Стихосбирката "Изкуството да се сбогуваш" е размисъл за истински важните неща
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на " Дневник ".
Аксиния Михайлова е познато име в новата българска лирика от 90-те години на XX в. насам, както и като преводач от френски език и съставител на сборници с поезия. Тя е притежател на няколко значими бълагрски и интернационалните поетични награди, сред които една от най-сериозните международни награди на името на Аполинер през 2014 година, удостоена е и с високо отличие на Република Латвия - " Рицар на Ордена на Трите звезди " през 2011 година
Сама признава, че написа малко и сред първата ( " Тревите на съня ", 1994) и втората ѝ поетична книга ( " Луна в празен вагон ", 2004) минават цели 10 години. Пише задъхано, след това замлъква, с цел да се върне с книга, която сграбчва поредна премия.
Новата книга на поетесата " Изкуството да се сбогуваш " - десета поред - е посвоему компендиум, тъй като съдържа стихотворения от три десетилетия - определени и нови - в седем раздела.
Дали числата са значещи? Десет - с окръглеността си и салдото, както и седем - съвършеното число, съчетаващо земното и небесното. Това в действителност не е толкоз значимо, въпреки в този лиричен свят случайностите да са закономерни.
Изкуството да се сбогувашС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Като пулсираща концепция в стихотворенията от другите раздели минава концепцията за сбогуването. Но в случай че сме точни - това е по-скоро концепцията за невъзможното прощаване, за невъзможния избор сред няколко избора, сред няколко живота.
Всичко, което е част от теб,
има право да съществува
Макар да знаеш, че би трябвало да избереш " от няколко нежности най-правилната ", това е труднопостижимо. Може би тъй като светът се сбъдва по-различен метод за всеки и даже когато претърпяваме една и съща страст, гледаме с разнообразни очи:
Това оранжево измежду пръските
дали за теб и мен е същото?
Сред основните думи в тази книга са думите белези, памет, дом и независимост, птици и плитчини, знамения и знаци. Всички те приказват за желанието на лирическата героиня да опише опознаването на света - като сочността на апетитен плод (стискам кош със смокини), като мъчителна самотност, само че и като вярата за разперени криле на безсмъртна птица.
Така подхвърчаме по тротоарите
на този континент, всеки в своето ято,
кълвем зрънца, които случайността ни подмята,
препъвайки се в Запада, отдавайки се на Изтока,
и единствено веднъж в годината ставаме безсмъртна птица.
Дори повърхностният взор открива удоволствието от вплетената културна символика: асоциации от Кавафис и Вивалди, през Октавио Пас, Ояр Вациетис, до Ариадна и Овидий, приказки и митове. Но поетичната книга не е четиво за ерудити . Тя разплита духовната биография на лирическата героиня, в която неналичието на обич или споделеността на света окръглят неговото прекарване. И всички неща са свързани между тях:
Една пеперуда се откъсва
от измачканата риза на небето
и върху корема на Вселената
изплува кървава драскотина.
Или:
Слънцето си ляга в ореха,
едно гущерче пробягва по зида
и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобяд в края на август,
на синора на едно свечеряване, в което те няма.
Книгата " Изкуството да се сбогуваш " е събрала другите пътувания на поетесата: освен географски, само че най-много духовни, пътувания, които не са приключени, тъй като няма по какъв начин да се сбогуваш с парченце от себе си . Когато търсиш петата посока ( " Така, преодолявайки петата посока на света, построяваме нетленния си дом " ). Когато жаждата за завръщане е в действителност жадност за ново начало, а нужната разлъка, изкуството да се сбогуваш, е осъзнато като същинската полезност на човешкия избор, това, което може би е равносметката със себе си.
Надмогването на умората, самотата, несполуките, оцеляването и осмислянето на своя път е измежду философските послания на тази книга. Като дете поетесата се учи да срича света " с други някакви сетива " и отново като дете знае:
Не ми остава друго,
с изключение на да сглобя детския си телескоп
и да избърсвам потъмнелите звезди
до момента в който отново разсъмне.
Тази книга не ни дава обещание разсъмване, само че ни дава обещание насладата от поетичното четене, насладата от споделената мъдрост и хубост , размисъл за същински значимите неща. А това по никакъв начин не е малко.
Аксиния Михайлова е познато име в новата българска лирика от 90-те години на XX в. насам, както и като преводач от френски език и съставител на сборници с поезия. Тя е притежател на няколко значими бълагрски и интернационалните поетични награди, сред които една от най-сериозните международни награди на името на Аполинер през 2014 година, удостоена е и с високо отличие на Република Латвия - " Рицар на Ордена на Трите звезди " през 2011 година
Сама признава, че написа малко и сред първата ( " Тревите на съня ", 1994) и втората ѝ поетична книга ( " Луна в празен вагон ", 2004) минават цели 10 години. Пише задъхано, след това замлъква, с цел да се върне с книга, която сграбчва поредна премия.
Новата книга на поетесата " Изкуството да се сбогуваш " - десета поред - е посвоему компендиум, тъй като съдържа стихотворения от три десетилетия - определени и нови - в седем раздела.
Дали числата са значещи? Десет - с окръглеността си и салдото, както и седем - съвършеното число, съчетаващо земното и небесното. Това в действителност не е толкоз значимо, въпреки в този лиричен свят случайностите да са закономерни.
Като пулсираща концепция в стихотворенията от другите раздели минава концепцията за сбогуването. Но в случай че сме точни - това е по-скоро концепцията за невъзможното прощаване, за невъзможния избор сред няколко избора, сред няколко живота.
Всичко, което е част от теб,
има право да съществува
Макар да знаеш, че би трябвало да избереш " от няколко нежности най-правилната ", това е труднопостижимо. Може би тъй като светът се сбъдва по-различен метод за всеки и даже когато претърпяваме една и съща страст, гледаме с разнообразни очи:
Това оранжево измежду пръските
дали за теб и мен е същото?
Сред основните думи в тази книга са думите белези, памет, дом и независимост, птици и плитчини, знамения и знаци. Всички те приказват за желанието на лирическата героиня да опише опознаването на света - като сочността на апетитен плод (стискам кош със смокини), като мъчителна самотност, само че и като вярата за разперени криле на безсмъртна птица.
Така подхвърчаме по тротоарите
на този континент, всеки в своето ято,
кълвем зрънца, които случайността ни подмята,
препъвайки се в Запада, отдавайки се на Изтока,
и единствено веднъж в годината ставаме безсмъртна птица.
Дори повърхностният взор открива удоволствието от вплетената културна символика: асоциации от Кавафис и Вивалди, през Октавио Пас, Ояр Вациетис, до Ариадна и Овидий, приказки и митове. Но поетичната книга не е четиво за ерудити . Тя разплита духовната биография на лирическата героиня, в която неналичието на обич или споделеността на света окръглят неговото прекарване. И всички неща са свързани между тях:
Една пеперуда се откъсва
от измачканата риза на небето
и върху корема на Вселената
изплува кървава драскотина.
Или:
Слънцето си ляга в ореха,
едно гущерче пробягва по зида
и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобяд в края на август,
на синора на едно свечеряване, в което те няма.
Книгата " Изкуството да се сбогуваш " е събрала другите пътувания на поетесата: освен географски, само че най-много духовни, пътувания, които не са приключени, тъй като няма по какъв начин да се сбогуваш с парченце от себе си . Когато търсиш петата посока ( " Така, преодолявайки петата посока на света, построяваме нетленния си дом " ). Когато жаждата за завръщане е в действителност жадност за ново начало, а нужната разлъка, изкуството да се сбогуваш, е осъзнато като същинската полезност на човешкия избор, това, което може би е равносметката със себе си.
Надмогването на умората, самотата, несполуките, оцеляването и осмислянето на своя път е измежду философските послания на тази книга. Като дете поетесата се учи да срича света " с други някакви сетива " и отново като дете знае:
Не ми остава друго,
с изключение на да сглобя детския си телескоп
и да избърсвам потъмнелите звезди
до момента в който отново разсъмне.
Тази книга не ни дава обещание разсъмване, само че ни дава обещание насладата от поетичното четене, насладата от споделената мъдрост и хубост , размисъл за същински значимите неща. А това по никакъв начин не е малко.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ