Човешката доброта
Теодора Димова,
Под егидата на президента Петър Стоянов предходната седмица се връчиха Наградите за гражданска героизъм и човешка добрина в помощ на украинския народ. В началото на отминалото лято беше основан цивилен комитет от интелектуалци, общественици, политици, подкрепящи концепцията за такава премия. Беше образувано жури, което да дефинира номинациите. На 14 октомври в аулата на Нов български университет бяха връчени награди в четири обособени категории – за доброволци, за група от съидейници или обществена мрежа, за неправителствени организации и за бизнесмени или частни компании, които са подкрепили украинските бежанци. Специален посетител беше посланикът на Украйна Виталий Москаленко.
Това са обстоятелствата към тази, от една страна, необикновена премия, а от друга – най-естествена. А зад обстоятелствата се разкрива нещо, което пронизва сърцето ни и изпълва очите ни със сълзи.
Смятам, че до този миг обществото ни не е преживявало по-голям разлом. Дори след 1989 година, когато беше запален партийният дом, когато беше гладната стачка, по-късно през суровата и гладна Виденова зима, в противниковите лагери нямаше такова озлобление и завист, каквито следим през днешния ден. Омразата и експанзията са по-заразни и по-поразяващи от ковид, популяризират се стремително, възпаляват съзнанието, изкривяват критериите, карат умни хора да замязват на квартални клюкарки, унифицират освен говоренето, само че бетонират и мисленето и девалвират обстоятелствата и причините. Всеки против всеки за всичко, по този начин уродливо изопачени биха прозвучали през днешния ден думите на отец Зосима. На фона на войната ние още повече се разделихме и атомизирахме. И се самоокайваме, и се оплакваме, и още повече се ненавиждаме.
И в тази печална картина, на този декор – както нормално се получава – ненадейно се появи едно ярко зарево – не доста огромно, не ослепително, само че ярко и сплотяващо нас, освирепелите и злите. Появи се помощта към украинските бежанци. Избухна – изключително измежду младежите – ненадейно, сякаш отникъде, сякаш доведена от невидима мощ през поколенията на предците им, през паметта на кръвта, която в никакъв случай не не помни стореното в миналото положително. И в този момент това положително трябваше да бъде отправено към хората в потребност, в неволя, останали без дом и без родно място.
Добротата в сърцата на нашите сънародници внезапно се разкри с неподозирана мощ, сякаш смъкна някакво покривало от себе си, сякаш сподели – стига толкоз, омръзнахте ми всички вие, които твърдите, че българите сме останали без морал, без добрина, без героизъм, без ориентири, без смисъл. Ето по този начин са правили предците ни, когато са приемали арменските бежанци, а малко по-късно и бягащите от гражданската война в Русия. Така са правили нашите прародители, когато са идвали бежанците от Егейска и Вардарска Македония, от Беломорска и Одринска Тракия, от Северна Добруджа. Така са правили нашите баби и дядовци, когато за защитили и не са пуснали българските евреи да тръгнат към лагерите на гибелта. Така се прави, когато някой изгуби дома и отечеството си. Така са приютявали многочислените сирачета, чиито татковци са загивали по фронтовете. Така се прави, когато другия падне. Защото всеки един от нас може всеки миг също да падне.
Инициативният комитет на премиите е усетил тази необикновена натегнатост и воля в обществото ни и е решил да я насърчи, да я изкара на ярко, да я направи още по-видима. Защото както сподели и президентът Стоянов – не тези хора, които са помогнали, имат потребност от нашите награди, а ние самите като общество имаме потребност от тях.
Ние оказваме помощ на украинските бежанци, само че невидимо оказваме помощ и на себе си като общество. Ние протягаме ръка към украинците, само че протягаме ръка и към самите себе си. Те имат потребност от покрив, а ние имаме потребност от човечност и добрина.
Проф. Веселин Методиев във встъпителното си слово като хазаин на събитието сподели, че добротата е тази, която държи злото далеко, а посредством жестовете си на помощ и състрадание ние придаваме смисъл на самите себе си и на обществото си като цяло.
Не мога да изтъквам всички номинирани. Не бих желала да изтъквам поименно и наградените. Защото те не са го правили, с цел да бъдат посочвани и с цел да попаднат в центъра на публичното внимание. Правили са го поради „ безпричинното положително ”, както се показваше поетесата Екатерина Йосифова. Но желая да изтъквам по памет думите на двама от тях – Тихомира Методиева – Тихич и Иван Калчев – Глиги.
Тя била на Майдана през 2014 година, протестирала дружно със студентите, когато отряд на Беркут ги атакува, подгонва, пребива – някои до гибел. На идващия ден украински майки излизат на Майдана с голям афиш – „ Чужди деца няма ”.
И част от късата, сбита, сдържана тирада на рейнджъра Глиги. Той сподели, че най-страшното не е когато стоиш в окопите на първа линия и чакаш заповед за нахлуване. Не там са героите. Най-страшното е, когато в полето е паднала бомба и то гори, комбайнът, който жъне житото в другия му край – да продължава да жъне. Когато единият завършек на завода е в пламъци, хората в другия му край да не престават да работят. Ето това дръзновение и решителност на украинците ги сплотява през днешния ден като нация.
Посланикът на Украйна сподели, че добротата е част от идентичността на българския народ. Сега, във времето, когато добротата е оскъдняла, е още по-важно тя да бъде насърчавана и да се припомня библейският апел: „ Ходѝ по пътя на положителните! “ (Притчи Соломонови 2:20).
Под егидата на президента Петър Стоянов предходната седмица се връчиха Наградите за гражданска героизъм и човешка добрина в помощ на украинския народ. В началото на отминалото лято беше основан цивилен комитет от интелектуалци, общественици, политици, подкрепящи концепцията за такава премия. Беше образувано жури, което да дефинира номинациите. На 14 октомври в аулата на Нов български университет бяха връчени награди в четири обособени категории – за доброволци, за група от съидейници или обществена мрежа, за неправителствени организации и за бизнесмени или частни компании, които са подкрепили украинските бежанци. Специален посетител беше посланикът на Украйна Виталий Москаленко.
Това са обстоятелствата към тази, от една страна, необикновена премия, а от друга – най-естествена. А зад обстоятелствата се разкрива нещо, което пронизва сърцето ни и изпълва очите ни със сълзи.
Смятам, че до този миг обществото ни не е преживявало по-голям разлом. Дори след 1989 година, когато беше запален партийният дом, когато беше гладната стачка, по-късно през суровата и гладна Виденова зима, в противниковите лагери нямаше такова озлобление и завист, каквито следим през днешния ден. Омразата и експанзията са по-заразни и по-поразяващи от ковид, популяризират се стремително, възпаляват съзнанието, изкривяват критериите, карат умни хора да замязват на квартални клюкарки, унифицират освен говоренето, само че бетонират и мисленето и девалвират обстоятелствата и причините. Всеки против всеки за всичко, по този начин уродливо изопачени биха прозвучали през днешния ден думите на отец Зосима. На фона на войната ние още повече се разделихме и атомизирахме. И се самоокайваме, и се оплакваме, и още повече се ненавиждаме.
И в тази печална картина, на този декор – както нормално се получава – ненадейно се появи едно ярко зарево – не доста огромно, не ослепително, само че ярко и сплотяващо нас, освирепелите и злите. Появи се помощта към украинските бежанци. Избухна – изключително измежду младежите – ненадейно, сякаш отникъде, сякаш доведена от невидима мощ през поколенията на предците им, през паметта на кръвта, която в никакъв случай не не помни стореното в миналото положително. И в този момент това положително трябваше да бъде отправено към хората в потребност, в неволя, останали без дом и без родно място.
Добротата в сърцата на нашите сънародници внезапно се разкри с неподозирана мощ, сякаш смъкна някакво покривало от себе си, сякаш сподели – стига толкоз, омръзнахте ми всички вие, които твърдите, че българите сме останали без морал, без добрина, без героизъм, без ориентири, без смисъл. Ето по този начин са правили предците ни, когато са приемали арменските бежанци, а малко по-късно и бягащите от гражданската война в Русия. Така са правили нашите прародители, когато са идвали бежанците от Егейска и Вардарска Македония, от Беломорска и Одринска Тракия, от Северна Добруджа. Така са правили нашите баби и дядовци, когато за защитили и не са пуснали българските евреи да тръгнат към лагерите на гибелта. Така се прави, когато някой изгуби дома и отечеството си. Така са приютявали многочислените сирачета, чиито татковци са загивали по фронтовете. Така се прави, когато другия падне. Защото всеки един от нас може всеки миг също да падне.
Инициативният комитет на премиите е усетил тази необикновена натегнатост и воля в обществото ни и е решил да я насърчи, да я изкара на ярко, да я направи още по-видима. Защото както сподели и президентът Стоянов – не тези хора, които са помогнали, имат потребност от нашите награди, а ние самите като общество имаме потребност от тях.
Ние оказваме помощ на украинските бежанци, само че невидимо оказваме помощ и на себе си като общество. Ние протягаме ръка към украинците, само че протягаме ръка и към самите себе си. Те имат потребност от покрив, а ние имаме потребност от човечност и добрина.
Проф. Веселин Методиев във встъпителното си слово като хазаин на събитието сподели, че добротата е тази, която държи злото далеко, а посредством жестовете си на помощ и състрадание ние придаваме смисъл на самите себе си и на обществото си като цяло.
Не мога да изтъквам всички номинирани. Не бих желала да изтъквам поименно и наградените. Защото те не са го правили, с цел да бъдат посочвани и с цел да попаднат в центъра на публичното внимание. Правили са го поради „ безпричинното положително ”, както се показваше поетесата Екатерина Йосифова. Но желая да изтъквам по памет думите на двама от тях – Тихомира Методиева – Тихич и Иван Калчев – Глиги.
Тя била на Майдана през 2014 година, протестирала дружно със студентите, когато отряд на Беркут ги атакува, подгонва, пребива – някои до гибел. На идващия ден украински майки излизат на Майдана с голям афиш – „ Чужди деца няма ”.
И част от късата, сбита, сдържана тирада на рейнджъра Глиги. Той сподели, че най-страшното не е когато стоиш в окопите на първа линия и чакаш заповед за нахлуване. Не там са героите. Най-страшното е, когато в полето е паднала бомба и то гори, комбайнът, който жъне житото в другия му край – да продължава да жъне. Когато единият завършек на завода е в пламъци, хората в другия му край да не престават да работят. Ето това дръзновение и решителност на украинците ги сплотява през днешния ден като нация.
Посланикът на Украйна сподели, че добротата е част от идентичността на българския народ. Сега, във времето, когато добротата е оскъдняла, е още по-важно тя да бъде насърчавана и да се припомня библейският апел: „ Ходѝ по пътя на положителните! “ (Притчи Соломонови 2:20).
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ