Адела Пеева: На Балканите не се траем... Всички се побъркаха, без да има война
Темата за издевателството на дами в Холивуд развълнува целия свят и продължава да оставя след себе си въпросителни, които може би за дълго ще останат без отговор. У нас, едно от най-изявените ни имена в режисурата – Адела Пеева, застава зад идеята да пази дамите в българското кино.
Началото е сложено преди няколко години със специфичен уебсайт, който показва дамите режисьорки, а естественото, по думите на Пеева, продължение е панорамата „ Особен взор “ (София, 17-23 септември). В афиша са 14 заглавия, основани от няколко генерации – „ Лавина “ на Ирина Акташева и Христо Писков, „ Привързаният балон “ на Бинка Желязкова, „ Горе на черешата “ на Мариана Евстатиева, „ Воевода “ на Зорница София, „ Съседката “ на Адела Пеева, „ Прокурорът, бранителят, бащата и неговият наследник “ на Иглика Трифонова, „ Жалейка “ на Елица Петрова.
Покрай този план, Адела Пеева споделя за първите си стъпки в кариерата, когато се връща от Белград като квалифициран режисьор и стартира работа в студия „ Време “.
„ Преди това потърсих работа в друга студия, само че там шефът ми сподели, че ще се разберем, единствено в случай че приема да вечерям с него. Спомням си, че незабавно напуснах, затворих вратата и се разплаках. И това е, тъй като не допусках, че може да ми се случи такова нещо “, споделя тя.
„ За мен това беше извънредно – бях на 24 години, а беше напълно безобидно”, продължава тя. Признава, че след този случай през 1971 година със напълно лек вид на български Харви Уайнстийн, не е преживявала сходна прочувствена рецесия. „ Там, където има мъже и дами, неизбежно се появяват такива неща, мачизмът си е мачизъм “, обобщава именитата ни режисьорка. Според нея несъмнено има почва за драмите в Холивуд. „ Друг е въпросът, че в Америка всичко е обвързвано с шоуто и парите “, разяснява Адела Пеева.
Категорична е, че „ Особен взор “ е звънец, че дамите режисьорки съществуват и вършат хубави филми. „ Защото хората не знаят за нас. Не знаят, че по-малко се финансират филми на дами режисьорки и все по-малко дами аплайват за финансиране, тъй като никой не е вманиачен да си губи времето, когато вижда, че няма смисъл “, добавя тя и незабавно поддържа думите си с числа. В цялата история на българския народен фестивал на игрално кино, от 1961 година насам, единствено чeтири дами печелят „ Златна роза “. Първата е Бинка Желязкова – за „ А бяхме млади “ (1961). Цели 43 години по-късно, през 2004 година, Зорница София е победител с „ Мила от Марс “ (наградата е поделена с режисьора Станимир Трифонов за „ Изпепеляване “). През 2006 година Милена Андонова е любимец с „ Маймуни през зимата “ и през 2016 година Ралица Петрова - за „ Безбог “ (последните две ленти са част от панорамата).
Адела Пеева напомня, че неотдавна кинофестивалът в Берлин пое ангажимент за налагане на квота – 50 на 50 във връзка с филмите, основани от дами и от мъже режисьори. „ У нас това е непостижимо, нито е наша цел, само че и 10 на 90 не е обикновено “, безапелационна е тя. Надява се следващата година още веднъж да направи гледка и то с интернационално присъединяване.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
Адела Пеева – за „ Особен взор “, за феминизма и духовната равноправност, за издигнатата в фетиш хипермъжественост, за „ Чия е тази ария? “ и „ Да живее България “, за женската сензитивност и толерантността, за скъпите уроци на времето, за издевателството на дами в Холивуд, за българските аналогии и за балканската приемливост.
- Г-жо Пеева, дано да стартираме оттова – за какво е нужна тази гледка, за какво я вършиме?
Много егоистично звучи, само че – поради себе си. Същото е и когато върша един филм. Аз съм документалист, пребивавам и заедно съм с отворени очи и уши, по тази причина от време на време се спъвам (Смее се, демонстрира гипсираната си ръка – бел. а.) Когато нещо обземе мислите и съзнанието ми, предизвика ме и желая да направя филм.
В случая, имаше провокация, на която откликнах. Бях доста учудена, когато на конференция на Федерацията на европейските режисьори в Лондон, разбрах какъв брой малко е наличието на дами режисьори в киното. След като направих в допълнение изследване, разбрах, че и у нас съществува същия проблем. Реших, че това би трябвало да се каже – все едно върша идващия си филм. Така, първо се появи уеб страницата jeni-bg-kino.com. Но той ми се стори непълен, макар че е посещаван сносно. И панорамата е едно естествено продължение – върша го с възторг, групирам към себе си единомишленици и работата става.
- Казахте, че живеете с отворени очи. Колко необятно би трябвало да се отворени очите за този „ Особен взор “?
Всичко, което някой прави, е изключително. Затова погледът би трябвало да е твой и няма метод да не е необикновен. А всеки човек с характерност желае да показа своя взор с хората и света. Затова и панорамата е наречена „ Особен взор “. Да, правилно е, че в Кан има секция „ Особен взор “ – нерегулярен взор, който може да провокира полемики и реакции. При нас е нещо сходно.
- А по какъв начин бихте нарекла една гледка с филми на мъже режисьори?
Въобще не бих направила такава гледка. Няма потребност от нея. Аз не съм феминистка, никога. Възпитана съм в една социална система, където феминизмът не съществува, имало е така наречен равноправност.
Филмите на мъжете режисьори ги виждаме непрестанно. Ето, по този начин е и на „ Златната роза “ тази година. (От 14 кино лентата, 3 са на дами режисьорки, като един от тях е в тандем – бел.а.) И не тъй като е изработен специфичен поклон към мъжете, а просто тъй като няма филми на дами режисьори. Филмите на сътрудниците са доста положителни, само че по този начин са се стекли събитията, че те участват повече.
Нашите филми – на дамите, са не по-слабата, само че са по-онеправданата страна. А аз обичам да поддържам онеправданите.
- В такава среда, съгласно Вас феминизъм мръсна дума ли е и „ духовна еманципания “ – оксиморон?
Не одобрявам с феминизъм да се назовава всичко, което демонстрира творчеството или достиженията на някоя жена. Затова и духовната равноправност би трябвало да се назова по-скоро интелектуална равноправност.
- Що за режисьор е този, който може да сътвори филм, в който дамата да не е предизвикателство, а единствено поддържащ детайл?
Някой би споделил, че това е въпрос на мачизъм или тестостерон.
- А намирате ли, че има връзка сред поддържащата роля на дамата в живота и в киното?
Ако изкуството е отражение на живота – евентуално има връзка. Но не е наложително.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
- А за какво хипермъжествеността се издига в фетиш? Кога съгласно Вас ще изчезне от нашите ширини? И какво би трябвало да променим?
Хипермъжествеността изчезна по едно време, само че в този момент отново се появи. Има подем... Трябва да се промени възпитанието в детска възраст. Цялата ценностна система евентуално би трябвало да се промени. Всичко стартира от учебното заведение и от фамилията.
Неслучайно, най-новият ми филм „ Да живее България “ е за национализма и патриотизма. Националната телевизия не го излъчва, макар че сме сътрудници, и за мен аргументите са ясни – националистите вземат участие във властта.. Затова аз потеглих по учебните заведения и, популярност Богу, открих съидейници.
- „ Чия е тази ария? “ излезе през 2003 година, само че до ден сегашен вълнува хората...
Той освен вълнува хората, само че е и необикновено издирван филм. И това се случва толкоз рядко в живота на един създател – 16 години един документален филм да е евъргрийн.
Успехът може би се дължи на това, че филмът визира доста пластове – той е политически, музиковедски, етнографски, исторически, културен... Много хора се припознават в него. Да не приказваме, че е и комичен. Аз поначало нямам изключително възприятие за шовинизъм, макар че доста обичам страната си, само че това ми е някак непознато. Понякога ми е толкоз непознато, че напряко ми е смешно – в случай че не е трагично. Смешно е, когато някой упорства, че една ария е негова. Това възприятие за комизъм във кино лентата очевидно разреши по-лесно да се преглътнат горчивите халове и всеки да си каже „ Виж, какъв брой сме смешни! “.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
Лошото е, че нещата не се трансформират. Проблемът си стои, даже се задълбочава. На Балканите не се траем... Всички се побъркаха, без да има война... И това не е единствено балкански проблем. Когато за първи път демонстрирах кино лентата в Холандия, една дама от Европейския парламент ми сподели: „ Това не е балкански филм, това е европейски филм “. Всичко е в същността на индивида, по тази причина от време на време стигаме до крайности...
- Говорим за хипермъжественост, за мачизъм, за крайности. Защо това вреди и на мъжете, освен на дамите?
Това вреди освен на мъжете, това вреди на човечеството – мъже – дами – деца, възрастни – млади. Защото обществеността се лишава от наличието на женската сензитивност. Никой не може да отхвърли, че когато една жена прави филм, тя предава своята сензитивност. И тази сензитивност е предопределена от пола й. Ако ние се лишим от това, обедняваме, ставаме тесногръди, лимитирани. Това е все едно детето да се възпитава единствено от татко си или единствено от майка си. Матриархатът е липсващ, патриархатът е липсващ. Значи не са нещо положително! Светът е основан от два пола. Най-малкото, самите дами имат потребност да виждат филми, които отразяват това, което им е по-близко.
- Някога наричали ли са Ви мъжко момиче?
Да. Когато започнах да последвам постановка в Белград, в групата бяхме две-три девойки. И още първоначално професорът ни предизвести: „ Само да ви кажа – тази специалност не е за дами “. Така стартира всичко. А специалността ни в действителност е мъжка, в смисъл, че е нужна и физическа устойчивост.
- Сега е доста съвременно да се приказва за издевателството на дами в Холивуд...
Определено, когато започваш в една специалност, ти си наясно, а в случай че не си наясно, ти излиза наяве след това, че ще има такива моменти. Моменти, в които ти се предлага едно нещо против друго нещо, или най-малко има закачки.
След като се дипломирах в Югославия, се прибрах тук и започнах да работя в студия „ Време “ като режисьор. Преди това потърсих работа на друго място, в друга студия, където бях предложена. И там шефът ми сподели, че ще се разберем, в случай че приема да вечерям с него. Спомням си, че незабавно напуснах, затворих вратата и се разплаках. И това е, тъй като не допусках, че може да ми се случи такова нещо. Прибрах се у дома и споделих на нашите, че ще отида там, където татко ми ми откри работа – единствено с цел да не се постанова да преживея още веднъж сходна преживелица. Слава Богу, не се стигна до такава степен. За мен това беше извънредно – бях на 24 години. А беше напълно безобидно...
- Излиза, че драмите от Холивуд не са подминавали и нашата действителност?
Да, и в България има проблем с дамите режисьорки. Моят случай беше през 1971 година, по-късно не съм преживявала сходни неща. Защото аз постъпих в студия „ Време “ и си взех своето място, както се споделя.
Една жена просто би трябвало да е наясно какво я чака, с цел да може да го предотврати. Там където има мъже и дами, неизбежно се появяват такива неща. Мачизмът си е мачизъм.
- А с какво око гледате на драмите, които се разиграват в Холивуд?
Мисля, че несъмнено има почва за тези драми. Друг е въпросът, че в Америка всичко е обвързвано с шоуто и парите.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
Адела Пеева е родена в Разград. Завършва кино и телевизионна постановка в Академията за спектакъл, кино, радио и телевизия в Белград (1970). Била е режисьор за телевизионни канали в някогашна Югославия. След завръщането си в България, постъпва на работа като режисьор в студията за научно-популярни и документални филми „ Време “, и осъществя над 50 документални заглавия. Поради възбрана „ Майки “ (1981) и „ В името на спорта “ (1983) излизат на екран след 1989 година Дебютът й в игралното кино е през 1988 година със „ Съседката”. Той е измежду петте български кино лентата с максимален брой фенове за 1988 година, селектиран за присъединяване на фестивала на дами режисьори в Париж и на Международния кино фестивал в Мадрид. През 1990 година Адела Пеева основава своя продуцентска къща и десетки документални кино лентата в съдействие с сътрудници от целия свят. Емблематичният за творчеството й „ Чия е тази ария?” (2003) е копродукция на България, Германия, Белгия, Финландия, Дания и Холандия. Лентата е с номинация за най-хубав документален филм за 2003 година от Европейската кино академия, взела участие е в над 50 интернационалните фестивала, има 17 награди. Следващият й филм „ Развод по албански” (2007) е с над 30 фестивални участия у нас и в чужбина, и с 12 награди. През 2011 година Адела Пеева е специфичен посетител на фестивала в Кан, като един от 20-те изтъкнати европейски режисьори, поканени за честването „ 20 години на стратегия МЕДИА “. През 2018 година получи най-високото българското отличие – медал „ Стара планина “ (първа степен), за извънреден принос към изкуството и културата.
Началото е сложено преди няколко години със специфичен уебсайт, който показва дамите режисьорки, а естественото, по думите на Пеева, продължение е панорамата „ Особен взор “ (София, 17-23 септември). В афиша са 14 заглавия, основани от няколко генерации – „ Лавина “ на Ирина Акташева и Христо Писков, „ Привързаният балон “ на Бинка Желязкова, „ Горе на черешата “ на Мариана Евстатиева, „ Воевода “ на Зорница София, „ Съседката “ на Адела Пеева, „ Прокурорът, бранителят, бащата и неговият наследник “ на Иглика Трифонова, „ Жалейка “ на Елица Петрова.
Покрай този план, Адела Пеева споделя за първите си стъпки в кариерата, когато се връща от Белград като квалифициран режисьор и стартира работа в студия „ Време “.
„ Преди това потърсих работа в друга студия, само че там шефът ми сподели, че ще се разберем, единствено в случай че приема да вечерям с него. Спомням си, че незабавно напуснах, затворих вратата и се разплаках. И това е, тъй като не допусках, че може да ми се случи такова нещо “, споделя тя.
„ За мен това беше извънредно – бях на 24 години, а беше напълно безобидно”, продължава тя. Признава, че след този случай през 1971 година със напълно лек вид на български Харви Уайнстийн, не е преживявала сходна прочувствена рецесия. „ Там, където има мъже и дами, неизбежно се появяват такива неща, мачизмът си е мачизъм “, обобщава именитата ни режисьорка. Според нея несъмнено има почва за драмите в Холивуд. „ Друг е въпросът, че в Америка всичко е обвързвано с шоуто и парите “, разяснява Адела Пеева.
Категорична е, че „ Особен взор “ е звънец, че дамите режисьорки съществуват и вършат хубави филми. „ Защото хората не знаят за нас. Не знаят, че по-малко се финансират филми на дами режисьорки и все по-малко дами аплайват за финансиране, тъй като никой не е вманиачен да си губи времето, когато вижда, че няма смисъл “, добавя тя и незабавно поддържа думите си с числа. В цялата история на българския народен фестивал на игрално кино, от 1961 година насам, единствено чeтири дами печелят „ Златна роза “. Първата е Бинка Желязкова – за „ А бяхме млади “ (1961). Цели 43 години по-късно, през 2004 година, Зорница София е победител с „ Мила от Марс “ (наградата е поделена с режисьора Станимир Трифонов за „ Изпепеляване “). През 2006 година Милена Андонова е любимец с „ Маймуни през зимата “ и през 2016 година Ралица Петрова - за „ Безбог “ (последните две ленти са част от панорамата).
Адела Пеева напомня, че неотдавна кинофестивалът в Берлин пое ангажимент за налагане на квота – 50 на 50 във връзка с филмите, основани от дами и от мъже режисьори. „ У нас това е непостижимо, нито е наша цел, само че и 10 на 90 не е обикновено “, безапелационна е тя. Надява се следващата година още веднъж да направи гледка и то с интернационално присъединяване.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
Адела Пеева – за „ Особен взор “, за феминизма и духовната равноправност, за издигнатата в фетиш хипермъжественост, за „ Чия е тази ария? “ и „ Да живее България “, за женската сензитивност и толерантността, за скъпите уроци на времето, за издевателството на дами в Холивуд, за българските аналогии и за балканската приемливост.
- Г-жо Пеева, дано да стартираме оттова – за какво е нужна тази гледка, за какво я вършиме?
Много егоистично звучи, само че – поради себе си. Същото е и когато върша един филм. Аз съм документалист, пребивавам и заедно съм с отворени очи и уши, по тази причина от време на време се спъвам (Смее се, демонстрира гипсираната си ръка – бел. а.) Когато нещо обземе мислите и съзнанието ми, предизвика ме и желая да направя филм.
В случая, имаше провокация, на която откликнах. Бях доста учудена, когато на конференция на Федерацията на европейските режисьори в Лондон, разбрах какъв брой малко е наличието на дами режисьори в киното. След като направих в допълнение изследване, разбрах, че и у нас съществува същия проблем. Реших, че това би трябвало да се каже – все едно върша идващия си филм. Така, първо се появи уеб страницата jeni-bg-kino.com. Но той ми се стори непълен, макар че е посещаван сносно. И панорамата е едно естествено продължение – върша го с възторг, групирам към себе си единомишленици и работата става.
- Казахте, че живеете с отворени очи. Колко необятно би трябвало да се отворени очите за този „ Особен взор “?
Всичко, което някой прави, е изключително. Затова погледът би трябвало да е твой и няма метод да не е необикновен. А всеки човек с характерност желае да показа своя взор с хората и света. Затова и панорамата е наречена „ Особен взор “. Да, правилно е, че в Кан има секция „ Особен взор “ – нерегулярен взор, който може да провокира полемики и реакции. При нас е нещо сходно.
- А по какъв начин бихте нарекла една гледка с филми на мъже режисьори?
Въобще не бих направила такава гледка. Няма потребност от нея. Аз не съм феминистка, никога. Възпитана съм в една социална система, където феминизмът не съществува, имало е така наречен равноправност.
Филмите на мъжете режисьори ги виждаме непрестанно. Ето, по този начин е и на „ Златната роза “ тази година. (От 14 кино лентата, 3 са на дами режисьорки, като един от тях е в тандем – бел.а.) И не тъй като е изработен специфичен поклон към мъжете, а просто тъй като няма филми на дами режисьори. Филмите на сътрудниците са доста положителни, само че по този начин са се стекли събитията, че те участват повече.
Нашите филми – на дамите, са не по-слабата, само че са по-онеправданата страна. А аз обичам да поддържам онеправданите.
- В такава среда, съгласно Вас феминизъм мръсна дума ли е и „ духовна еманципания “ – оксиморон?
Не одобрявам с феминизъм да се назовава всичко, което демонстрира творчеството или достиженията на някоя жена. Затова и духовната равноправност би трябвало да се назова по-скоро интелектуална равноправност.
- Що за режисьор е този, който може да сътвори филм, в който дамата да не е предизвикателство, а единствено поддържащ детайл?
Някой би споделил, че това е въпрос на мачизъм или тестостерон.
- А намирате ли, че има връзка сред поддържащата роля на дамата в живота и в киното?
Ако изкуството е отражение на живота – евентуално има връзка. Но не е наложително.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
- А за какво хипермъжествеността се издига в фетиш? Кога съгласно Вас ще изчезне от нашите ширини? И какво би трябвало да променим?
Хипермъжествеността изчезна по едно време, само че в този момент отново се появи. Има подем... Трябва да се промени възпитанието в детска възраст. Цялата ценностна система евентуално би трябвало да се промени. Всичко стартира от учебното заведение и от фамилията.
Неслучайно, най-новият ми филм „ Да живее България “ е за национализма и патриотизма. Националната телевизия не го излъчва, макар че сме сътрудници, и за мен аргументите са ясни – националистите вземат участие във властта.. Затова аз потеглих по учебните заведения и, популярност Богу, открих съидейници.
- „ Чия е тази ария? “ излезе през 2003 година, само че до ден сегашен вълнува хората...
Той освен вълнува хората, само че е и необикновено издирван филм. И това се случва толкоз рядко в живота на един създател – 16 години един документален филм да е евъргрийн.
Успехът може би се дължи на това, че филмът визира доста пластове – той е политически, музиковедски, етнографски, исторически, културен... Много хора се припознават в него. Да не приказваме, че е и комичен. Аз поначало нямам изключително възприятие за шовинизъм, макар че доста обичам страната си, само че това ми е някак непознато. Понякога ми е толкоз непознато, че напряко ми е смешно – в случай че не е трагично. Смешно е, когато някой упорства, че една ария е негова. Това възприятие за комизъм във кино лентата очевидно разреши по-лесно да се преглътнат горчивите халове и всеки да си каже „ Виж, какъв брой сме смешни! “.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
Лошото е, че нещата не се трансформират. Проблемът си стои, даже се задълбочава. На Балканите не се траем... Всички се побъркаха, без да има война... И това не е единствено балкански проблем. Когато за първи път демонстрирах кино лентата в Холандия, една дама от Европейския парламент ми сподели: „ Това не е балкански филм, това е европейски филм “. Всичко е в същността на индивида, по тази причина от време на време стигаме до крайности...
- Говорим за хипермъжественост, за мачизъм, за крайности. Защо това вреди и на мъжете, освен на дамите?
Това вреди освен на мъжете, това вреди на човечеството – мъже – дами – деца, възрастни – млади. Защото обществеността се лишава от наличието на женската сензитивност. Никой не може да отхвърли, че когато една жена прави филм, тя предава своята сензитивност. И тази сензитивност е предопределена от пола й. Ако ние се лишим от това, обедняваме, ставаме тесногръди, лимитирани. Това е все едно детето да се възпитава единствено от татко си или единствено от майка си. Матриархатът е липсващ, патриархатът е липсващ. Значи не са нещо положително! Светът е основан от два пола. Най-малкото, самите дами имат потребност да виждат филми, които отразяват това, което им е по-близко.
- Някога наричали ли са Ви мъжко момиче?
Да. Когато започнах да последвам постановка в Белград, в групата бяхме две-три девойки. И още първоначално професорът ни предизвести: „ Само да ви кажа – тази специалност не е за дами “. Така стартира всичко. А специалността ни в действителност е мъжка, в смисъл, че е нужна и физическа устойчивост.
- Сега е доста съвременно да се приказва за издевателството на дами в Холивуд...
Определено, когато започваш в една специалност, ти си наясно, а в случай че не си наясно, ти излиза наяве след това, че ще има такива моменти. Моменти, в които ти се предлага едно нещо против друго нещо, или най-малко има закачки.
След като се дипломирах в Югославия, се прибрах тук и започнах да работя в студия „ Време “ като режисьор. Преди това потърсих работа на друго място, в друга студия, където бях предложена. И там шефът ми сподели, че ще се разберем, в случай че приема да вечерям с него. Спомням си, че незабавно напуснах, затворих вратата и се разплаках. И това е, тъй като не допусках, че може да ми се случи такова нещо. Прибрах се у дома и споделих на нашите, че ще отида там, където татко ми ми откри работа – единствено с цел да не се постанова да преживея още веднъж сходна преживелица. Слава Богу, не се стигна до такава степен. За мен това беше извънредно – бях на 24 години. А беше напълно безобидно...
- Излиза, че драмите от Холивуд не са подминавали и нашата действителност?
Да, и в България има проблем с дамите режисьорки. Моят случай беше през 1971 година, по-късно не съм преживявала сходни неща. Защото аз постъпих в студия „ Време “ и си взех своето място, както се споделя.
Една жена просто би трябвало да е наясно какво я чака, с цел да може да го предотврати. Там където има мъже и дами, неизбежно се появяват такива неща. Мачизмът си е мачизъм.
- А с какво око гледате на драмите, които се разиграват в Холивуд?
Мисля, че несъмнено има почва за тези драми. Друг е въпросът, че в Америка всичко е обвързвано с шоуто и парите.
Снимка: Личен списък на Адела Пеева
Адела Пеева е родена в Разград. Завършва кино и телевизионна постановка в Академията за спектакъл, кино, радио и телевизия в Белград (1970). Била е режисьор за телевизионни канали в някогашна Югославия. След завръщането си в България, постъпва на работа като режисьор в студията за научно-популярни и документални филми „ Време “, и осъществя над 50 документални заглавия. Поради възбрана „ Майки “ (1981) и „ В името на спорта “ (1983) излизат на екран след 1989 година Дебютът й в игралното кино е през 1988 година със „ Съседката”. Той е измежду петте български кино лентата с максимален брой фенове за 1988 година, селектиран за присъединяване на фестивала на дами режисьори в Париж и на Международния кино фестивал в Мадрид. През 1990 година Адела Пеева основава своя продуцентска къща и десетки документални кино лентата в съдействие с сътрудници от целия свят. Емблематичният за творчеството й „ Чия е тази ария?” (2003) е копродукция на България, Германия, Белгия, Финландия, Дания и Холандия. Лентата е с номинация за най-хубав документален филм за 2003 година от Европейската кино академия, взела участие е в над 50 интернационалните фестивала, има 17 награди. Следващият й филм „ Развод по албански” (2007) е с над 30 фестивални участия у нас и в чужбина, и с 12 награди. През 2011 година Адела Пеева е специфичен посетител на фестивала в Кан, като един от 20-те изтъкнати европейски режисьори, поканени за честването „ 20 години на стратегия МЕДИА “. През 2018 година получи най-високото българското отличие – медал „ Стара планина “ (първа степен), за извънреден принос към изкуството и културата.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ