Демокрацията е усилие тъкмо срещу властта – природа
Текстът е препубликуван от Заглавието е на " Дневник ".
В едно от своите микроесета ( " Релативизмът е хубав " ) испанският мъдрец Хавиер Гома Лансон - есето е оповестено в сборника " Философия за света, философия за всичко в света ", превод Теодора Цанкова, ИК " Критика и хуманизъм ", 2021; книгата заслужава обособен прочит, извънредно значима и прелюбопитна е, тъй като и тя като Мишел Фуко мисли и усеща " със стрела в сърцето на сегашното " - изрича:
" Властта постоянно се стреми да получи послушание и защото има податливост да се разгръща и да заема цялото допустимо пространство, най-голямото ѝ предпочитание е да се трансформира в безспорна власт и да реализира също безусловно смирение. Най-изтънчената форма на властта, същинският ѝ шедьовър, се реализира, когато тя успее да породи в поданиците си към този момент не смирение, а откровена обич: поучителното представление на робите, влюбени в оковите си и отправили възторжени погледи към надзирателите си. За тази цел няма нищо по-добро от изобретяването на легитимиращ мит, който да даде право на властта да сведе жителите до малолетни лица и да упражнява настойчивост върху животите им, сякаш те самите са неспособни да се ръководят. "
Робското положение, за което приказва Гома, е разказано от Ерих Фром в забележителната му книга " Бягство от свободата " , където той скрупульозно изследва по този начин наречения от него " садо-мазохистичен " темперамент, който по едно и също време " се подчинява на силата, която го зарежда с вяра, осигурявайки му в това време да бъде над някой слаб и заробен ". Според Фром тъкмо такива са били германците по времето на Хитлер, с " възторжени погледи " са го гледали всички: всеотдайни към фюрера и безмилостни към евреите, ромите, хомосексуалистите, душевно болните...
Не обаче особеностите на предразполагащия към иго садо-мазохистичен темперамент (който, апропо, въпреки и към този момент не чак толкоз постоянно, срещаме на всички места по света, а в България сякаш най-паче) са сгорещяващите мисълта ми думи на испанския мъдрец, за мен особено припламването е другаде - в безукорната констатация, че властта " има податливост да се разгръща и да заема цялото допустимо пространство ". Гома единствено записва в микроесето си това свойство на властта, без да му дава полагащото му се детайлно пояснение и логическо съображение. Вярно, в едно друго микроесе по-нататък, " Пръстът и луната ", той прецизира:
Философия за света (и за всички в света)С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
" Всяко подтисничество, всяка употреба, всеки абсолютизъм се пробва да се легитимира пред тези, които ги понасят, с идеологически роман, който им изяснява, че " сегашното положение на нещата ", по този начин нездравословно за тях, е естествено събитие също като промяната на сезоните и също толкоз неизбежно, колкото и тя. За да си обезпечи подчинението на потиснатите, репресивното общество построява символен свят и благопристойни традиции, които ги карат да одобряват добродушно принудата. "
Но вметва това просветление някак апропо, някак пътьом, през просото. Акцентира повече на легитимиращия мит и на идеологическия роман, не на това, което на мен ми се коства значимо и което е, считам, едно от най-притесняващите и рискови свойства на властта: да се показва тя като природа, да се маскира като " естествено събитие ". Или, както Гома споделя: " като промяната на сезоните ".
Трябва съгласно мен да се освободим от концепцията, че властта се самомитологизира; не, властта не се само-митологизира, властта се само-натурализира. Тя не създава мит, тя се съчинява в природа. Властта е най-изкуственото човешко откритие, само че желае да се показа като най-естественото. Или, в случай че се обърнем към Ролан Барт и неговата разработка за мита (в " Митологии ", " Съвременният мит " ), където той категорично акцентира, че " митът е тирада " ; т.е. - позволете ми да заимствам категориален уред от биологическата просвета - митът не е първа, а е втора сигнална система. Докато властта упорства, че е първа. Барт самичък си дава отговор по отношение на мита:
Бягство от свободата С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Следователно всичко може да бъде мит, по този начин ли? Според мен да, тъй като вселената е безпределно сугестивна. Всеки обект на света може да премине от затворено, безмълвно битие към говорно положение, в което към този момент може да се схване от обществото, тъй като никакви естествени или човешки закони не не разрешават да се приказва за нещата. Дървото е дърво. Да, несъмнено. Но едно дърво, изречено от Мину Друе, към този момент не е тъкмо дърво, то е украсено дърво, приспособено за известна консумация, натоварено с литературни условности, с протести, с облици - т.е. с някаква обществена приложимост, която се прибавя към чистата материя.
При мита, казано инак (поне в тълкуването на Ролан Барт), следим не придвижване към натурализация, а придвижване към социализация; митът трансформира природата в публичен феномен, в културно събитие. Дървото на Мину Друе не е нормално дърво, а културно-обществено дърво, в каквито от ден на ден се трансформират дърветата в разбирането на зелените да вземем за пример. Въз основа на това свое изобретение - че митът е тирада, Барт откроява два основополагащи мита - десен и ляв , като утвърждава по-голямата художественост и досетливост на десния властови мит, не на левия.
За страдание обаче, в това свое становище той не е изключително акуратен: напоследък левият мит обраства с от ден на ден конструкти и дискурси, извоювайки си първостепенно място в световното публично мнение. Зелените (за които стана дума) в своя поход за отбрана на природата - определяйки я като експлоатирана и потискана, като закрепостена в епохата на антропоцена, са типични леви идейници и действеници.
Да не загатвам веганите, борещи се за правата на животните също както в миналото социалистите са се борили за правата на пролетариата. Книгите на Ювал Ноа Харари са типично проявяване на това обагрено в гневно зелено левичарско мислене, което на всички места провижда плебеи на безскрупулния и безмилостен международен капитал. Левият мит, тоест митът, че употребата е на всички места, владее мозъците със " страшна мощ ". Точно той, апропо, е и фундаментът на теориите за конспирацията.
Колекция „ Ювал Харари: Sapiens + Homo deus + 21 урока за 21 век “С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Наблягам с това, че митът може и да е власт, само че властта не е мит и в случай че се трансформира в мит, то ѝ е единствено колатерална полза; индиректен келепир, така да се рече. Нейният блян е доста по-фундаментален, доста по-космически, в случай че щете - властта не желае да е мит, т.е. реч; властта желае да е дърво, т.е. природа. Тя се пробва да се натурализира, непрекъснато се пробва да се натурализира: не просто да се показа като естествена, а да е естествена. Най-естествената. Оттук уклоните ѝ към патернализъм - Бащата на народите, Тато, Бате; няма по-природна връзка на света (освен може би майчината, само че Партията е майчица) от връзката сред родния татко и неговия наследник.
Да-а-а, добродушно и грижовно бащата гали сина си по главата и не му дава да порасне. И още веднъж също като природата властта не търпи празно място, постоянно го запълва със себе си; тя е поначало експоненциална, като един от основните ѝ признаци е способността да се уголемява до неправдоподобност, до космополитен мащаби. Всяка власт е заредена с тоталитаризъм таман тъй като желае да е природа, тя даже се интерпретира като природа. И таман заради това властта като природата желае да е на всички места, желае да е всичко .
Разказват, че Чърчил бил споделил: " Най-добрият аргумент против демокрацията е петминутен диалог със междинния гласоподавател ". И че също негово било съждението: " Казано е, че демокрацията е най-лошата форма на ръководство като се изключи всички останали, които сме тествали ".
Привидно думите му влизат в несъгласие, само че единствено видимо: таман междинният гласоподавател е гаранцията, че властта няма да се трансформира в тоталитарна или, казано другояче, няма да се натурализира, да метаморфизира в природа. Той, междинният гласоподавател, не би разрешил: имайки се за притежател на здравия разсъдък, на common sense, той внезапно, дори коренно се разграничава от естественото, опълчва му се чак.
Никога не се предавайте... Афоризми и анекдоти (двуезично издание)С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
И по този начин неумишлено, без въобще да си дава сметка, се опълчва на властта, която упорства да бъде природа. И по този метод я лимитира, пречи ѝ да прерасне в тоталитаризъм. Демокрацията по тази причина е минимум неприятна от всички вероятни ръководства, тъй като в никакъв случай не си фантазира и не си показва за себе си , че е натуралистична, че е естествена, в противен случай - тя знае, на гърба си го изпитва, че е непрекъснато - ежедневно и всекичасно - цивилизационно изпитание. Усилие таман против властта-природа.
Чърчиловият междинен гласоподавател не е аргумент срещу демокрацията, а е най-сигурното затруднение, в действителност най-сигурното и най-здравото затруднение против естествения блян на властта към тоталност и изчерпателност. Срещу власт → природа...
В едно от своите микроесета ( " Релативизмът е хубав " ) испанският мъдрец Хавиер Гома Лансон - есето е оповестено в сборника " Философия за света, философия за всичко в света ", превод Теодора Цанкова, ИК " Критика и хуманизъм ", 2021; книгата заслужава обособен прочит, извънредно значима и прелюбопитна е, тъй като и тя като Мишел Фуко мисли и усеща " със стрела в сърцето на сегашното " - изрича:
" Властта постоянно се стреми да получи послушание и защото има податливост да се разгръща и да заема цялото допустимо пространство, най-голямото ѝ предпочитание е да се трансформира в безспорна власт и да реализира също безусловно смирение. Най-изтънчената форма на властта, същинският ѝ шедьовър, се реализира, когато тя успее да породи в поданиците си към този момент не смирение, а откровена обич: поучителното представление на робите, влюбени в оковите си и отправили възторжени погледи към надзирателите си. За тази цел няма нищо по-добро от изобретяването на легитимиращ мит, който да даде право на властта да сведе жителите до малолетни лица и да упражнява настойчивост върху животите им, сякаш те самите са неспособни да се ръководят. "
Робското положение, за което приказва Гома, е разказано от Ерих Фром в забележителната му книга " Бягство от свободата " , където той скрупульозно изследва по този начин наречения от него " садо-мазохистичен " темперамент, който по едно и също време " се подчинява на силата, която го зарежда с вяра, осигурявайки му в това време да бъде над някой слаб и заробен ". Според Фром тъкмо такива са били германците по времето на Хитлер, с " възторжени погледи " са го гледали всички: всеотдайни към фюрера и безмилостни към евреите, ромите, хомосексуалистите, душевно болните...
Не обаче особеностите на предразполагащия към иго садо-мазохистичен темперамент (който, апропо, въпреки и към този момент не чак толкоз постоянно, срещаме на всички места по света, а в България сякаш най-паче) са сгорещяващите мисълта ми думи на испанския мъдрец, за мен особено припламването е другаде - в безукорната констатация, че властта " има податливост да се разгръща и да заема цялото допустимо пространство ". Гома единствено записва в микроесето си това свойство на властта, без да му дава полагащото му се детайлно пояснение и логическо съображение. Вярно, в едно друго микроесе по-нататък, " Пръстът и луната ", той прецизира:
" Всяко подтисничество, всяка употреба, всеки абсолютизъм се пробва да се легитимира пред тези, които ги понасят, с идеологически роман, който им изяснява, че " сегашното положение на нещата ", по този начин нездравословно за тях, е естествено събитие също като промяната на сезоните и също толкоз неизбежно, колкото и тя. За да си обезпечи подчинението на потиснатите, репресивното общество построява символен свят и благопристойни традиции, които ги карат да одобряват добродушно принудата. "
Но вметва това просветление някак апропо, някак пътьом, през просото. Акцентира повече на легитимиращия мит и на идеологическия роман, не на това, което на мен ми се коства значимо и което е, считам, едно от най-притесняващите и рискови свойства на властта: да се показва тя като природа, да се маскира като " естествено събитие ". Или, както Гома споделя: " като промяната на сезоните ".
Трябва съгласно мен да се освободим от концепцията, че властта се самомитологизира; не, властта не се само-митологизира, властта се само-натурализира. Тя не създава мит, тя се съчинява в природа. Властта е най-изкуственото човешко откритие, само че желае да се показа като най-естественото. Или, в случай че се обърнем към Ролан Барт и неговата разработка за мита (в " Митологии ", " Съвременният мит " ), където той категорично акцентира, че " митът е тирада " ; т.е. - позволете ми да заимствам категориален уред от биологическата просвета - митът не е първа, а е втора сигнална система. Докато властта упорства, че е първа. Барт самичък си дава отговор по отношение на мита:
Следователно всичко може да бъде мит, по този начин ли? Според мен да, тъй като вселената е безпределно сугестивна. Всеки обект на света може да премине от затворено, безмълвно битие към говорно положение, в което към този момент може да се схване от обществото, тъй като никакви естествени или човешки закони не не разрешават да се приказва за нещата. Дървото е дърво. Да, несъмнено. Но едно дърво, изречено от Мину Друе, към този момент не е тъкмо дърво, то е украсено дърво, приспособено за известна консумация, натоварено с литературни условности, с протести, с облици - т.е. с някаква обществена приложимост, която се прибавя към чистата материя.
При мита, казано инак (поне в тълкуването на Ролан Барт), следим не придвижване към натурализация, а придвижване към социализация; митът трансформира природата в публичен феномен, в културно събитие. Дървото на Мину Друе не е нормално дърво, а културно-обществено дърво, в каквито от ден на ден се трансформират дърветата в разбирането на зелените да вземем за пример. Въз основа на това свое изобретение - че митът е тирада, Барт откроява два основополагащи мита - десен и ляв , като утвърждава по-голямата художественост и досетливост на десния властови мит, не на левия.
За страдание обаче, в това свое становище той не е изключително акуратен: напоследък левият мит обраства с от ден на ден конструкти и дискурси, извоювайки си първостепенно място в световното публично мнение. Зелените (за които стана дума) в своя поход за отбрана на природата - определяйки я като експлоатирана и потискана, като закрепостена в епохата на антропоцена, са типични леви идейници и действеници.
Да не загатвам веганите, борещи се за правата на животните също както в миналото социалистите са се борили за правата на пролетариата. Книгите на Ювал Ноа Харари са типично проявяване на това обагрено в гневно зелено левичарско мислене, което на всички места провижда плебеи на безскрупулния и безмилостен международен капитал. Левият мит, тоест митът, че употребата е на всички места, владее мозъците със " страшна мощ ". Точно той, апропо, е и фундаментът на теориите за конспирацията.
Наблягам с това, че митът може и да е власт, само че властта не е мит и в случай че се трансформира в мит, то ѝ е единствено колатерална полза; индиректен келепир, така да се рече. Нейният блян е доста по-фундаментален, доста по-космически, в случай че щете - властта не желае да е мит, т.е. реч; властта желае да е дърво, т.е. природа. Тя се пробва да се натурализира, непрекъснато се пробва да се натурализира: не просто да се показа като естествена, а да е естествена. Най-естествената. Оттук уклоните ѝ към патернализъм - Бащата на народите, Тато, Бате; няма по-природна връзка на света (освен може би майчината, само че Партията е майчица) от връзката сред родния татко и неговия наследник.
Да-а-а, добродушно и грижовно бащата гали сина си по главата и не му дава да порасне. И още веднъж също като природата властта не търпи празно място, постоянно го запълва със себе си; тя е поначало експоненциална, като един от основните ѝ признаци е способността да се уголемява до неправдоподобност, до космополитен мащаби. Всяка власт е заредена с тоталитаризъм таман тъй като желае да е природа, тя даже се интерпретира като природа. И таман заради това властта като природата желае да е на всички места, желае да е всичко .
Разказват, че Чърчил бил споделил: " Най-добрият аргумент против демокрацията е петминутен диалог със междинния гласоподавател ". И че също негово било съждението: " Казано е, че демокрацията е най-лошата форма на ръководство като се изключи всички останали, които сме тествали ".
Привидно думите му влизат в несъгласие, само че единствено видимо: таман междинният гласоподавател е гаранцията, че властта няма да се трансформира в тоталитарна или, казано другояче, няма да се натурализира, да метаморфизира в природа. Той, междинният гласоподавател, не би разрешил: имайки се за притежател на здравия разсъдък, на common sense, той внезапно, дори коренно се разграничава от естественото, опълчва му се чак.
И по този начин неумишлено, без въобще да си дава сметка, се опълчва на властта, която упорства да бъде природа. И по този метод я лимитира, пречи ѝ да прерасне в тоталитаризъм. Демокрацията по тази причина е минимум неприятна от всички вероятни ръководства, тъй като в никакъв случай не си фантазира и не си показва за себе си , че е натуралистична, че е естествена, в противен случай - тя знае, на гърба си го изпитва, че е непрекъснато - ежедневно и всекичасно - цивилизационно изпитание. Усилие таман против властта-природа.
Чърчиловият междинен гласоподавател не е аргумент срещу демокрацията, а е най-сигурното затруднение, в действителност най-сигурното и най-здравото затруднение против естествения блян на властта към тоталност и изчерпателност. Срещу власт → природа...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ