Непукистът Мураками в Страната на чудесата
Текстът е препубликуван от.
Японският публицист Харуки Мураками е от създателите, които или влизат под кожата от пръв прочит, или объркват мозъка и съзнанието и " плашат " читателите с многопластовите си сюжети. Характерни за творчеството му са самотата на героите, меланхолията в градовете, котките, крачещи на всяка страница, любовта към джаза и литературата, които пулсират във всяка сюжетна линия. Поводът да се потопим още веднъж в меланхоличния свят на писателя е новото издание на " Страна на чудесата за непукисти и краят на света " .
През последната година едни от най-емблематите му книги оживяха в нови корици и това ни подтикна да прочетем обичаните книги още веднъж.
Знаем, че Мураками е от писателите, които не поддържат връзка с медиите и не дават изявленията и от сърце (но благородно) завиждаме на Дебора Трейсън, която има щастието да поддържа връзка с него през 2008 и 2019 година и да събере двата си диалога в изявление, което разгласява в The New Yorker. Какъв ли е? и Що за човек е? са били единствено част от въпросите, обитаващи главата на Дебора до момента в който крачи из улиците на токийския квартал Аояма в търсене на офиса на Харуки Мураками. Това си мисли, когато написа до асистентката му. Това си мисли и преди да организира своите диалози с него.
За нас остава да й благодарим безропотно за всичкото гонене в продължение на над 10 години, тъй като с помощта на упоритостта й можем да надникнем в света на обичания ни публицист. От големия и съвсем необхватен техен диалог избрахме историята, която ни придвижва в токийски трен, в джаз бар в Ню Йорк и в света на един чудноват талант.
" Когато не пиша, съм доста елементарен човек. Уважавам делничната рутина. Събуждам се доста рано заран, вечер си лягам към 21:00 ч., в случай че няма бейзболен мач. Тичам или плавам. Всичко е напълно нормално. Затова когато ходя по улиците и някой ми споделя: " Извинявайте, господин Мураками, доста ми е прелестно да Ви срещна ", се усещам изключително. Аз не съм специфичен. Защо този човек се радва да ме види? Но допускам, че когато пиша, се трансформирам в нещо особено. Или най-малко в нещо необичайно.
Писането ме промени доста. Когато започнах, по никакъв начин не знаех по какъв начин се прави и творях по доста чудноват метод, само че явно харесваше на хората. Днес обаче не ми пука изключително. Например за първата ми книга " Песента напразно " - може би тогава беше прекомерно рано да стартира да обявявам. Помня по какъв начин доста години откакто тя се беше появила на бял свят, се возех в токийския трен и четях книга, когато ненадейно доста красиво момиче се появи пред мен.
- Вие ли сте господин Мураками? - попита тя.
- Да... аз съм господин Мураками.
- Голям обожател съм на книгите Ви. - сподели с усмивка.
- Благодаря Ви.
- Чела съм всяка една и в действителност доста ми харесват.
- Благодаря, правя оценка го. - отвърнах.
- Но най-вече обичам първата Ви книга - сподели момичето. - Според мен тя е най-хубавата.
- О, в действителност ли? - попитах на собствен ред с изненада.
- Да. Всяка последваща е по-лоша.
И ето по този начин привикнах с рецензията. Но би трябвало да ви кажа, че не съм склонен. Мисля, че всяка последваща моя книга е по-добра. В продължение на 40 години се пробвам да стана по-добър. И считам, че съумях.
Историята с момичето от влака ми подсети доста на една преживелица с джаз музиканта Джийн Куил. Бил е известен саксофонист през 50-те и 60-те години на предишния век и сходно на всеки саксофонист по това време е бил мощно повлиян от Чарли Паркър. Една вечер, до момента в който свирил в джаз клуб в Ню Йорк,млад мъж се доближил до него след осъществяването.
- Хей, всичко, което правиш довечера, е просто да свириш като Чарли Паркър - почнал младежът.
- Моля? - невярващо възкликнал Куил.
- Ами цяла вечер свириш като Чарли Паркър. - повторил мъжът.
- Заповядай - Джийн подал саксофона си на непознатия - ето, свири ти като Чарли Паркър.
Мисля, че има три гледни точки, от които можем да погледнем този виц. Първо, да критикуваш някого е доста елементарно. Второ, да създадеш нещо автентично е доста мъчно. Трето, все някой би трябвало да го направи. И аз го върша към този момент 40 години. Това е работата ми. Смятам че просто правя това, което би трябвало да бъде свършено. И в случай че някой има забележки към мен, мога да му връча инструмента и да му кажа " Ето, изсвири го ти. "
Толкова доста писатели пишат дребни и повърхностни книги, само че в комплициран и завъртян жанр. Мисля, че това, което желая да върша, е да пиша съществени, комплицирани и сложни неща в доста банален жанр, който е удобен за четене. И с цел да мога да основа тези комплицирани неща, би трябвало да бъда в подготвеност да отида още по-надолу, още в по-голяма дълбочина. Мисля си, че в случай че искаш да пишеш нереалност, само че си прекомерно образован, в никакъв случай няма да успееш. Ако си прекомерно малоумен - също. Най-трудно е да се откри позиция сред двете. А по отношение на моите истории, те са моите истории. Не принадлежат на категории. Пиша на японски и множеството ми персонажи са японци, тъй че допускам това ме прави " японски публицист ". Стилът ми не принадлежи на никое място, мисля. "
Страна на чудесата за непукисти и краят на света (ново издание)С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Без значение дали стилът принадлежи някъде и дали е японски... без значение какво мисли момичето от влака... гениалният интровертен непукист Харуки Мураками ни придвижва в меланхоличната страна на чудесата с всяка последваща книга.
И с риск да го смутим, ще го заговорим, в случай че го срещнем на улицата, с цел да му кажем " Много обичаме книгите Ви, господин Мураками. И всяка последваща е по-добра. "
Японският публицист Харуки Мураками е от създателите, които или влизат под кожата от пръв прочит, или объркват мозъка и съзнанието и " плашат " читателите с многопластовите си сюжети. Характерни за творчеството му са самотата на героите, меланхолията в градовете, котките, крачещи на всяка страница, любовта към джаза и литературата, които пулсират във всяка сюжетна линия. Поводът да се потопим още веднъж в меланхоличния свят на писателя е новото издание на " Страна на чудесата за непукисти и краят на света " .
През последната година едни от най-емблематите му книги оживяха в нови корици и това ни подтикна да прочетем обичаните книги още веднъж.
Знаем, че Мураками е от писателите, които не поддържат връзка с медиите и не дават изявленията и от сърце (но благородно) завиждаме на Дебора Трейсън, която има щастието да поддържа връзка с него през 2008 и 2019 година и да събере двата си диалога в изявление, което разгласява в The New Yorker. Какъв ли е? и Що за човек е? са били единствено част от въпросите, обитаващи главата на Дебора до момента в който крачи из улиците на токийския квартал Аояма в търсене на офиса на Харуки Мураками. Това си мисли, когато написа до асистентката му. Това си мисли и преди да организира своите диалози с него.
За нас остава да й благодарим безропотно за всичкото гонене в продължение на над 10 години, тъй като с помощта на упоритостта й можем да надникнем в света на обичания ни публицист. От големия и съвсем необхватен техен диалог избрахме историята, която ни придвижва в токийски трен, в джаз бар в Ню Йорк и в света на един чудноват талант.
" Когато не пиша, съм доста елементарен човек. Уважавам делничната рутина. Събуждам се доста рано заран, вечер си лягам към 21:00 ч., в случай че няма бейзболен мач. Тичам или плавам. Всичко е напълно нормално. Затова когато ходя по улиците и някой ми споделя: " Извинявайте, господин Мураками, доста ми е прелестно да Ви срещна ", се усещам изключително. Аз не съм специфичен. Защо този човек се радва да ме види? Но допускам, че когато пиша, се трансформирам в нещо особено. Или най-малко в нещо необичайно.
Писането ме промени доста. Когато започнах, по никакъв начин не знаех по какъв начин се прави и творях по доста чудноват метод, само че явно харесваше на хората. Днес обаче не ми пука изключително. Например за първата ми книга " Песента напразно " - може би тогава беше прекомерно рано да стартира да обявявам. Помня по какъв начин доста години откакто тя се беше появила на бял свят, се возех в токийския трен и четях книга, когато ненадейно доста красиво момиче се появи пред мен.
- Вие ли сте господин Мураками? - попита тя.
- Да... аз съм господин Мураками.
- Голям обожател съм на книгите Ви. - сподели с усмивка.
- Благодаря Ви.
- Чела съм всяка една и в действителност доста ми харесват.
- Благодаря, правя оценка го. - отвърнах.
- Но най-вече обичам първата Ви книга - сподели момичето. - Според мен тя е най-хубавата.
- О, в действителност ли? - попитах на собствен ред с изненада.
- Да. Всяка последваща е по-лоша.
И ето по този начин привикнах с рецензията. Но би трябвало да ви кажа, че не съм склонен. Мисля, че всяка последваща моя книга е по-добра. В продължение на 40 години се пробвам да стана по-добър. И считам, че съумях.
Историята с момичето от влака ми подсети доста на една преживелица с джаз музиканта Джийн Куил. Бил е известен саксофонист през 50-те и 60-те години на предишния век и сходно на всеки саксофонист по това време е бил мощно повлиян от Чарли Паркър. Една вечер, до момента в който свирил в джаз клуб в Ню Йорк,млад мъж се доближил до него след осъществяването.
- Хей, всичко, което правиш довечера, е просто да свириш като Чарли Паркър - почнал младежът.
- Моля? - невярващо възкликнал Куил.
- Ами цяла вечер свириш като Чарли Паркър. - повторил мъжът.
- Заповядай - Джийн подал саксофона си на непознатия - ето, свири ти като Чарли Паркър.
Мисля, че има три гледни точки, от които можем да погледнем този виц. Първо, да критикуваш някого е доста елементарно. Второ, да създадеш нещо автентично е доста мъчно. Трето, все някой би трябвало да го направи. И аз го върша към този момент 40 години. Това е работата ми. Смятам че просто правя това, което би трябвало да бъде свършено. И в случай че някой има забележки към мен, мога да му връча инструмента и да му кажа " Ето, изсвири го ти. "
Толкова доста писатели пишат дребни и повърхностни книги, само че в комплициран и завъртян жанр. Мисля, че това, което желая да върша, е да пиша съществени, комплицирани и сложни неща в доста банален жанр, който е удобен за четене. И с цел да мога да основа тези комплицирани неща, би трябвало да бъда в подготвеност да отида още по-надолу, още в по-голяма дълбочина. Мисля си, че в случай че искаш да пишеш нереалност, само че си прекомерно образован, в никакъв случай няма да успееш. Ако си прекомерно малоумен - също. Най-трудно е да се откри позиция сред двете. А по отношение на моите истории, те са моите истории. Не принадлежат на категории. Пиша на японски и множеството ми персонажи са японци, тъй че допускам това ме прави " японски публицист ". Стилът ми не принадлежи на никое място, мисля. "
Без значение дали стилът принадлежи някъде и дали е японски... без значение какво мисли момичето от влака... гениалният интровертен непукист Харуки Мураками ни придвижва в меланхоличната страна на чудесата с всяка последваща книга.
И с риск да го смутим, ще го заговорим, в случай че го срещнем на улицата, с цел да му кажем " Много обичаме книгите Ви, господин Мураками. И всяка последваща е по-добра. "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ