Украинската кутийка
Теодора Димова,
Парижкото метро има доста линии. Прекачването от една на друга става по дълги криволичещи тунели, нагоре-надолу, по стъпала и елеватори. Изморително и изнервящо е. Неизбежно е – голям град. Щастлив си, когато най-сетне съзреш светлината на изхода.
Вървях по един дълъг, хубав тунел, извеждащ пред Лувъра. Всъщност Лувърът стартира още от метростанцията, украсена с експонати от неповторимия музей. Загледана в тях, до ушите ми доближиха звуци на ария. Често се срещат там положителни музиканти, застанали в някой ъгъл, тъй че да не пречат на забързания поток от хора, сложили пред себе си обърната шапка или кутия, отдадени на осъществяването си. Колкото повече вървях, толкоз по-ясни ставаха звуците и да, истина беше, не ми се причуваше – етно мелодия. В първия миг ми замязя на съветска частушка. Как е допустимо това в парижкото метро, когато Русия води мръсна война! Възмущението ми избухна непринудено – човек няма къде да избяга от тях и по какъв начин смеят тъкмо тук, в Париж, където от постройките на кметствата висят украински флагове. Но не беше по този начин, към този момент можех да дочувам мелодията, беше прелестна и тъжна, артистите бяха повече от един, пеенето им беше многогласово, сякаш бяха цялостен хор с оркестър, безкрайният кулоар беше изпълнен с тази непривична, ексцентрична музика, след един завой изникнаха пред очите ми – към петнайсетина мъже, всеки със собствен инструмент, свиреха и пееха тъжна украинска ария. Първо видях очите им – будни, тревожни, светещи, пеещи, вживени в това, което пресъздаваха. После видях табелката пред тях „ Aide pour l’Ukraine” и дребната, срамежливо поставена кутийка за помощи. Пееха украинска национална ария и горяха. И заразяваха минувачите със своя рев.
Въпреки че всички бързаха, мнозина се поспираха. Поспрях се и аз и забелязах, че освен в моите очи имаше сълзи. Музикантите не пееха, с цел да събират пари за себе си, а за идеята на страната си. Минувачите – парижани и посетители като мен, го усещаха и разбираха. Сърцата им трепваха. И кутийката се пълнеше. От сърцето – в кутийката.
Упрекнах се, че в първия миг обърках мелодията и неприятна мисъл раздразни съзнанието ми. Сякаш бях обидила тези момчета. Сякаш се бях вляла в хора озлобените хулители на Украйна, които я укоряват, че тя е отговорна за войната, че тя я е почнала, че бомбардира градовете си и избива народа си, че са фашисти, че бягат от страната си, която съветската войска денацифицира, че карат скъпи коли, че напъплят Европа, с цел да ги храним гратис. И ето ги тези сърцати момчета, пристигнали да пеят в парижкото метро, с цел да оказват помощ на страната си с пари, събирани в една дребна кутийка. Какъв грамаден знак беше тази дребна кутийка!
Колко пари можеше да събере тя? Несъизмеримо малко спрямо парите, които текат към Русия по газовите тръбопроводи.
В този миг усетих, че заставам пред украинските музиканти, както Иисус е стоял пред църковната съкровищница, в която мнозина пускали огромни суми, само че Той дал за образец на учениците Си една бедна вдовица, която пуснала единствено две лепти. От тогава „ лептата на вдовицата” е станал нарицателен израз, който ние използваме, когато желаеме да кажем, че Бог не е банкер, който съгласно парите прави оценка индивида, а съгласно неговото сърце, съгласно неговата отдаденост, съгласно идеята, на която то е отдадено.
Тези момчета имаха сърца, имаха и идея. С песента си печелеха сърца. Виждаше се по сълзите в очите на хората, които пускаха своите лепти в тяхната дребна кутийка. Това се случи много от дълго време, само че аз не преустановявам да мисля за украинската кутийка. Тя се трансформира в метафора на една идея. Една дребна кутийка за една огромна идея.
Русия атакува Украйна на 24 февруари. Пет месеца от този момент. Пет месеца ракети, снаряди и патрони против един народ, който не желае да се съобщи. След нападението всички предричаха, че Украйна ще капитулира за няколко дни. Слабата Украйна не може да се мери с могъщата Русия. Не единствено ще капитулира, а ще посреща съветската войска с цветя и обятия, тъй като украинският народ страда от издевателството на своето фашистко държавно управление и копнее да бъде освободен от съветската войска. Подобни предсказания през първите дни след нападението бяха всеобщи. Изказваха ги най-авторитетните политически анализатори. Внушаваха ни ги, натрапваха ни ги, набиваха ни ги в главите. Повтаряха, че няма такава страна, няма подобен народ – украинците са руснаци, които фашисткото им държавно управление принудително украинизира.
Украинският народ не посрещна съветската войска с цветя, а с горда опозиция. Много украински момчета, които приказват съветски език, облякоха украинската униформа със синьо-жълтия байрак на ръкава и водят война против нашествевиците. На доста от тях съветският език е матерен, само че те жертвоготовно бранят родната си Украйна. Ето и аз обърках песента в парижкото метро – изначало ми се стори, че е съветска. Защото двата народа и техните култури, езици, обичаи са близки. Но белким тази непосредственост може да бъде мотив за война! Нима такава подла експанзия може да бъде с нещо оправдана! Агресорът се надяваше, че ще се разправи бързо, че ще бъде къса „ военна операция”, блицкриг. Превърна се в продължителна и жестока война. Превърна се в отмъстително изтребване, задето украинският народ сграбчи не букетите, а автоматите. Войната продължава към този момент пет месеца, само че същите мастити политически анализатори не престават да повтарят, че отговорни за кръвопролитието са украинците, задето не се предават. Как може да се съпротивляват на своите освободители! Не си ли дават сметка, че успеха на Русия е неизбежна? Напротив, идеята на украинската опозиция, идеята на украинските музиканти от парижкото метро демонстрират, че успеха на Русия е невъзможна.
Никой не оспорва, че в Украйна живеят жители с съветско съзнание. Дори в страна като Латвия, която е радикално друга от Русия по история, език и просвета, живеят стотици хиляди жители с съветско съзнание. В Румъния живеят унгарци, в България турци. Всички те са пълноправни жители. В Русия живеят милиони жители с неруско съзнание. Никой не стартира война, с цел да ги освобождава. Всички страни в Европа са конгломерат от етноси. Така се е развила историята в Европа. След като Русия стартира подлата война против Украйна, в европейските страни към този момент живеят милиони украинци, които избраха да бъдат емигранти, вместо да бъдат освободени от съветската войска.
Музикантите в парижкото метро бяха една парченце от тях. „ Отломка оскъдна
от постоянно смел народ мъченик”. Нищо, че тези думи са казани за арменските бежанци. Злощастната орис, сполетяла техните нации, ги сродява. Съдбата сродява музикантите от парижкото метро и с оня татко, който два часа държи ръката на убития си наследник, до момента в който чете молитва над него. Петнайсетгодишното момче към този момент евентуално е заровено в някоя алея или градинка. Десетки алеи, градинки и паркове в украинските градове се трансфораха в гробища през миналите пет месеца война. В гробовете, покрити с цветя, към този момент лежат хиляди украинци, които не посрещнаха съветските си освободители с цветя.
Не се колебая, че идеята на украинските музиканти от парижкото метро ще победи, само че те още дълго ще би трябвало да пеят там, с цел да събират лепти в помощ на хилядите си сънародници, които войната остави без дом.
Парижкото метро има доста линии. Прекачването от една на друга става по дълги криволичещи тунели, нагоре-надолу, по стъпала и елеватори. Изморително и изнервящо е. Неизбежно е – голям град. Щастлив си, когато най-сетне съзреш светлината на изхода.
Вървях по един дълъг, хубав тунел, извеждащ пред Лувъра. Всъщност Лувърът стартира още от метростанцията, украсена с експонати от неповторимия музей. Загледана в тях, до ушите ми доближиха звуци на ария. Често се срещат там положителни музиканти, застанали в някой ъгъл, тъй че да не пречат на забързания поток от хора, сложили пред себе си обърната шапка или кутия, отдадени на осъществяването си. Колкото повече вървях, толкоз по-ясни ставаха звуците и да, истина беше, не ми се причуваше – етно мелодия. В първия миг ми замязя на съветска частушка. Как е допустимо това в парижкото метро, когато Русия води мръсна война! Възмущението ми избухна непринудено – човек няма къде да избяга от тях и по какъв начин смеят тъкмо тук, в Париж, където от постройките на кметствата висят украински флагове. Но не беше по този начин, към този момент можех да дочувам мелодията, беше прелестна и тъжна, артистите бяха повече от един, пеенето им беше многогласово, сякаш бяха цялостен хор с оркестър, безкрайният кулоар беше изпълнен с тази непривична, ексцентрична музика, след един завой изникнаха пред очите ми – към петнайсетина мъже, всеки със собствен инструмент, свиреха и пееха тъжна украинска ария. Първо видях очите им – будни, тревожни, светещи, пеещи, вживени в това, което пресъздаваха. После видях табелката пред тях „ Aide pour l’Ukraine” и дребната, срамежливо поставена кутийка за помощи. Пееха украинска национална ария и горяха. И заразяваха минувачите със своя рев.
Въпреки че всички бързаха, мнозина се поспираха. Поспрях се и аз и забелязах, че освен в моите очи имаше сълзи. Музикантите не пееха, с цел да събират пари за себе си, а за идеята на страната си. Минувачите – парижани и посетители като мен, го усещаха и разбираха. Сърцата им трепваха. И кутийката се пълнеше. От сърцето – в кутийката.
Упрекнах се, че в първия миг обърках мелодията и неприятна мисъл раздразни съзнанието ми. Сякаш бях обидила тези момчета. Сякаш се бях вляла в хора озлобените хулители на Украйна, които я укоряват, че тя е отговорна за войната, че тя я е почнала, че бомбардира градовете си и избива народа си, че са фашисти, че бягат от страната си, която съветската войска денацифицира, че карат скъпи коли, че напъплят Европа, с цел да ги храним гратис. И ето ги тези сърцати момчета, пристигнали да пеят в парижкото метро, с цел да оказват помощ на страната си с пари, събирани в една дребна кутийка. Какъв грамаден знак беше тази дребна кутийка!
Колко пари можеше да събере тя? Несъизмеримо малко спрямо парите, които текат към Русия по газовите тръбопроводи.
В този миг усетих, че заставам пред украинските музиканти, както Иисус е стоял пред църковната съкровищница, в която мнозина пускали огромни суми, само че Той дал за образец на учениците Си една бедна вдовица, която пуснала единствено две лепти. От тогава „ лептата на вдовицата” е станал нарицателен израз, който ние използваме, когато желаеме да кажем, че Бог не е банкер, който съгласно парите прави оценка индивида, а съгласно неговото сърце, съгласно неговата отдаденост, съгласно идеята, на която то е отдадено.
Тези момчета имаха сърца, имаха и идея. С песента си печелеха сърца. Виждаше се по сълзите в очите на хората, които пускаха своите лепти в тяхната дребна кутийка. Това се случи много от дълго време, само че аз не преустановявам да мисля за украинската кутийка. Тя се трансформира в метафора на една идея. Една дребна кутийка за една огромна идея.
Русия атакува Украйна на 24 февруари. Пет месеца от този момент. Пет месеца ракети, снаряди и патрони против един народ, който не желае да се съобщи. След нападението всички предричаха, че Украйна ще капитулира за няколко дни. Слабата Украйна не може да се мери с могъщата Русия. Не единствено ще капитулира, а ще посреща съветската войска с цветя и обятия, тъй като украинският народ страда от издевателството на своето фашистко държавно управление и копнее да бъде освободен от съветската войска. Подобни предсказания през първите дни след нападението бяха всеобщи. Изказваха ги най-авторитетните политически анализатори. Внушаваха ни ги, натрапваха ни ги, набиваха ни ги в главите. Повтаряха, че няма такава страна, няма подобен народ – украинците са руснаци, които фашисткото им държавно управление принудително украинизира.
Украинският народ не посрещна съветската войска с цветя, а с горда опозиция. Много украински момчета, които приказват съветски език, облякоха украинската униформа със синьо-жълтия байрак на ръкава и водят война против нашествевиците. На доста от тях съветският език е матерен, само че те жертвоготовно бранят родната си Украйна. Ето и аз обърках песента в парижкото метро – изначало ми се стори, че е съветска. Защото двата народа и техните култури, езици, обичаи са близки. Но белким тази непосредственост може да бъде мотив за война! Нима такава подла експанзия може да бъде с нещо оправдана! Агресорът се надяваше, че ще се разправи бързо, че ще бъде къса „ военна операция”, блицкриг. Превърна се в продължителна и жестока война. Превърна се в отмъстително изтребване, задето украинският народ сграбчи не букетите, а автоматите. Войната продължава към този момент пет месеца, само че същите мастити политически анализатори не престават да повтарят, че отговорни за кръвопролитието са украинците, задето не се предават. Как може да се съпротивляват на своите освободители! Не си ли дават сметка, че успеха на Русия е неизбежна? Напротив, идеята на украинската опозиция, идеята на украинските музиканти от парижкото метро демонстрират, че успеха на Русия е невъзможна.
Никой не оспорва, че в Украйна живеят жители с съветско съзнание. Дори в страна като Латвия, която е радикално друга от Русия по история, език и просвета, живеят стотици хиляди жители с съветско съзнание. В Румъния живеят унгарци, в България турци. Всички те са пълноправни жители. В Русия живеят милиони жители с неруско съзнание. Никой не стартира война, с цел да ги освобождава. Всички страни в Европа са конгломерат от етноси. Така се е развила историята в Европа. След като Русия стартира подлата война против Украйна, в европейските страни към този момент живеят милиони украинци, които избраха да бъдат емигранти, вместо да бъдат освободени от съветската войска.
Музикантите в парижкото метро бяха една парченце от тях. „ Отломка оскъдна
от постоянно смел народ мъченик”. Нищо, че тези думи са казани за арменските бежанци. Злощастната орис, сполетяла техните нации, ги сродява. Съдбата сродява музикантите от парижкото метро и с оня татко, който два часа държи ръката на убития си наследник, до момента в който чете молитва над него. Петнайсетгодишното момче към този момент евентуално е заровено в някоя алея или градинка. Десетки алеи, градинки и паркове в украинските градове се трансфораха в гробища през миналите пет месеца война. В гробовете, покрити с цветя, към този момент лежат хиляди украинци, които не посрещнаха съветските си освободители с цветя.
Не се колебая, че идеята на украинските музиканти от парижкото метро ще победи, само че те още дълго ще би трябвало да пеят там, с цел да събират лепти в помощ на хилядите си сънародници, които войната остави без дом.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ