под тях.
Обикалям из кънтящите пространства и се пробвам да преглътна покрусата си. Отдалечавам се, с цел да не избухна в рев.
После си споделям – добре че Христо Христов и инициативната група от съидейници съумяха да провеждат поклонението на 1 юни на остров Персин. Организирано е с техните персонални старания, подкрепени от Община Белене и от десетки донори. Държавата не взе участие с нищо, няма нищо общо с поклонението и с паметта.
За страната такива поклонения, такива паметни дати не съществуват
Преди 10 години е учредена Фондация „ Остров Белене “, чиято цел е основаване на парк-мемориал и музей на острова. Държавата освен че не спомага, само че и пречи. Най-голямата спънка е функциониращият на острова затвор. Заради него не е позволен достъпът за поклонение на „ Втори обект “. Допускат ни единствено през един ден в годината. Срещу персонална карта. Затворът на острова пречи освен физически. Неговото съществуване навръх мястото, където са въдворявани и избивани политическите съперници на комунистическия режим, приравнява орисите на едните и другите. Това обслужва тезата на комунистическите палачи, че в България не е имало политически пандизчии, а арестуваните са били престъпни. Подобна
подигравка със ориста и паметта на мъчениците за истина
не е позволена в нито една друга страна!
Сред нас бяха двайсетина от оживелите някогашни лагерници. Разказваха неизличими мемоари от претърпяното. С всяка последваща година броят им понижава. След няколко години няма да има кой да споделя живи мемоари. Но паметта не би трябвало да се заличава. Сред нас имаше и младежи. Те също слушаха разказите на лагерниците с отворени сърца. Надеждата ни е в тях.
Имах достойнството да бъде специфичен посетител на събитието тази година.
Ето със съкращения думите, които споделих:
" Приех поканата да дойда в Белене и да бъда измежду всички вас с признателност, с горделивост, само че и с възприятието, че не съм почтена за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието, на изтезанието, на унижението, на несправедливостта, е тестване. Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това тестване, с цел да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история би трябвало да бъде прочетена и осмислена и се надявам, че днешното ни събитие ще способства за това.
Много от дълго време, още преди 10 ноември, моят безценен вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това със непоколебим глас ми нареждаше на никого да не споделям за тези неща. Защо да не споделям, вуйчо, питах в неразбиране. Защото е рисково, отговаряше сбито той. Моето потомство носи този синдром на шизофренно раздвоение сред това, което е вкъщи, и това, което е на открито, сред говоренето и действителността, сред истината и лъжата, които напълно елементарно разменяха местата си. Не имах вяра на пропагандата, която ни обливаше отвред, само че не можех и да позволи, че всичко, което вуйчо ми споделя, е истина. Майка ми все му се караше – за какво ѝ приказваш тези неща, тя нищо не схваща, единствено я объркваш. А той отвръщаше – в този момент не схваща, само че един ден ще разбере. И да, настъпи времето да схвана. То ставаше последователно. Когато в продължение на две години се подготвях за написването на романа ми „ Поразените “ изчетох съвсем цялата документална, историческа и мемоарна литература за това време. Получих чувството за изтощение – че не мога да облекча или да наваксам това, което жертвите на тоталитарния режим и техните близки са претърпели. Усещането ми е за яд – че всеки един от нас го е позволил, че всички ние сме отговорни. Както споделя Цветан Тодоров в книгата си „ Тоталитарният опит “: „ В тези страни всеки, въпреки и в доста разнообразни степени, е страдал от режима и по едно и също време с това е допринасял за неговото одобряване. Ето за какво след рухването му популацията бързо се подаде на чувството, че е по-добре „ да обърне страницата “, преди даже да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това прелъщение. Впрочем вредите, породени от дългото владичество на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят единствено до политическите свободи или до правилата на справедливостта, които могат да бъдат възобновени относително елементарно. Лъжливият, двуличен темперамент на комунистическата агитация е задушил трайно грижата за общото богатство, обществена взаимност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите правила са довели до всеобщ цинизъм и нарцисизъм “.
Ние като общество би трябвало да прочетем тази страница, колкото и да е мъчително. Само тогава ще можем да изкореним „ всеобщия цинизъм и нарцисизъм “, единствено тогава ще можем да избегнем нови рецесии в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последици от една непочистена рана.
Пораженията от тоталитарния интервал са на всички места. Но първо в самите нас. Тези провали се скриха доста дълбоко в душите ни, понякога избухват. Отличителните им признаци са ненавист, експанзия, цинизъм, нарцисизъм, лакомия, наглост, двуличие. Или незаинтересованост, безразличие, безкритичност. Все неща, наследени от онази ера, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се оправим. И една от аргументите е, че ние
заровихме тази тематика под пепелта на времето.
А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, претърпели страданията.
Тук сме се събрали единомишленици, с цел да споделим трагизма на нашите предшественици и по този начин да пренесем паметта за него към идващите генерации. Без паметта за близкото ни минало новите генерации са оголени, без отбрана, без имунен механизъм те могат да станат нова, лесна жертва на същото зло, единствено че със заменен дрескод. В същността си злото остава постоянно едно и също, сменя единствено външния си образ.
Събрали сме се тук да сведем глави пред жертвите. Да почетем паметта на починалите и умрелите, да сведем глави пред оживелите, които са претърпели същите премеждия, само че са се оказали по-жилави. Много от тях не са смеели да описват даже на децата си за претърпените ужаси. Но наш дълг в този момент е да описваме. Да приказваме самоуверено и почтено. Да не разрешаваме на мимикрията да извращава истината. Да бъдем настойчиви и упорити, до момента в който истината победи мимикрията.
Затова можем да кажем, че истината ни е събрала през днешния ден тук. Да не забравяме едно от главните послания на Иисус Христос: „ Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни “.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ