Ботушите остават - алегория на погазената свобода, потисничеството и смазания дух
Теодора Димова,
Унищожаването на комунистическите знаци е в основата на програмата на Унгарската гражданска война през 1956 година У нас от години се води развълнуван спор за паметниците от времето на комунизма. Едната страна пази концепцията, че паметниците съхраняват паметта и по тази причина не би трябвало да се събарят. Другата страна отстоява позицията, че комунистическите монументи са идеологически институт и показват идеологията на това време. А ние отхвърляме точно идеологията, а не паметта. Паметта би трябвало да се съхранява, само че изчистена от идеологическите детайли и освободена от идеологическите цели.
Преди две седмици писах колонка за красивата Статуя на свободата в Будапеща, която за разлика от нашия противен монумент на руската войска съхранява паметта, изчистена от идеология. Четох доста материали по тематиката и попаднах на забавни обстоятелства. Най-силно ме впечатлиха и трайно останаха в паметта ми ботушите на Сталин.
Сред първите комунистически паметници, разрушени след започването на въстанието в Будапеща през октомври 1956 година, е голямата скулптура на Сталин. Преди това на площада се намирала църквата Regnum Marianum. Тя потърпевша по време на боевете за Будапеща през 1944 година и през 1951 година била взривена. Но повода не била единствено с цел да се разчисти мястото за бъдещия огромен Параден площад. Храмът бил издигнат през 30-те години в памет на избавлението през 1919 година от аления гнет на Унгарската руска република. На мястото на съборената черква за рождения ден на Сталин била издигната голяма негова скулптура, пред която да се организират паради и тържества в негова възхвала.
От това излиза наяве за какво статуята на генералисимуса е измежду първите комунистически знаци, против които бил ориентиран гневът на въстаналия народ през 1956 година В лицето на Албер Камю Унгарската гражданска война намира своя най-възторжен почитал. Той написа няколко публикации на тази тематика. Най-въздействащата си обява, озаглавена „ Кръвта на унгарците “, писана откакто революцията е смазана, огромният хуманист стартира с думите: „ Не съм от тези, които желаят унгарският народ още веднъж да грабне оръжие и да се хвърли във въстание, наказано на неуспех пред очите на западния свят, който не пести нито аплодисменти, нито християнски сълзи, обаче избира да се прибере и да обуе домашните пантофи, сходно на футболните ентусиасти преди неделното състезание за купата “. Пише още: „ Унгарската кръв е толкоз огромна полезност за Европа и свободата, че би трябвало да защитим всяка нейна капка. Разбитата, окована Унгария направи повече за свободата и справедливостта от която и да е нация в света “. Заради неговата позиция комунистическата пропагандна машина залива Камю с същинска вълна от проклятия. След потушаването на революцията писателят Алберто Моравия предлага на страните по света улиците, където се намират руските посолства, да бъдат преименувани на „ Улица на убитите унгарци “.
Въстаналите жители на Будапеща се събират на площада, предопределен за паради, събарят бронзовия исполин на стоманения деспот и го отнасят на прилежащ площад. Там го разтрошават на части. Изливат гнева си, като пишат с тебешир от двете страни на главата му W.C. Но не съумяват да съборят цялата фигура. Ботушите му са крепко закрепени към постамента със стоманени винкели и остават да стърчат върху него. Височината им е повече от човешки растеж. Забиват върху тях унгарското знаме с изрязания от него комунистически герб. Запяват унгарския химн и клетвата: „ Кълнем се, кълнем се, че няма да бъдем повече пленници! “ Изкъртват от пиедестала надписа „ Вожд, преподавател и най-хубав другар на унгарския народ “. Върху ботушите на диктатора изписват новото име, което непринудено са дали на площада „ Csizma tér “ – площад „ Ботуши “ (чизми). Нова метафора – историята се написа освен с кръв, само че и с тебешир върху ботушите на диктатора.
Един от участниците в националния протест написа: „ Може би това беше най-щастливият миг в живота ми, когато солидният, ненавиждан знак се разруши на земята с огромен екот и лежеше там. Изкачихме се триумфално върху него и като че ли преди малко победихме целия комунизъм, плувахме от наслада и се прегръщахме “.
Опиянението на свободата продължава по-малко от двайсет дни. Следва отмъщението на окупаторите. Паметникът на диктатора е съборен, само че ботушите му остават. Ботушите се трансформират в притча на погазването на свободата, потисничеството и смазването на духа.
След смазването на националното въстание ботушите са отстранени, пиедесталът е преустроен в естрада, на която стоят партийните ръководители, а пред тях минават всенародните митинги. Но за жителите това продължава да е площад „ Ботуши “ – „ Csizma tér “. По-късно трибуната е облицована с червен мрамор. След рухването на комунизма мраморът е откраднат. Съветските войски се изтеглят от Унгария чак през 1991 година Тогава върху оголения бетон на трибуната се появява нов надпис – „ Сбогом, Иван! “ Най-накрая трибуната е съборена. По случай 50-годишнината от националното въстание площадът е наименуван „ 1956-а “ и на него е построен съвременен мемориал.
Статуята на Сталин не претърпява реинкарнация, само че не може да се каже същото за духа му. Под разнообразни форми сталинизмът продължава да живее. Сталин го няма, само че ботушите му остават. Ботушите като притча. В продължение на десетилетия ботушите тъпчат и смазват всеки опит за независимост в руския лагер. Краката на голям брой диктатори от идващите десетилетия са обути в същите ботуши. След перестройката на комунизма ботушите не изгубват предназначението си. Само са малко лъснати.
У нас същите ботуши виждаме на голям брой монументи и даже няма потребност да бъдат лъскани. У нас те господстват подмолно и могат да свàлят държавни управления, когато не са им комфортни. Преди няколко дни видяхме по какъв начин го вършат.
Реших да опиша историята с ботушите, тъй като ми прозвуча доста настоящо в подтекста на това, което се случи у нас и всичко, което се случва в Украйна от четири месеца. Всъщност ботушите са в Украйна дълго преди да стартира откритата война. Те тъпчат страната откогато тя изиска да се освободи от техния терор и от тяхната миризма. Войната стартира точно тъй като украинците не се съгласиха да бъдат под ботуша и не се предадоха.
През 1956 година в Унгария за първи път е тестван новият руски танк Т-54. Той е посрещнат с коктейли „ Молотов “ и се оказало, че не е изключително предпазен от тях. По същия метод в този момент са посрещнати още по-модерните съветски танкове в Украйна. И се трансформират в скрап. Ботушите са същите. Съпротивата е същата. Но вярата през днешния ден е по-голяма.
Унищожаването на комунистическите знаци е в основата на програмата на Унгарската гражданска война през 1956 година У нас от години се води развълнуван спор за паметниците от времето на комунизма. Едната страна пази концепцията, че паметниците съхраняват паметта и по тази причина не би трябвало да се събарят. Другата страна отстоява позицията, че комунистическите монументи са идеологически институт и показват идеологията на това време. А ние отхвърляме точно идеологията, а не паметта. Паметта би трябвало да се съхранява, само че изчистена от идеологическите детайли и освободена от идеологическите цели.
Преди две седмици писах колонка за красивата Статуя на свободата в Будапеща, която за разлика от нашия противен монумент на руската войска съхранява паметта, изчистена от идеология. Четох доста материали по тематиката и попаднах на забавни обстоятелства. Най-силно ме впечатлиха и трайно останаха в паметта ми ботушите на Сталин.
Сред първите комунистически паметници, разрушени след започването на въстанието в Будапеща през октомври 1956 година, е голямата скулптура на Сталин. Преди това на площада се намирала църквата Regnum Marianum. Тя потърпевша по време на боевете за Будапеща през 1944 година и през 1951 година била взривена. Но повода не била единствено с цел да се разчисти мястото за бъдещия огромен Параден площад. Храмът бил издигнат през 30-те години в памет на избавлението през 1919 година от аления гнет на Унгарската руска република. На мястото на съборената черква за рождения ден на Сталин била издигната голяма негова скулптура, пред която да се организират паради и тържества в негова възхвала.
От това излиза наяве за какво статуята на генералисимуса е измежду първите комунистически знаци, против които бил ориентиран гневът на въстаналия народ през 1956 година В лицето на Албер Камю Унгарската гражданска война намира своя най-възторжен почитал. Той написа няколко публикации на тази тематика. Най-въздействащата си обява, озаглавена „ Кръвта на унгарците “, писана откакто революцията е смазана, огромният хуманист стартира с думите: „ Не съм от тези, които желаят унгарският народ още веднъж да грабне оръжие и да се хвърли във въстание, наказано на неуспех пред очите на западния свят, който не пести нито аплодисменти, нито християнски сълзи, обаче избира да се прибере и да обуе домашните пантофи, сходно на футболните ентусиасти преди неделното състезание за купата “. Пише още: „ Унгарската кръв е толкоз огромна полезност за Европа и свободата, че би трябвало да защитим всяка нейна капка. Разбитата, окована Унгария направи повече за свободата и справедливостта от която и да е нация в света “. Заради неговата позиция комунистическата пропагандна машина залива Камю с същинска вълна от проклятия. След потушаването на революцията писателят Алберто Моравия предлага на страните по света улиците, където се намират руските посолства, да бъдат преименувани на „ Улица на убитите унгарци “.
Въстаналите жители на Будапеща се събират на площада, предопределен за паради, събарят бронзовия исполин на стоманения деспот и го отнасят на прилежащ площад. Там го разтрошават на части. Изливат гнева си, като пишат с тебешир от двете страни на главата му W.C. Но не съумяват да съборят цялата фигура. Ботушите му са крепко закрепени към постамента със стоманени винкели и остават да стърчат върху него. Височината им е повече от човешки растеж. Забиват върху тях унгарското знаме с изрязания от него комунистически герб. Запяват унгарския химн и клетвата: „ Кълнем се, кълнем се, че няма да бъдем повече пленници! “ Изкъртват от пиедестала надписа „ Вожд, преподавател и най-хубав другар на унгарския народ “. Върху ботушите на диктатора изписват новото име, което непринудено са дали на площада „ Csizma tér “ – площад „ Ботуши “ (чизми). Нова метафора – историята се написа освен с кръв, само че и с тебешир върху ботушите на диктатора.
Един от участниците в националния протест написа: „ Може би това беше най-щастливият миг в живота ми, когато солидният, ненавиждан знак се разруши на земята с огромен екот и лежеше там. Изкачихме се триумфално върху него и като че ли преди малко победихме целия комунизъм, плувахме от наслада и се прегръщахме “.
Опиянението на свободата продължава по-малко от двайсет дни. Следва отмъщението на окупаторите. Паметникът на диктатора е съборен, само че ботушите му остават. Ботушите се трансформират в притча на погазването на свободата, потисничеството и смазването на духа.
След смазването на националното въстание ботушите са отстранени, пиедесталът е преустроен в естрада, на която стоят партийните ръководители, а пред тях минават всенародните митинги. Но за жителите това продължава да е площад „ Ботуши “ – „ Csizma tér “. По-късно трибуната е облицована с червен мрамор. След рухването на комунизма мраморът е откраднат. Съветските войски се изтеглят от Унгария чак през 1991 година Тогава върху оголения бетон на трибуната се появява нов надпис – „ Сбогом, Иван! “ Най-накрая трибуната е съборена. По случай 50-годишнината от националното въстание площадът е наименуван „ 1956-а “ и на него е построен съвременен мемориал.
Статуята на Сталин не претърпява реинкарнация, само че не може да се каже същото за духа му. Под разнообразни форми сталинизмът продължава да живее. Сталин го няма, само че ботушите му остават. Ботушите като притча. В продължение на десетилетия ботушите тъпчат и смазват всеки опит за независимост в руския лагер. Краката на голям брой диктатори от идващите десетилетия са обути в същите ботуши. След перестройката на комунизма ботушите не изгубват предназначението си. Само са малко лъснати.
У нас същите ботуши виждаме на голям брой монументи и даже няма потребност да бъдат лъскани. У нас те господстват подмолно и могат да свàлят държавни управления, когато не са им комфортни. Преди няколко дни видяхме по какъв начин го вършат.
Реших да опиша историята с ботушите, тъй като ми прозвуча доста настоящо в подтекста на това, което се случи у нас и всичко, което се случва в Украйна от четири месеца. Всъщност ботушите са в Украйна дълго преди да стартира откритата война. Те тъпчат страната откогато тя изиска да се освободи от техния терор и от тяхната миризма. Войната стартира точно тъй като украинците не се съгласиха да бъдат под ботуша и не се предадоха.
През 1956 година в Унгария за първи път е тестван новият руски танк Т-54. Той е посрещнат с коктейли „ Молотов “ и се оказало, че не е изключително предпазен от тях. По същия метод в този момент са посрещнати още по-модерните съветски танкове в Украйна. И се трансформират в скрап. Ботушите са същите. Съпротивата е същата. Но вярата през днешния ден е по-голяма.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ