Текстът Преходността“ е публикуван за пръв път през 1916 г.

Текстът „ Преходността “ е оповестен за пръв път през 1916 година Зигмунд Фройд го написа през ноември 1915 по покана на Берлинското „ Гьоте-общество “ за възпоменателен том с текстове на известни писатели и художници, който том то издава през идната година.

Неотдавна се разхождах измежду разцъфтяла лятна околност в компанията на мой безмълвен другар и на един млад, само че към този момент похвално прочут стихотворец. /Лу Андреас-Саломе и Райнер Мария Рилке/.

Макар поетът да се възхищаваше от хубостта на заобикалящата ни природа, тя не съумяваше да му донесе наслада.

Смущаваше го мисълта, че на цялата тази хубост й е предначертано да отмине, че тя ще бъде заличена от зимата, също както и цялата човешка хубост, всичко красиво и благородно, което индивидът е сътворил и би могъл да сътвори.

Всичко това, което той по начало е обичал и на което се е възхищавал, му се струваше лишено от стойност заради това, че ориста го е обрекла на последователност.

Фактът, че всичко красиво и напълно чезне в ефимерност, както знаем, дава подтик на два разнообразни душевни порива.

Единият води към мъчителната мирова мъка на младия стихотворец, другият – към възбунтуване против утвърждаваната фактичност.

Не, невероятно е да се постанова цялото това величие на природата и изкуството, на света на нашите усещания и на света извън да се претопява в нищо.

Да се повярва в това би било прекомерно безумно и кощунствено.

Трябва да е разполагаем все някакъв метод то да продължава да съществува, въздигнато над всички разрушаващи го въздействия.

Повече от ясно е обаче, че това искане за безкрайност е резултат от живота на нашите стремежи, а не рекламация по отношение на цената на действителността.

Болезненото обаче също може да бъде същинско.

Не съумях да се реша нито да опровергая всеобщата последователност, нито пък да изведа красивото и съвършеното като изключения.

Обаче възразих на песимистичния стихотворец, съгласно който преходността на красивото носела със себе си и лишаването му от стойност.

Точно противоположното, цената му нараства!

Стойността на това, което е преходно, е като цената на редкия предмет във времето.

Ограничаването на опцията за приятност покачва нейната драгоценност.

Обявих за неразбираем метода, по който мисълта за преходността на красивото постанова да бъде помрачена насладата ни от същото.

Що се отнася до природата, то хубостта й се възстановява на идната година след всяко заличаване от зимата, и съотнесено с продължителността на личния ни живот, това завръщане следва да бъде обозначено като постоянно.

През виталния си път ние следим по какъв начин хубостта на човешкото тяло и човешкия лик чезнат от ден на ден, само че пък точно тази кратковременност привнася към нейната привлекателност нова такава.

Ако би имало цвете, което цъфти единствено една-единствена нощ, то неговият цвят не би ни изглеждал по-малко елегантен заради това.

Как хубостта и съвършенството на творбите на изкуството и на интелектуалните достижения следвало да изгубят стойност заради времевата им дребнавост съумявах да проумея в също толкоз дребна степен.

Навярно ще пристигна време, в което картините и статуите, които през днешния ден провокират възхищението ни, ще се разпаднат, или пък ще бъдем последвани от подобен човешки жанр, който повече не ще схваща творбите на нашите поети и мислители, или от такава геологична ера, в която всичко живо на земята ще замлъкне, само че в случай че сведем цената на всичко красиво и напълно само до определящата му роля за живота на нашите чувства, тогава няма нужда то да просъществува задълго; и отсам – то е без значение от безспорното времетраене.

Тези съображения ми се сториха неопровержими, но забелязах, че не бях направил никакво усещане нито на поета, нито на приятеля ми.

Този крах ме докара до извода за вмешателството на някакъв мощен афективен миг, който замъглява тяхната преценка, ии имам вяра, че по-късно открих кой бе той.

Душевният протест против траура би трябвало да беше това, което им лишава цената на насладата от красивото.

За тези две чувствителни души визията, че красивото е преходно, донасяше предчувстване на траура по неговия залез, и защото душата инстинктивно се отдръпва от всичко, което е мъчително, те усещаха насладата си от красивото като възпрепятствана от мисълта за неговата последователност.

Траурът по загубата на нещо, което сме обичали или на което сме се възхищавали, наподобява на лаика до такава степен натурален, че той го афишира за подразбиращ се.

За психолога обаче траурът съставлява огромна мистерия, един от тези явления, които, въпреки и непрояснени, ни водят към други смътни моменти.

Според нашата визия ние притежаваме избрана дарба да обичаме, наречена либидо; в началните стадии на развиване то е било ориентирано към личния Аз.

По-късно, въпреки в действителност от един доста ранен миг нататък, то се отвръща от Аза и се обръща към обектите, които по този метод биват, по този начин да се каже, поети в нашия Аз.

В случай че обектите бъдат разрушени или пък по някакъв метод са били изгубени за нас, тогава способността ни да обичаме още веднъж остава свободна.

Тя би могла или да одобри други обекти в качеството им на заместители, или за известно време да се възвърне назад в Аза.

Защо обаче това обособяване на либидото от неговите обекти би трябвало да бъде дотолкоз мъчителен развой, е нещо, което не разбираме и което понастоящем не сме способни да изведем от никое допускане.

Единственото, което следим, е, че либидото се вкопчва в своите обекти и не желае да се откаже от изгубените обекти, даже когато има разполагаем сурогат. Ето това затова е траурът.

Разговорът с поета се състоя през лятото преди войната. Година по-късно избухна войната и ограби от света неговите прелести.

Тя унищожи не само хубостта на пейзажите, през които мина, и творбите на изкуството, които досегна по пътя си; тя пречупи и гордостта ни от достиженията на нашата просвета, и уважението ни към толкоз доста мислители и хора на изкуството, и вярата ни за дефинитивно превъзмогване на разликите сред нации и раси.

Тя оскверни възвеличаваната безпристрастност на нашата просвета, изложи нагонния ни живот в неговата голота, разпали у нас злите духове, които вярвахме, че сме усмирили задълго в резултат на продължаващото епохи наред образование от страна на най-достойните измежду нас.

Тя стори по този начин, че отечеството ни още веднъж стана малко, а останалите земи – още веднъж далечни и откъснати. 

Тя заграби от нас толкоз доста от това, което сме обичали, и ни откри уязвимостта на редица неща, които сме считали за недосегаеми.

Не е за удивление, че либидото – обедняло дотам откъм своите обекти – е вложено с така огромна активност в това, което ни е останало, и че любовта към отечеството, нежността към ближните и гордостта от общите неща посред ни внезапно са укрепнали.

Ала дали тези другите – понастоящем изгубени – богатства, в действителност са изгубили и своята стойност за нас единствено заради това, че са се оказали в такава степен уязвими и податливи?

Сред нас има доста хора, на които им наподобява точно по този начин, само че аз мисля другояче: че те нямат право.

Вярвам, че тези, които мислят по подобен метод и които наподобяват подготвени трайно да се откажат от това, което им е скъпо, заради това, че то не се е потвърдило като задоволително стабилно, елементарна се намират в печал по изгубеното.

Знаем, че траурът, без значение от това какъв брой мъчителен би могъл да бъде, минава непринудено.

Ако той се е отказал от всичко, което е било изгубено, то той ще е изчерпил и самия себе си и тогава нашето либидо ще бъде още веднъж освободено, с цел да замести – до такава степен, докъдето сме към момента млади и жизнеспособни – изгубените обекти с нови, по опция също толкоз скъпи или пък още по-ценни.

Остава ни да се надяваме, че със загубите, породени от тази война, няма да се случи нищо по-различно.

Едва когато траурът бъде преодолян, ще стане очевидно и това, че високата респект, която изпитваме към културните богатства, не е потърпевша заради това, че опитът ни е посочил тяхната чупливост.

Ще съградим отначало всичко това, което войната е разрушила и по всяка възможност – върху по-стабилна основа и по-дълговечно от преди.

превод: Елица Цигорийна, Светлана Събева