Безсрамие и свобода
Текстът е оповестен в портала " Култура "
Този текст е дълъг, само че не напразно, а с цел да изясни за какво по Българска национална телевизия през днешния ден имаме аналитично предаване " Среден пръст " и липсва рецензия към безобразията на един вицепремиер.
Свободата и срамът взаимно се допускат. Срам изпитва свободният човек, който самичък дава отговор за делата си. Затова и всяко избавление е обвързвано с възприятие на позор от предхождащата го несвобода. " Човек се ражда свободен, а на всички места е в окови " e просвещенската укорителна констатация, с която Русо оповестява диалектиката сред свободата и срама от несвободата в модерния свят.
Българското избавление през 1989 година също създаде съответна доза позор. Срам от това, че 45 години обществото е живяло като послушник на един много първичен и подтиснически режим, зазубряло е идеологията му, оправдавало е и е съучаствало в закононарушенията му. Тъй като освобождението пристигна ненадейно и без подготовка, срамът също беше непълен и обезверен.
Но въпреки всичко този позор удържа повече от 20 години и спомогна за налагането на избрани публични, в случай че не табута, то най-малко правила. Една такава норма бе да вземем за пример възбраната на политизацията на етнос и вяра. " Голямата екскурзия " от 1989 година на турските " изселници " е несъмнено срамна история за един свободен народ – за индоктринирано, несвободно население тя може да мине и за нещо обикновено.
По същите аргументи стана срамотно да се преследват и дискриминират хора за техните политически възгледи, раса, пол, полова ориентировка и така нататък Тези правила бяха включени и в българската конституция и закони, а страната се причисли към интернационалните организации, които споделят същото възприятие на позор. Срам от това да третираш другия (или себе си) като неразполагаем и неравномерен.
Двадесет години по-късно
Срамът обаче излинява с времето. Източна Европа през днешния ден не е смачканият и потиснат район, който беше през 1989 година Повечето от страните през днешния ден са членки на Европейски Съюз и по приходи са към този момент в много високи категории. Регионът мина през най-малко двадесет години на сериозен стопански напредък. Днес Варшава, Прага и Будапеща са сравними с всеки един богат европейски град (без два-три мегаполиса като Лондон). Източна Европа има през днешния ден с какво да се гордее и самочувствието ѝ не е без съображение.
Със самочувствието идва и желанието да се разделиш със срама от несвободата в предишното. Тази разлъка става по два метода – унгарско-полски и съветски. Унгарско-полският твърди, че същинското избавление на района не се е случило през 1989 година, а едвам с " консервативната гражданска война " на Орбан и Качински, която дефинитивно поставя завършек на комунизма. Годините преди нея са непълен преход, който единствено замества едни господари с други: Съюз на съветските социалистически републики с Европа. Истинските освободители през днешния ден имат право да скъсат и с табутата, и с нормите, които този " непълен " преход " наложи " на обществата им. Затова днешните революционери няма за какво да се срамят от несвободата на комунизма – те са тези, които дефинитивно го погребват и се освобождават от неговата сянка.
Иронията е в това, че диалектиката на позор и независимост е желязна. Поради което " новите освободители " заместват срама от комунизма със позор от измислени робства като " прехода " или " диктата " на Европейски Съюз. Нов позор за остарял. Фалшив за същински.
Руският вид е по-прост. Според президента Путин Русия просто няма от какво да се срами. Сталин е най-великият водач (според руснаците като цяло) и е естествено продължение на православната царистка традиция. Времената са били тогава такива, а другояче синтезът сред власт и народ си е постоянно еднакъв.
Проблемът с съветското решение е, че когато срамът изчезне, с него си отпътува и свободата. Фалшивият позор може да докара също до сходен резултат, само че в по-лека форма.
А в България?
Ние се лутаме сред двата горепосочени разновидността. Българска социалистическа партия развиха продължителен недостиг на позор от несвободата (в жанр " Какво ни лиши демокрацията " ) и по тази причина естествено и по традиция избират съветското решение. " Атака " и националистите пък са по-близо до унгарско-полското.
Бойко Борисов както постоянно е балансьор и се колебае сред имперсонализации на Тодор Живков и Виктор Орбан. Задачата му става още по-сложна поради устрема му да поддържа и " европейски " облик (особено за председателството). Това значи, че върху Живков и Орбан се наслагва и силуетът на Ангела Меркел. Макар и изглеждащи невъзможни, тези етюди са в действителност учудващо сполучливи.
Така или другояче хибридният български вид също като другите два релативизира срама от несвободата и подменя същинския с подправен позор от илюзорни " заробвания " – от Европейски Съюз и Съединени американски щати. Резултатът е ескалация на безсрамието, която се вижда съвсем на всички места. Вече е изцяло в реда на нещата:
– да обиждаш хората за раса, пол, полова ориентировка – на " ирански трансджендъри " например;
– да твърдиш, че човешките права са скрит план против отечеството;
– да си бил в ДС;
– да твърдиш, че европейците са гейове и розови пудели;
– да основаваш патриотична партия, тъй като си бил в Държавна сигурност и си бранил ползите на отечеството;
– да смяташ, че идеологията за тъждество сред половете е пресилена небивалица и е вредна;
– да твърдиш, че Европейски Съюз и Съюз на съветските социалистически републики са едно и също;
– да показваш междинен пръст по БНТ;
– да се снимаш с букет пред паметника на Тодор Живков;
– да буташ стара жена на границата, тъй като е туркиня;
– да обиждаш жена на междинна възраст неразбираемо за какво, само че може би тъй като е народен представител от Европейския парламент и е хомосексуална;
– да твърдиш уверено, че опозиционерите са по принцип и в частност обратни;
– да твърдиш същото единствено с подмятания и така нататък и тъй наречените
Всичко това минава за битка с " политическата уместност " и несъмнено има освобождаващ резултат върху доста хора. Това, което се освобождава, не е доста лицеприятно, само че самото избавление е реалност. Пък било то и избавление единствено като облекчение.
Съучастието на медиите
Ако следи болшинството от българските медии, човек ще остане с усещането, че в обществото тече перманентна вакханалия с детайли от Содом и Гомор. " Страшна злополука ", " Манекенка с кожна болест ", " Скандал в ефир за джендъри ", " Андрей Еди Кой Си взе значимото решение за хубавицата Еди Коя Си ", " Грантовите медии сами се разкриха ", " Заклаха българка в Холандия " Това е бърз обзор през водещите вести за деня на оборотна така наречен медия. Интересното е, че в този поток политически и неполитически вести се сливат и най-после човек се изгубва в това кой какво съдбоносно решение е взел, дали ще се дами или просто е хванал кожна болест.
Наглед всичко това е почтено и е единствено хватка за привличане на внимание. Общото усещане, което се основава обаче, е на цялостен разгул и честен крах – силикони, секс, някой прекарва другия, някой пък самичък се прекарал (като въпросните " грантови медии " ).
Посланието на тази журналистическа вакханалия е едно и доста ясно – хората, оставени на самите себе си, са безсрамни мръсници, които единствено гледат по какъв начин да ударят кьоравото – финансово или скотски. Тези медии в действителност плачат за Спасител, за някой който да избави нежните и корумпируеми човеци от залитането им в грях.
Вече несъмнено се досетихте и кой е този избавител. ТОЙ е този, който остава чист над потока, който снимат единствено пред камината с внучето, и на който не смеят да се набъркат в персоналния живот.
Той е ВЛАСТТА, Великият Инквизитор, Командора.
Медийното дебелоочие в този смисъл е структурно – то приготвя почвата за надзор над медиите и за възбрана за рецензия на властта в тях. Нужна е мощна ръка, която да спре разгула, тъй като хората не могат да не злоупотребят със свободата си. Те се опиват от нея и пропадат морално ежедневно.
В Русия тази диалектика на медиен разгул и медиен надзор е доста ясна. Властта институционално е ваксинирана против медиен разгул: в случай че някой написа против нея – стопира да написа или по-лошо. Срещу съперниците на властта обаче може. И у нас властта се пробва да се издига над разгула като просто овладява медиите една след друга – къде с сделки, къде с политически назначения, къде с покупко-продажба с незнаен (първоначално) притежател.
Дон Жуан и Командора
Моцарт слага гениалната си опера " Дон Жуан " в Прага две години преди експлоадирането на Френската гражданска война. В нея е заложено предчувствието на ужаса от загубата на свободата, от идването на Командора, който повлича фриволния и безконтролен либертин в пъкъла.
Вглеждайки се в историята по-късно, предчувствието най-малко първоначално се оказва правилно – революционната република се изражда в якобинска тирания, а след това в автократична империя. И въпреки всичко обаче, както в операта, по този начин и в историята Дон Жуан излиза краен победител. Той е този, който печели и схващане, и благосклонност, и състрадание. За разлика от него през днешния ден Командорите нямат добра популярност, както и Великите Инквизитори.
Това, което остава годно от времето на Моцарт, е механиката на обществен надзор обаче. Ако съумеете да убедите едно общество, че то е било завзето от безотговорни либертини (дон жуановци), ще стане елементарно да му назначите Командор.
Съвременна България наподобява малко на фарсова версия на финала на Дон Жуан. Медиите непрестанно изброявят всички 1003 фриволности и похождения на героя, хор от интелектуалци-апокалиптици им приглася и размахва Истанбулската спогодба с намек, че цялата работа ще приключи в пъкъла. И всички са в очакване на идването на Командора, който да възвърне изконните български полезности.
Докато плачат за фиктивен Командор, изгубили позор за това, че въпреки всичко са възрастни и могат сами да ръководят и себе си, и страната си, хората губят свободата си.
Защото няма независимост без позор от несвободата.
Този текст е дълъг, само че не напразно, а с цел да изясни за какво по Българска национална телевизия през днешния ден имаме аналитично предаване " Среден пръст " и липсва рецензия към безобразията на един вицепремиер.
Свободата и срамът взаимно се допускат. Срам изпитва свободният човек, който самичък дава отговор за делата си. Затова и всяко избавление е обвързвано с възприятие на позор от предхождащата го несвобода. " Човек се ражда свободен, а на всички места е в окови " e просвещенската укорителна констатация, с която Русо оповестява диалектиката сред свободата и срама от несвободата в модерния свят.
Българското избавление през 1989 година също създаде съответна доза позор. Срам от това, че 45 години обществото е живяло като послушник на един много първичен и подтиснически режим, зазубряло е идеологията му, оправдавало е и е съучаствало в закононарушенията му. Тъй като освобождението пристигна ненадейно и без подготовка, срамът също беше непълен и обезверен.
Но въпреки всичко този позор удържа повече от 20 години и спомогна за налагането на избрани публични, в случай че не табута, то най-малко правила. Една такава норма бе да вземем за пример възбраната на политизацията на етнос и вяра. " Голямата екскурзия " от 1989 година на турските " изселници " е несъмнено срамна история за един свободен народ – за индоктринирано, несвободно население тя може да мине и за нещо обикновено.
По същите аргументи стана срамотно да се преследват и дискриминират хора за техните политически възгледи, раса, пол, полова ориентировка и така нататък Тези правила бяха включени и в българската конституция и закони, а страната се причисли към интернационалните организации, които споделят същото възприятие на позор. Срам от това да третираш другия (или себе си) като неразполагаем и неравномерен.
Двадесет години по-късно
Срамът обаче излинява с времето. Източна Европа през днешния ден не е смачканият и потиснат район, който беше през 1989 година Повечето от страните през днешния ден са членки на Европейски Съюз и по приходи са към този момент в много високи категории. Регионът мина през най-малко двадесет години на сериозен стопански напредък. Днес Варшава, Прага и Будапеща са сравними с всеки един богат европейски град (без два-три мегаполиса като Лондон). Източна Европа има през днешния ден с какво да се гордее и самочувствието ѝ не е без съображение.
Със самочувствието идва и желанието да се разделиш със срама от несвободата в предишното. Тази разлъка става по два метода – унгарско-полски и съветски. Унгарско-полският твърди, че същинското избавление на района не се е случило през 1989 година, а едвам с " консервативната гражданска война " на Орбан и Качински, която дефинитивно поставя завършек на комунизма. Годините преди нея са непълен преход, който единствено замества едни господари с други: Съюз на съветските социалистически републики с Европа. Истинските освободители през днешния ден имат право да скъсат и с табутата, и с нормите, които този " непълен " преход " наложи " на обществата им. Затова днешните революционери няма за какво да се срамят от несвободата на комунизма – те са тези, които дефинитивно го погребват и се освобождават от неговата сянка.
Иронията е в това, че диалектиката на позор и независимост е желязна. Поради което " новите освободители " заместват срама от комунизма със позор от измислени робства като " прехода " или " диктата " на Европейски Съюз. Нов позор за остарял. Фалшив за същински.
Руският вид е по-прост. Според президента Путин Русия просто няма от какво да се срами. Сталин е най-великият водач (според руснаците като цяло) и е естествено продължение на православната царистка традиция. Времената са били тогава такива, а другояче синтезът сред власт и народ си е постоянно еднакъв.
Проблемът с съветското решение е, че когато срамът изчезне, с него си отпътува и свободата. Фалшивият позор може да докара също до сходен резултат, само че в по-лека форма.
А в България?
Ние се лутаме сред двата горепосочени разновидността. Българска социалистическа партия развиха продължителен недостиг на позор от несвободата (в жанр " Какво ни лиши демокрацията " ) и по тази причина естествено и по традиция избират съветското решение. " Атака " и националистите пък са по-близо до унгарско-полското.
Бойко Борисов както постоянно е балансьор и се колебае сред имперсонализации на Тодор Живков и Виктор Орбан. Задачата му става още по-сложна поради устрема му да поддържа и " европейски " облик (особено за председателството). Това значи, че върху Живков и Орбан се наслагва и силуетът на Ангела Меркел. Макар и изглеждащи невъзможни, тези етюди са в действителност учудващо сполучливи.
Така или другояче хибридният български вид също като другите два релативизира срама от несвободата и подменя същинския с подправен позор от илюзорни " заробвания " – от Европейски Съюз и Съединени американски щати. Резултатът е ескалация на безсрамието, която се вижда съвсем на всички места. Вече е изцяло в реда на нещата:
– да обиждаш хората за раса, пол, полова ориентировка – на " ирански трансджендъри " например;
– да твърдиш, че човешките права са скрит план против отечеството;
– да си бил в ДС;
– да твърдиш, че европейците са гейове и розови пудели;
– да основаваш патриотична партия, тъй като си бил в Държавна сигурност и си бранил ползите на отечеството;
– да смяташ, че идеологията за тъждество сред половете е пресилена небивалица и е вредна;
– да твърдиш, че Европейски Съюз и Съюз на съветските социалистически републики са едно и също;
– да показваш междинен пръст по БНТ;
– да се снимаш с букет пред паметника на Тодор Живков;
– да буташ стара жена на границата, тъй като е туркиня;
– да обиждаш жена на междинна възраст неразбираемо за какво, само че може би тъй като е народен представител от Европейския парламент и е хомосексуална;
– да твърдиш уверено, че опозиционерите са по принцип и в частност обратни;
– да твърдиш същото единствено с подмятания и така нататък и тъй наречените
Всичко това минава за битка с " политическата уместност " и несъмнено има освобождаващ резултат върху доста хора. Това, което се освобождава, не е доста лицеприятно, само че самото избавление е реалност. Пък било то и избавление единствено като облекчение.
Съучастието на медиите
Ако следи болшинството от българските медии, човек ще остане с усещането, че в обществото тече перманентна вакханалия с детайли от Содом и Гомор. " Страшна злополука ", " Манекенка с кожна болест ", " Скандал в ефир за джендъри ", " Андрей Еди Кой Си взе значимото решение за хубавицата Еди Коя Си ", " Грантовите медии сами се разкриха ", " Заклаха българка в Холандия " Това е бърз обзор през водещите вести за деня на оборотна така наречен медия. Интересното е, че в този поток политически и неполитически вести се сливат и най-после човек се изгубва в това кой какво съдбоносно решение е взел, дали ще се дами или просто е хванал кожна болест.
Наглед всичко това е почтено и е единствено хватка за привличане на внимание. Общото усещане, което се основава обаче, е на цялостен разгул и честен крах – силикони, секс, някой прекарва другия, някой пък самичък се прекарал (като въпросните " грантови медии " ).
Посланието на тази журналистическа вакханалия е едно и доста ясно – хората, оставени на самите себе си, са безсрамни мръсници, които единствено гледат по какъв начин да ударят кьоравото – финансово или скотски. Тези медии в действителност плачат за Спасител, за някой който да избави нежните и корумпируеми човеци от залитането им в грях.
Вече несъмнено се досетихте и кой е този избавител. ТОЙ е този, който остава чист над потока, който снимат единствено пред камината с внучето, и на който не смеят да се набъркат в персоналния живот.
Той е ВЛАСТТА, Великият Инквизитор, Командора.
Медийното дебелоочие в този смисъл е структурно – то приготвя почвата за надзор над медиите и за възбрана за рецензия на властта в тях. Нужна е мощна ръка, която да спре разгула, тъй като хората не могат да не злоупотребят със свободата си. Те се опиват от нея и пропадат морално ежедневно.
В Русия тази диалектика на медиен разгул и медиен надзор е доста ясна. Властта институционално е ваксинирана против медиен разгул: в случай че някой написа против нея – стопира да написа или по-лошо. Срещу съперниците на властта обаче може. И у нас властта се пробва да се издига над разгула като просто овладява медиите една след друга – къде с сделки, къде с политически назначения, къде с покупко-продажба с незнаен (първоначално) притежател.
Дон Жуан и Командора
Моцарт слага гениалната си опера " Дон Жуан " в Прага две години преди експлоадирането на Френската гражданска война. В нея е заложено предчувствието на ужаса от загубата на свободата, от идването на Командора, който повлича фриволния и безконтролен либертин в пъкъла.
Вглеждайки се в историята по-късно, предчувствието най-малко първоначално се оказва правилно – революционната република се изражда в якобинска тирания, а след това в автократична империя. И въпреки всичко обаче, както в операта, по този начин и в историята Дон Жуан излиза краен победител. Той е този, който печели и схващане, и благосклонност, и състрадание. За разлика от него през днешния ден Командорите нямат добра популярност, както и Великите Инквизитори.
Това, което остава годно от времето на Моцарт, е механиката на обществен надзор обаче. Ако съумеете да убедите едно общество, че то е било завзето от безотговорни либертини (дон жуановци), ще стане елементарно да му назначите Командор.
Съвременна България наподобява малко на фарсова версия на финала на Дон Жуан. Медиите непрестанно изброявят всички 1003 фриволности и похождения на героя, хор от интелектуалци-апокалиптици им приглася и размахва Истанбулската спогодба с намек, че цялата работа ще приключи в пъкъла. И всички са в очакване на идването на Командора, който да възвърне изконните български полезности.
Докато плачат за фиктивен Командор, изгубили позор за това, че въпреки всичко са възрастни и могат сами да ръководят и себе си, и страната си, хората губят свободата си.
Защото няма независимост без позор от несвободата.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ