Бленуваната София
Теодора Димова,
Софийските истории са многочислени, постоянно потайни и постоянно завладяващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема прозорливост. Точно преди година той ни сервира първия том с 20 виртуозно разказани истории. Ето че към този момент е събрал нова сбирка от дребни бисери, озаглавена този път „ Бленувана София ”.
За мен едно от най-разтоварващите и ободряващи неща е да бродя из този град, точно из този град, тъй като ми е до болежка прочут, в другите градове – без значение дали във или отвън България – не мога да бродя по този начин безгрижно и пълнокръвно, евентуално от терзанието, че ще се изгубя. Тони Николов скита по същия метод. От разказите му проличава, че и за него скитането е едно от обичаните му занимания. И това е първото нещо, което ме стъписва от неговите софийски истории – по какъв начин вървим по едни и същи улици, вървим по еднакъв даже метод и това, което той вижда, вижда, узнава, няма нищо общо с моя взор върху този град. Всеки гледа през разнообразни очи.
Никога не съм забелязала, че на „ Граф Игнатиев ” 29 има паметна плоча на Г. М. Димитров, сложена там от щерка му Анастасия Мозер. Никога не съм се поинтересувала къде тъкмо са белоцветните вишни, тъй като съм считала, че няма къде другаде да бъдат, с изключение на в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. А те се оказват зад кино „ Одеон ”. И какъв брой красива плоча би могла да се сложи на стената, изрисувана в този момент с графити, бяла мраморна плоча, върху която да бъде изписано стихотворението. И може би мястото към нея да стане обичано за установяване на срещи. Представяте ли си какъв разговор някой ден би могъл да съществува в този град сред двама души, единият пита – къде ще се срещнем? А другият отвръща – под белоцветните вишни. Не зная какво е имало на „ Славянска ” 22, нито на „ Ангел Кънчев ” 27, където е било жилището на Султана Рачо Петрова. Нито на улица „ Васил Априлов ” 18 – домът на Йордан Сливополски, или „ Добруджа ” 9, където е живял за малко Кирил Христов.
Скиталчеството на Тони Николов из София обрисува границите на един различен, незабележим град, който той търпеливо и смирено, късче по късче осветлява и ни го сервира под формата на тези софийски истории. Самият създател признава, че води двойно битие – настоящето и тогавашното, „ като трупаш спомен след спомен в търсенето на следващата софийска история… ”.
Как търси и по какъв начин намира той тези истории, е за мен извънредно любопитно. Например той върви по „ Шишман ”, само че с цел да защищити слуха си от адския звук на ремонтната активност, свива внезапно по „ Добруджа ”, натъква се на прочут, който изстрелва в лицето му въпроса „ България може ли да понесе четвърта национална злополука поради Македония? ”, а Тони незабавно се сеща, че малко по-надолу от мястото, на което беседват, е живял за малко поетът Кирил Христов. Така за момент се изписва разказът „ Македонската драма на Кирил Христов ”.
Виждаме по какъв начин Тони Николов още веднъж прекосява „ Шишман ”, с цел да занесе на дядо Тихон „ Спомнена София ”, а той му споделя с заповеден звук – „ Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той в действителност лежи в гробницата си! ” Тони написва описа „ Прощаване с Батенберг ”. А по какъв начин стартира историята за Султана Рачо Петрова? Навън вали, евентуално есен, създателят се връща от Софийския университет, където е бил на лекция на френския антрополог Ив Уинкин, който говорел за „ учудването на окото ”, което трансформира всекидневието ни по непредвиден метод. Ив Уинкин загатнал френската писателка Белинда Кенон и есето ѝ „ Да се удивляваме ” – там тя разказвала по какъв начин ден след ден следила от прозореца си една дърво, без да престане да му се удивлява.
И точно тук най-неочаквано попадаме на ключа към софийските истории на Тони Николов – той не престава да се удивлява на родния си град по този начин, както в един обичан човек другият непрестанно открива нови и нови черти. Много бездънен прочит на „ Бленувана София “ предложи Митко Новков на представянето на книгата преди няколко дни. Онази далечна София е точно бленувана, тъй като разказаните епизоди са пропити от духа на едно отминало време, когато животът, нравите, езикът, връзките са били толкоз разнообразни от сегашните, че дребните частици, оживели до през днешния ден, са се трансформирали в идеал. И това е големият конфликт сред онази София и днешната, сред тези времена и сегашните, конфликт травматичен и цивилизационен.
Авторът с лекост прониква в тези къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, разказва ги така, все едно че е бил там, все едно е живял в друго столетие, измежду други хора, все едно че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в интерпретатор на сънища, ту в пазач на един град, чието минало е застинало по улиците, а той го улавя и възвръща по вълшебен метод посредством невидими за останалите елементи. Има способността самият той да става незабележим и да минава през стените. И за какво младата графична дизайнерка от първата история се обажда точно на него, с цел да му опише съня си за „ Славянска ” 22? Защото знае, както към този момент всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и окончателно.
Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и мъчно доловими връзки сред живи и мъртви, сред основано и унищожено, сред съществуващо и имагинерно, сред човек и човек. Щастливото и заразителното е, че той се удивлява освен от София и освен от нейното минало. Той се удивлява по същия метод и от света, и от всеки ден, и от всеки човек. И в скръбните и потискащи, комплицирани, метежни дни, в които живеем, неговото учудване, поднесено с тактичност и осведоменост, е като вода, като самун за тези, които са изнурени от жадност и апетит. Така залък идеал се трансформира в залък действителност и засища глада ни.
Софийските истории са многочислени, постоянно потайни и постоянно завладяващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема прозорливост. Точно преди година той ни сервира първия том с 20 виртуозно разказани истории. Ето че към този момент е събрал нова сбирка от дребни бисери, озаглавена този път „ Бленувана София ”.
За мен едно от най-разтоварващите и ободряващи неща е да бродя из този град, точно из този град, тъй като ми е до болежка прочут, в другите градове – без значение дали във или отвън България – не мога да бродя по този начин безгрижно и пълнокръвно, евентуално от терзанието, че ще се изгубя. Тони Николов скита по същия метод. От разказите му проличава, че и за него скитането е едно от обичаните му занимания. И това е първото нещо, което ме стъписва от неговите софийски истории – по какъв начин вървим по едни и същи улици, вървим по еднакъв даже метод и това, което той вижда, вижда, узнава, няма нищо общо с моя взор върху този град. Всеки гледа през разнообразни очи.
Никога не съм забелязала, че на „ Граф Игнатиев ” 29 има паметна плоча на Г. М. Димитров, сложена там от щерка му Анастасия Мозер. Никога не съм се поинтересувала къде тъкмо са белоцветните вишни, тъй като съм считала, че няма къде другаде да бъдат, с изключение на в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. А те се оказват зад кино „ Одеон ”. И какъв брой красива плоча би могла да се сложи на стената, изрисувана в този момент с графити, бяла мраморна плоча, върху която да бъде изписано стихотворението. И може би мястото към нея да стане обичано за установяване на срещи. Представяте ли си какъв разговор някой ден би могъл да съществува в този град сред двама души, единият пита – къде ще се срещнем? А другият отвръща – под белоцветните вишни. Не зная какво е имало на „ Славянска ” 22, нито на „ Ангел Кънчев ” 27, където е било жилището на Султана Рачо Петрова. Нито на улица „ Васил Априлов ” 18 – домът на Йордан Сливополски, или „ Добруджа ” 9, където е живял за малко Кирил Христов.
Скиталчеството на Тони Николов из София обрисува границите на един различен, незабележим град, който той търпеливо и смирено, късче по късче осветлява и ни го сервира под формата на тези софийски истории. Самият създател признава, че води двойно битие – настоящето и тогавашното, „ като трупаш спомен след спомен в търсенето на следващата софийска история… ”.
Как търси и по какъв начин намира той тези истории, е за мен извънредно любопитно. Например той върви по „ Шишман ”, само че с цел да защищити слуха си от адския звук на ремонтната активност, свива внезапно по „ Добруджа ”, натъква се на прочут, който изстрелва в лицето му въпроса „ България може ли да понесе четвърта национална злополука поради Македония? ”, а Тони незабавно се сеща, че малко по-надолу от мястото, на което беседват, е живял за малко поетът Кирил Христов. Така за момент се изписва разказът „ Македонската драма на Кирил Христов ”.
Виждаме по какъв начин Тони Николов още веднъж прекосява „ Шишман ”, с цел да занесе на дядо Тихон „ Спомнена София ”, а той му споделя с заповеден звук – „ Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той в действителност лежи в гробницата си! ” Тони написва описа „ Прощаване с Батенберг ”. А по какъв начин стартира историята за Султана Рачо Петрова? Навън вали, евентуално есен, създателят се връща от Софийския университет, където е бил на лекция на френския антрополог Ив Уинкин, който говорел за „ учудването на окото ”, което трансформира всекидневието ни по непредвиден метод. Ив Уинкин загатнал френската писателка Белинда Кенон и есето ѝ „ Да се удивляваме ” – там тя разказвала по какъв начин ден след ден следила от прозореца си една дърво, без да престане да му се удивлява.
И точно тук най-неочаквано попадаме на ключа към софийските истории на Тони Николов – той не престава да се удивлява на родния си град по този начин, както в един обичан човек другият непрестанно открива нови и нови черти. Много бездънен прочит на „ Бленувана София “ предложи Митко Новков на представянето на книгата преди няколко дни. Онази далечна София е точно бленувана, тъй като разказаните епизоди са пропити от духа на едно отминало време, когато животът, нравите, езикът, връзките са били толкоз разнообразни от сегашните, че дребните частици, оживели до през днешния ден, са се трансформирали в идеал. И това е големият конфликт сред онази София и днешната, сред тези времена и сегашните, конфликт травматичен и цивилизационен.
Авторът с лекост прониква в тези къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, разказва ги така, все едно че е бил там, все едно е живял в друго столетие, измежду други хора, все едно че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в интерпретатор на сънища, ту в пазач на един град, чието минало е застинало по улиците, а той го улавя и възвръща по вълшебен метод посредством невидими за останалите елементи. Има способността самият той да става незабележим и да минава през стените. И за какво младата графична дизайнерка от първата история се обажда точно на него, с цел да му опише съня си за „ Славянска ” 22? Защото знае, както към този момент всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и окончателно.
Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и мъчно доловими връзки сред живи и мъртви, сред основано и унищожено, сред съществуващо и имагинерно, сред човек и човек. Щастливото и заразителното е, че той се удивлява освен от София и освен от нейното минало. Той се удивлява по същия метод и от света, и от всеки ден, и от всеки човек. И в скръбните и потискащи, комплицирани, метежни дни, в които живеем, неговото учудване, поднесено с тактичност и осведоменост, е като вода, като самун за тези, които са изнурени от жадност и апетит. Така залък идеал се трансформира в залък действителност и засища глада ни.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ