За църквата и патриарха - очаквания и надежди
Теодора Димова,
Вярата ни в Христос за мен е най-дълбинният разрез, който може да се случи в човешката душа. И този разрез е по едно и също време непосилен и плодороден. „ Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до разлъка на душа и дух, на стави и мозък, и преценя намерения и планове сърдечни. “ (Евр. 4:12).
Спомням си първите месеци и години, откакто бях допряна от духовния двуостър меч – потресът, объркването, съжалението за проявената до този миг чудовищна нелепост, за изгубеното време, за пропилените в търсене години. Спомням си също и атмосферата в църквата „ Света София “, където починалият отец Ангел правеше по този начин, че всички да се усещат като в собствен дом. Любовта витаеше към този извънреден човек и озаряваше и най-дребния проблем, караше всички ни да се усещаме в някаква отвъдна наслада, за която бяхме жадни и гладни. Събирахме се в неделя на света Литургия сякаш колкото да дочакали този ден, в който да се заредим за идната седмица с наслада, признателност, добрина и топлина. Не зная каква беше тази харизма, която невидимо ни обединяваше към Христос. След гибелта на отец Ангел нещата в „ нашата “ черква, както към момента я назовавам, само че към този момент в кавички, радикално се трансформираха и повече не мога да вляза в нея. Като че ли някаква бариера ме стопира и отклонява стъпките ми. Причините за това даже не желая да загатвам.
Но желая да акцентира на друго –колко е значима личността на свещеника за индивида в храма.
И в този подтекст си мисля –
какъв брой по-важна е личността на патриарха за цялата Църква
Започнах да пиша преднамерено тази колонка, преди да се знае кой ще бъде определен за патриарх. Защото който и да бъде определен, ние ще го приемем – с отворено сърце или със съкрушено сърце. След като изборът бъде осъществен – нямаме различен избор. Ще го приемем, тъй като знаем, че Божиите мисли не са нашите мисли, нито нашите пътища са Божиите пътища, че Неговото виждане е оттатък нашето, че нещо, което за момента ни наподобява зло, по-нататък може да се окаже или да се обърне в положително. Натъквали сме се на тези Божии обрати в живота си постоянно, убеждавали сме се, че постоянно би трябвало да разчитаме първо на Бога, а по-късно на себе си.
Не беше изненада медийният звук към избора и интронизацията на новия патриарх. Полицейските кордони към катедралата, специфичният режим на допуск, следенето от телевизионните камери на всяка стъпка – не ми се искаше интронизацията на новия патриарх да бъде придружена от такава помпозна церемониалност и да се трансформира в всемирски театър. Да, на този ден би трябвало да тържествуваме, само че духовното празненство е друго от светския парад. Духовната наслада идва от вътрешната страна, идва от сърцето на индивида, а не от военни оркестри и почести, гвардейски кордони, армейски паради и маршировки, параден шпалир и прочие По подобен необикновен, тържествен и пищен, неприсъщ за нашата традиция метод, изпратихме патриарх Неофит. Последваха доста основателни рецензии за неналичието на възприятие за мярка. И в случай че същият почерк следим и в този момент, това значи, че тази парадна церемониалност и медийна предозираност има някаква цел. Каква е тя? Би следвало да си задаваме настоятелно този въпрос.
Големият израстък на нашето време
се оказа това, което идва след комунизма, както се показва Адам Михник. А най-лошото, което пристигна след него, е бруталната експанзия на Русия над Украйна, стремежът ѝ да върне някогашните си спътници в областта на своето политическо въздействие, да реализира евразийския си план.
Знаем, че още от Освобождението нашата черква е насочена към Русия. Именно това е повода забележителният възрожденски свещеник, Старозагорският митрополит Методий Кусев да издаде през 1914 година брошурата „ Погрома на България. Виновникът “, в която написа:„ Русофилството в България е достигнало до идиотство… България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. “
През комунистическия интервал русофилството беше наложено като част от държавната теория, а на Българската православна черква, изцяло лишена от самостойност, беше наложено да обслужва тази теория. Днес проводниците на русофилията посредством инструментите на хибридната война внушават, че любовта към освободителите е всенародна, вездесъща, неотменима част от нашата обич към Отечеството, че нашият национализъм е равноценен на поклонение пред Русия. Отдавна тече тази замяна на изконни национални полезности, само че колкото и старания да се поставят в тази посока, в това число и от държавни институции като Президентството, процентите на проруските партии, обединения, паркове и прочие не нарастват. Църквата им е нужна, тъй като посредством нея може да се прокарва внушението, че русофилията у нас е всенародна. За задачата се вършат опити нашата черква да се прекрои по модела на съветската. Част от тях са тези военни паради и президентски почести.
Преди патриаршеския избор се правеха груби манипулативни внушения, че „ враждебни непознати сили “ се намесват в нашите църковни каузи. Внушаваше се такава паника и заплаха, че се оферираше президентът невиждано да свика Консултативния съвет по национална сигурност. След избора тези, които внушаваха паниката, замлъкнаха и се успокоиха. Доволни са от развръзката и разчитат да забравим за операциите им. Напротив – тъкмо техните операции ни оказват помощ да забележим по-ясно действителностите.
Реална паника предизвикваха обвиняванията на Видинския митрополит Даниил към Вселенския патриарх Вартоломей, че посредством принуждение се пробва да узурпира властта в международното православие, отричането на вековния каноничен статут на Константинополската патриаршеска катедра, оправдаването на съветската експанзия и прочие На интронизацията такива думи отсъстваха,
двамата патриарси се прегърнаха
и си размениха братско целуване. Това дава положителни очаквания.
Имаме очаквания братското църковно общение да се удостовери и да се развива съгласно думите на св. Иоан Златоуст „ Името на Църквата не е име на разделяне, а е име на съединяване и единодушие “. Очакваме Българска православна черква да бъде не филиал на съветската, а обединител на българското общество, тъй като президентът не съумява да бъде подобен. След патриаршеския избор „ обединител “ е най-често употребяваната дума в мненията и анкетите. Църквата не се плаши от различия, даже в противен случай, Божието слово споделя, че „ би трябвало да има посред ви различие, с цел да изпъкнат достойните сред вас “ (І Кор. 11:19). Очакваме да изрича позиция по настоящи проблеми, без да изпада в злободневие. Очакваме да ускори своята обществена и просветна активност. Очакваме да бъде последовател на положителните обичаи от предишното с взор, насочен към бъдещето.
Вярата ни в Христос за мен е най-дълбинният разрез, който може да се случи в човешката душа. И този разрез е по едно и също време непосилен и плодороден. „ Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до разлъка на душа и дух, на стави и мозък, и преценя намерения и планове сърдечни. “ (Евр. 4:12).
Спомням си първите месеци и години, откакто бях допряна от духовния двуостър меч – потресът, объркването, съжалението за проявената до този миг чудовищна нелепост, за изгубеното време, за пропилените в търсене години. Спомням си също и атмосферата в църквата „ Света София “, където починалият отец Ангел правеше по този начин, че всички да се усещат като в собствен дом. Любовта витаеше към този извънреден човек и озаряваше и най-дребния проблем, караше всички ни да се усещаме в някаква отвъдна наслада, за която бяхме жадни и гладни. Събирахме се в неделя на света Литургия сякаш колкото да дочакали този ден, в който да се заредим за идната седмица с наслада, признателност, добрина и топлина. Не зная каква беше тази харизма, която невидимо ни обединяваше към Христос. След гибелта на отец Ангел нещата в „ нашата “ черква, както към момента я назовавам, само че към този момент в кавички, радикално се трансформираха и повече не мога да вляза в нея. Като че ли някаква бариера ме стопира и отклонява стъпките ми. Причините за това даже не желая да загатвам.
Но желая да акцентира на друго –колко е значима личността на свещеника за индивида в храма.
И в този подтекст си мисля –
какъв брой по-важна е личността на патриарха за цялата Църква
Започнах да пиша преднамерено тази колонка, преди да се знае кой ще бъде определен за патриарх. Защото който и да бъде определен, ние ще го приемем – с отворено сърце или със съкрушено сърце. След като изборът бъде осъществен – нямаме различен избор. Ще го приемем, тъй като знаем, че Божиите мисли не са нашите мисли, нито нашите пътища са Божиите пътища, че Неговото виждане е оттатък нашето, че нещо, което за момента ни наподобява зло, по-нататък може да се окаже или да се обърне в положително. Натъквали сме се на тези Божии обрати в живота си постоянно, убеждавали сме се, че постоянно би трябвало да разчитаме първо на Бога, а по-късно на себе си.
Не беше изненада медийният звук към избора и интронизацията на новия патриарх. Полицейските кордони към катедралата, специфичният режим на допуск, следенето от телевизионните камери на всяка стъпка – не ми се искаше интронизацията на новия патриарх да бъде придружена от такава помпозна церемониалност и да се трансформира в всемирски театър. Да, на този ден би трябвало да тържествуваме, само че духовното празненство е друго от светския парад. Духовната наслада идва от вътрешната страна, идва от сърцето на индивида, а не от военни оркестри и почести, гвардейски кордони, армейски паради и маршировки, параден шпалир и прочие По подобен необикновен, тържествен и пищен, неприсъщ за нашата традиция метод, изпратихме патриарх Неофит. Последваха доста основателни рецензии за неналичието на възприятие за мярка. И в случай че същият почерк следим и в този момент, това значи, че тази парадна церемониалност и медийна предозираност има някаква цел. Каква е тя? Би следвало да си задаваме настоятелно този въпрос.
Големият израстък на нашето време
се оказа това, което идва след комунизма, както се показва Адам Михник. А най-лошото, което пристигна след него, е бруталната експанзия на Русия над Украйна, стремежът ѝ да върне някогашните си спътници в областта на своето политическо въздействие, да реализира евразийския си план.
Знаем, че още от Освобождението нашата черква е насочена към Русия. Именно това е повода забележителният възрожденски свещеник, Старозагорският митрополит Методий Кусев да издаде през 1914 година брошурата „ Погрома на България. Виновникът “, в която написа:„ Русофилството в България е достигнало до идиотство… България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. “
През комунистическия интервал русофилството беше наложено като част от държавната теория, а на Българската православна черква, изцяло лишена от самостойност, беше наложено да обслужва тази теория. Днес проводниците на русофилията посредством инструментите на хибридната война внушават, че любовта към освободителите е всенародна, вездесъща, неотменима част от нашата обич към Отечеството, че нашият национализъм е равноценен на поклонение пред Русия. Отдавна тече тази замяна на изконни национални полезности, само че колкото и старания да се поставят в тази посока, в това число и от държавни институции като Президентството, процентите на проруските партии, обединения, паркове и прочие не нарастват. Църквата им е нужна, тъй като посредством нея може да се прокарва внушението, че русофилията у нас е всенародна. За задачата се вършат опити нашата черква да се прекрои по модела на съветската. Част от тях са тези военни паради и президентски почести.
Преди патриаршеския избор се правеха груби манипулативни внушения, че „ враждебни непознати сили “ се намесват в нашите църковни каузи. Внушаваше се такава паника и заплаха, че се оферираше президентът невиждано да свика Консултативния съвет по национална сигурност. След избора тези, които внушаваха паниката, замлъкнаха и се успокоиха. Доволни са от развръзката и разчитат да забравим за операциите им. Напротив – тъкмо техните операции ни оказват помощ да забележим по-ясно действителностите.
Реална паника предизвикваха обвиняванията на Видинския митрополит Даниил към Вселенския патриарх Вартоломей, че посредством принуждение се пробва да узурпира властта в международното православие, отричането на вековния каноничен статут на Константинополската патриаршеска катедра, оправдаването на съветската експанзия и прочие На интронизацията такива думи отсъстваха,
двамата патриарси се прегърнаха
и си размениха братско целуване. Това дава положителни очаквания.
Имаме очаквания братското църковно общение да се удостовери и да се развива съгласно думите на св. Иоан Златоуст „ Името на Църквата не е име на разделяне, а е име на съединяване и единодушие “. Очакваме Българска православна черква да бъде не филиал на съветската, а обединител на българското общество, тъй като президентът не съумява да бъде подобен. След патриаршеския избор „ обединител “ е най-често употребяваната дума в мненията и анкетите. Църквата не се плаши от различия, даже в противен случай, Божието слово споделя, че „ би трябвало да има посред ви различие, с цел да изпъкнат достойните сред вас “ (І Кор. 11:19). Очакваме да изрича позиция по настоящи проблеми, без да изпада в злободневие. Очакваме да ускори своята обществена и просветна активност. Очакваме да бъде последовател на положителните обичаи от предишното с взор, насочен към бъдещето.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ