Как човек се превръща в паметник?
Теодора Димова,
Зададох си този въпрос на зарята инспекция в Деня на Ботев пред величествения монумент на поета бунтовник на площада във Враца. Мисълта се появи в съзнанието ми и като въпрос, и като отговор. Оттогава не ме е напускала, дълго откакто Втори юни отмина.
Изборите постановиха нова тематика, само че не ми се мисли за нея. Страстите на една трета от хората са разгорещени, а другите две трети са омерзени. Не ми се желае да е по този начин, само че не мога да упреквам народа си. Народ, който се прекланя пред Ботев, не може да бъде упрекван.
След две години ще честваме 150-годишнината от гибелта на Ботев. Век и половина се прекланяме пред величието на неговата всеотдайност. Защо е толкоз естествено да виждаме индивида Христо Ботев, отлят от бронз в безчовечен размер? Защо е толкоз естествено да го виждаме в стотици монументи, изобразен по разнообразни способи съгласно креативната идея и гения на създателите им и съгласно стиловете и епохите, в които са творили? Дори в някои градове, които са останали без монумент на Ботев, се основават инициативни комитети, събират се средства, с цел да се навакса изоставането, да си имат и те монумент на Ботев, тъй като е срамно и унизително за един град да няма собствен монумент на Ботев.
Искаме ги тези монументи. Имаме потребност от тях – насъщна потребност. Никой не ни принуждава или подтиква да ги издигаме, не е въпрос на авторитет или накичване на града ни. Потребността е вътре в нас като нужда от насъщ самун. Искаме да има място, където да се поклоним и да поставим цвете. Може да се съпостави единствено с потребността от храм, където да се покланяме на Твореца и да палим свещи пред олтара. Никое друго съпоставяне за Ботев не е тъкмо. Това може да е пресилено, някой ще каже даже, че е светотатствено, само че в същността си единствено то ни приближава до пиетета към Ботев. Както Ботев е коленичил, когато е стъпил на българската земя и я е целунал, по този начин и ние имаме потребност да коленичим пред него. Когато се е заклел пред Бога и Отечеството, той се е заклел пред Бога и нас. Тази клетва ни свързва завинаги.
Чувстваме се несъизмерими с Ботев, по тази причина желаеме неговите монументи да са величествени. Съзнаваме, че сме дребни пред него, само че се въодушевяваме, когато го гледаме пред нас. Знаем, че сме несъизмерими с него, по тази причина можем единствено да замълчим на колене.
Но това още не дава отговор на въпроса – по какъв начин човек се трансформира в монумент? Ботев като че ли се е въплътил в паметника, в бронзовата фигура, той като че ли участва в нея, духът му я е извършил – всичко това за него като че ли е естествено. Той няма гроб и надгробен монумент, той не е положен в земята – във вихъра на сраженията четниците не са могли да изкопаят гроб. Не е опят от поп Сава Катрафилов, който го е заклел – и за това не е имало време. Главата му е отсечена и разнасяна из Враца. Красивата му воеводска му униформа е разсъблечена и продадена на висока цена – като одеждата на Иисус преди Разпятието. Калпакът с орловото перо – също.
И в този момент всичко това е в паметника – откакто тялото му не е в земята, ето го в паметника, надхвърлило естествения си човешки растеж по този начин, както делото му надвишава човешките благоприятни условия и показа. Ритуалът и поклонението, което правим пред паметника, заместват опелото, всеки коленичи пред него със своята си молитва, със своята си религия, от своето си сърце. Дори тези, които се съмняват, че Бог съществува, не се съмняват, че Ботев съществува, и застават пред него смирено и коленопреклонно.
Но Ботев не е кумир. Паметникът му не е кумир. Поклонението пред него не е идолопоклонство. Ние не се молим пред него, а благоговеем. Не чакаме от него да направи чудеса, а се прекланяме пред чудния му героизъм.
Ботев ни е необходим възвишен, тъй като това е неговият същински мащаб – извисен над нас. Когато е слязъл на Козлодуйския бряг, е очаквал към четата му да се причислят хиляди юнаци. Присъединява се единствено един човек. Това е нашият мащаб по отношение на него и неговият по отношение на нас. Това го е проболо в сърцето, само че все пак не го е спряло. Продължил е нагоре и от този момент не е спирал да се изкачва и да се издига все по-нагоре. А ние стоим в подножието му и му желаеме амнистия. Този единствен нов въстаник е нашият позор, само че и нашето предпочитание да не бъдем плебеи – нито на ятагана, нито на страха.
В четата на Ботев са взели участие сред 172 и 198 индивида. Не знаем даже точния им брой. На огромна част от тях не знаем и имената, не знаем кои са. Само осъзнаваме, че смелостта и подвигът на всеки един от тях са съизмерими с подвига на Войводата. Всеки е напуснал дома си, подложил се е на ограничения и е тръгнал на очевидна гибел. Воден само от любовта към Отечеството. Жаден само за свободата му. Знаел е, че няма да доживее свободата и няма да живее в нея. Но я е носил в себе си не като категория на интернационалното право, не като решения на интернационалните контракти, не като дата, а като положение на духа. Именно в това е съизмеримостта на подвига на всички четници – да умреш за свободата, която знаеш, че няма да доживееш. Затова духът на всеки един от тях е също въплътен в паметника на техния Войвода. Те са безименни, само че носят неговото име, тъй като носят неговия дух. Паметникът е възвишен, тъй като е въплътил духа на всички, облекли четническата униформа –
на чела им левски знаци,
в очите им жар.
Съзнавам, че текстът ми звучи патетично, само че и песента на Вазов звучи патетично:
ний летиме за независимост,
кръв да леем през днешния ден.
Ботев понася тази патетика. Не понася за него да се написа с еднакъв звук.
Зададох си този въпрос на зарята инспекция в Деня на Ботев пред величествения монумент на поета бунтовник на площада във Враца. Мисълта се появи в съзнанието ми и като въпрос, и като отговор. Оттогава не ме е напускала, дълго откакто Втори юни отмина.
Изборите постановиха нова тематика, само че не ми се мисли за нея. Страстите на една трета от хората са разгорещени, а другите две трети са омерзени. Не ми се желае да е по този начин, само че не мога да упреквам народа си. Народ, който се прекланя пред Ботев, не може да бъде упрекван.
След две години ще честваме 150-годишнината от гибелта на Ботев. Век и половина се прекланяме пред величието на неговата всеотдайност. Защо е толкоз естествено да виждаме индивида Христо Ботев, отлят от бронз в безчовечен размер? Защо е толкоз естествено да го виждаме в стотици монументи, изобразен по разнообразни способи съгласно креативната идея и гения на създателите им и съгласно стиловете и епохите, в които са творили? Дори в някои градове, които са останали без монумент на Ботев, се основават инициативни комитети, събират се средства, с цел да се навакса изоставането, да си имат и те монумент на Ботев, тъй като е срамно и унизително за един град да няма собствен монумент на Ботев.
Искаме ги тези монументи. Имаме потребност от тях – насъщна потребност. Никой не ни принуждава или подтиква да ги издигаме, не е въпрос на авторитет или накичване на града ни. Потребността е вътре в нас като нужда от насъщ самун. Искаме да има място, където да се поклоним и да поставим цвете. Може да се съпостави единствено с потребността от храм, където да се покланяме на Твореца и да палим свещи пред олтара. Никое друго съпоставяне за Ботев не е тъкмо. Това може да е пресилено, някой ще каже даже, че е светотатствено, само че в същността си единствено то ни приближава до пиетета към Ботев. Както Ботев е коленичил, когато е стъпил на българската земя и я е целунал, по този начин и ние имаме потребност да коленичим пред него. Когато се е заклел пред Бога и Отечеството, той се е заклел пред Бога и нас. Тази клетва ни свързва завинаги.
Чувстваме се несъизмерими с Ботев, по тази причина желаеме неговите монументи да са величествени. Съзнаваме, че сме дребни пред него, само че се въодушевяваме, когато го гледаме пред нас. Знаем, че сме несъизмерими с него, по тази причина можем единствено да замълчим на колене.
Но това още не дава отговор на въпроса – по какъв начин човек се трансформира в монумент? Ботев като че ли се е въплътил в паметника, в бронзовата фигура, той като че ли участва в нея, духът му я е извършил – всичко това за него като че ли е естествено. Той няма гроб и надгробен монумент, той не е положен в земята – във вихъра на сраженията четниците не са могли да изкопаят гроб. Не е опят от поп Сава Катрафилов, който го е заклел – и за това не е имало време. Главата му е отсечена и разнасяна из Враца. Красивата му воеводска му униформа е разсъблечена и продадена на висока цена – като одеждата на Иисус преди Разпятието. Калпакът с орловото перо – също.
И в този момент всичко това е в паметника – откакто тялото му не е в земята, ето го в паметника, надхвърлило естествения си човешки растеж по този начин, както делото му надвишава човешките благоприятни условия и показа. Ритуалът и поклонението, което правим пред паметника, заместват опелото, всеки коленичи пред него със своята си молитва, със своята си религия, от своето си сърце. Дори тези, които се съмняват, че Бог съществува, не се съмняват, че Ботев съществува, и застават пред него смирено и коленопреклонно.
Но Ботев не е кумир. Паметникът му не е кумир. Поклонението пред него не е идолопоклонство. Ние не се молим пред него, а благоговеем. Не чакаме от него да направи чудеса, а се прекланяме пред чудния му героизъм.
Ботев ни е необходим възвишен, тъй като това е неговият същински мащаб – извисен над нас. Когато е слязъл на Козлодуйския бряг, е очаквал към четата му да се причислят хиляди юнаци. Присъединява се единствено един човек. Това е нашият мащаб по отношение на него и неговият по отношение на нас. Това го е проболо в сърцето, само че все пак не го е спряло. Продължил е нагоре и от този момент не е спирал да се изкачва и да се издига все по-нагоре. А ние стоим в подножието му и му желаеме амнистия. Този единствен нов въстаник е нашият позор, само че и нашето предпочитание да не бъдем плебеи – нито на ятагана, нито на страха.
В четата на Ботев са взели участие сред 172 и 198 индивида. Не знаем даже точния им брой. На огромна част от тях не знаем и имената, не знаем кои са. Само осъзнаваме, че смелостта и подвигът на всеки един от тях са съизмерими с подвига на Войводата. Всеки е напуснал дома си, подложил се е на ограничения и е тръгнал на очевидна гибел. Воден само от любовта към Отечеството. Жаден само за свободата му. Знаел е, че няма да доживее свободата и няма да живее в нея. Но я е носил в себе си не като категория на интернационалното право, не като решения на интернационалните контракти, не като дата, а като положение на духа. Именно в това е съизмеримостта на подвига на всички четници – да умреш за свободата, която знаеш, че няма да доживееш. Затова духът на всеки един от тях е също въплътен в паметника на техния Войвода. Те са безименни, само че носят неговото име, тъй като носят неговия дух. Паметникът е възвишен, тъй като е въплътил духа на всички, облекли четническата униформа –
на чела им левски знаци,
в очите им жар.
Съзнавам, че текстът ми звучи патетично, само че и песента на Вазов звучи патетично:
ний летиме за независимост,
кръв да леем през днешния ден.
Ботев понася тази патетика. Не понася за него да се написа с еднакъв звук.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ