. Темата за предстоящата среща с извънземни същества винаги е

. Темата за идната среща с извънземни същества постоянно е вълнувала човечеството и към нея витаят голям брой въпроси. Искаме ли такава среща? Какво ще си кажем на такава среща? Какво чакаме от извънземните? Какво те биха очаквали от нас? Би ли минала сходна среща спокойно? Или в противен случай, в случай че две софтуерни цивилизации се срещнат, това безусловно ще докара до спор, при който едната цивилизация ще се опита да завладее другата? 

Ами… в случай че те не желаят да се срещнат с нас? 

()

Романът “Тежестта на скафандъра ” на Любен Дилов е оповестен през 1969-та, онази гореща година, когато астронавти към този момент са почнали да летят до Луната. Главният воин е доктор от екипажа на звездолет, който се рее в пространството, с цел да изследва планетите и звездите и да търси на тях живот. Един ден звездолетът се натъква на планета с луна, към която има орбитална станция – свидетелстваща за високотехнологична цивилизация. Докторът и подбран екипаж се насочат със совалков транспортен съд към станцията, с цел да се опитат да осъществят контакт. Сюжетът в “Тежестта на скафандъра ” е разказан в първо лице, предаден посредством думите на лекаря. 

Основен претекст в книгата е зависимостта на хората от технологиите. Подобно на доста други фантасти, по този начин и Дилов не е съумял да предскаже появяването на актуалните компютри и мобилни телефони. Човешкият транспортен съд се командва от електронен мозък, членовете на екипажа беседват между тях с визиофон, а в близост обикалят човекоподобни роботи. Както доста други типичен фантастични творби, “Тежестта на скафандъра ” също се усеща като остаряла книга, само че все пак Дилов е планувал по какъв начин ние от ден на ден ще губим човешкото с развиването на технологиите. Лекарят-главен воин се усеща изцяло уязвим, когато извънземните стартират да нападат екипажа на кораба с всеобщи халюцинации и при първия симптом на боязън се утешава в прегръдките на робота Рони. Всички останали герои непринудено жертват персоналната си независимост и покорно я предават в ръцете на машините. 

Но с дългогодишната взаимозависимост от техниката хората са не запомнили по какъв начин да бъдат хора. След цялостен живот на звездолета, на който всички са виждали едни и същи лица, те не знаят какво е боязън, какво е да се срещнеш с чужд човек, даже не знаят какво значи да флиртуват. Сблъсъкът с непознати същества, било то и извънземни, кара екипажа да си напомня позабравени умения. Земната совалка и чуждоземната станция обикалят нерешително една към друга, в случай че едната предава радиосигнали, другата предумишлено мълчи, един настава, различен прави крачки обратно. Контактът прилича флирт. Ти би трябвало да се покажеш кой си, а другият – да те хареса. 

И, както сами можете да се досещате, извънземните не желаят контакт. Това е прочут претекст измежду фантастите и прогностиците, а и измежду учените. Един от вероятните отговори на Парадокса на Ферми ( “Вселената е толкоз огромна, че живот все някъде другаде би трябвало да е зародил, тогава за какво не виждаме доказателства за него? ”) е точно този: доказателства няма, тъй като другите цивилизации не желаят да се покажат, не демонстрират интерес да се свържат с нас. 

Писателят Любен Дилов вярно акцентира следното: сега в който две цивилизации схванат една за друга, това автоматизирано значи, че предизвикването е отправено. Не можеш да си заровиш главата в пясъка и да избягаш – самото “познание ”, че другите ги има, е задоволително, с цел да раздруса дадена цивилизация радикално. 

И ето – става известно, че извънземните са много по-неподготвени от нас. Религиозният претекст също участва в “Тежестта на скафандъра ” – станцията е била конструирана преди незапомнени времена и след това изоставена, а нейните жители са си основали провидение. Появата на човечеството се явява пагубно – човешката цивилизация е фактор, който не се вписва в тяхната вяра. Катаклизмът се оказва прекомерно сериозен – и, както сами ще разберете, в случай че прочетете книгата до края – чуждоземната цивилизация ще загине. Тук е подходящо да се сложим ние на мястото на извънземните. Ако не ние открием другите, а те нас ни открият, по какъв начин бихме реагирали тук, на Земята? Не ли по същия метод? Не пречупваме ли прекарванията си през нашите лични метафизичен и верски светогледи? Ако се окаже, че нашите гледни точки са оборени на пух и прахуляк, какво ще остане от нашето “аз ”? 

“Тежестта на скафандъра ” повдига голям брой метафизичен въпроси и аз нямам време да се спирам на всички тях. Единствено мога да кажа – в случай че желаете да прочетете някоя по-сериозна книга, която ще ви раздвижи мозъка, а не просто лека фантастика – романът на Любен Дилов е за вас! 

Рейтинг: 5/5

Ако харесвате ревютата на Светослав Александров, можете да го подкрепите, като закупите неговата научнопопулярна книга “Аз, виртуалният астронавт ” в книжен вид от книжарница “Български книжици ” на адрес гр. София, ул. Аксаков 10 (Кристал) или в електронен вид от страниците на книжарница Книгите (линк тук) или Хеликон (линк тук). От книжарница Книгите можете да извършите поръчка и за хартиена численост, която ще дойде непосредствено на Вашия адрес. 

По предпочитание можете да изпратите и дарение за КОСМОС БГ на този линк.