По буквите: Праматаров, Сендак, Петров
Текстът е препубликуван от.
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" На конци. 1968. Една действителна история " от Веселин Праматаров
София: изд. " Кибеа ", 2021
Самата идея на " На конци " е задоволително рядка, с цел да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български създател, освен това документална, освен това за един незнаен факт - историята на трима студенти, които обществено се опълчват на срамното присъединяване на България в смазването на Пражката пролет.
Аха - ще си речете, - дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това - признавам си, че разпрострях книгата под властта на тази първична илюзия. Имах мемоари от " Стената " на Петер Сис - картинна книга за живота оттук желязната завеса, в която всичко е навързано в елементарна и тъжна поредност.
На конци 1968. Една действителна историяС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана по този начин. За да схванеш какво е Пражката пролет, би трябвало да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, по какъв начин цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, несъмнено. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е Съюз на съветските социалистически републики. Историята след Втората международна война е усърдно избягвана даже в гимназиите - тъй като била политически сензитивна, апелирам ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.
Всъщност " комиксът е нещо за деца " е илюзия, също останала от това време. В Съединени американски щати, да речем, асоциацията би била с нещо на " Марвъл ", нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да провокира неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен самичък по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от плана " Дъга " се стремят да възродят, разширят и осъвременят визията за жанра у нас - само че до налагането му като " всеобщ език ", какъвто е другаде, има много път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, по този начин както " рок операта стъпва върху рока " (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила задоволително мощно, разроила се е на поджанрове, цялостни цели книжарници. У нас са излезли комай единствено шедьоврите на Джипи - за ценители.
Ето за какво въобще не е несъмнено, че майсторството на Веселин Праматаров автоматизирано ще пъхне книгата в ръцете на младежите. Това обаче изобщо не го обезсмисля. Напротив, тъкмо поради целия вакуум, който я обкръжава, си коства да я купите и да я прочетете, преди да я подарите - първо, тъй като има неща, които и вие няма да знаете; второ, тъй като има неща, които сме изтласкали; и трето, тъй като забравяме какъв брой значимо е да приказваме, да описваме какво се е случило.
Ако сме се отказали да се борим за формалния исторически роман (този в образователната стратегия, за какво в действителност не се борим за него, боязън ли ни е?), то най-малко би трябвало наложително да споделяме частната си, биографична връзка с това време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е превъзходен инструмент за започване на подобен диалог - подарете я на някой младеж и бъдете край него, до момента в който я чете, изчакайте въпросите, които ще зародят, и им отговорете почтено съгласно своя личен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като тактика - освен да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а самоуверено да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго с изключение на пуснатото в корекома.
" В нощната кухня " от Морис Сендак
Превод от британски Стефан Русинов, София: изд. " Лист ", 2021
В нощната кухняС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Издателство " Лист " и преводачът Стефан Русинов са се заели да показват един от огромните писатели и илюстратори в международната литература за деца - Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е задоволителен претекст - представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо напълно друго, тъй че става въпрос и за това: една цяла друга идея какво би трябвало да съставлява детската книга. Каква е тя?
В неговите книги текстът нормално е нищожен и споделя история надалеч отвън наративните шаблони. Весел, деятелен, само че и зареден с някаква подмолна паника, която героят уверено прескача. В едно изявление Сендак приказва за захаросания, безвреден свят на общоприетите детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата - непочтено и излишно. Ако погледнем самите книги, ще забележим отгласи от по-стара традиция, в която това не е по този начин - ето, Мики от " В нощната кухня " излиза от опеченото тесто също като в британските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим - особено пътува до Германия, с цел да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за разнообразни свои произведения учи да вземем за пример рисунките на Уилям Блейк.
Всъщност внушителната му осведоменост проличава най-много във образната част на работата му - в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, само че са там. При " В нощната кухня " може да забележите да вземем за пример, че постройките са в действителност кутии с артикули. Че всеки от тримата пекари поразително наподобява на Оливър Харди.
© "Тоест "
Че градският пейзаж е от 30-те, даже стилистиката припомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на " поуката ", на внятния роман? Не - и не трябва. Децата не се опасяват от безсмислицата, споделя Сендак в същото изявление. Това е възрастен боязън. Впрочем той дефинира " В нощната кухня " като книга за деца на 2-3 години и тя сигурно може да бъде четена по този начин - изключително в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане - прочее ние също споделяме на децата си, че са " сладкиши ", нали? И това не е ужасно, благо е.
Не знам по какъв начин е признат Сендак от българската аудитория, не съм питала по какъв начин е призната " При дивите неща ", към този момент издадена от " Лист ". Подозирам, че мъчно - без ореола на всеобщото самопризнание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш отвращение даже от Сутеев - задето един от героите споделил " простак ". Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички значими герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от " Питър Пан ", Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на процедура не съществува, тъй като гетото на сигурността го има и в напълно физически смисъл. Както писа Юлия Роне неотдавна - децата, несъмнено, знаят какво има оттатък, и си мълчат, с цел да ни пазят. Ако преодолеем личните си страхове, може би ще ги облекчим.
" Не са чудовища " от Никола Петров
София: Издателство за лирика " ДА ", 2021
Смятах за трета книга да избера отново художническа, само че " Не са чудовища " на Никола Петров е събитие и за нея би трябвало да се написа незабавно. Изключително мощен глас - освен за поколението си, а и изобщо.
Първата дума в книгата е " здравей " - тези стихотворения са общителни, оставят място за получател, за " ти ". От второто изречение обаче стартират да търсят същината на това другарство и по този начин основават апория, в която то като че ли не може да бъде осъществено.
От сериозния опит за отговор на въпроса " Какво правиш? ", през вглеждането в утешителната " безобидна преживелица ", постоянно поставена в края на съкрушителните вести, до съвсем манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, същински език, с цел да приветства езика, с който може единствено да съобщи принадлежност тук и там, " тъй като думите постоянно са били за това ". Стихотворенията се помиряват и не се помиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче по никакъв начин не е еднопосочен.
Много ме вълнува " ти " формата в тези стихотворения - получател може да е читателят, може да е съответен имплицитен персонаж... само че женският жанр изобщо не улеснява нещата, тъй като " душа " на български също е от женски жанр. Впрочем от време на време е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице само число, с която споделяме личния си опит:
" Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на непознати силуети. Мижиш над непознати сенки. "
Всъщност няма значение, тъй като никой с никого не съответствува, даже ти със себе си: " Свикна ли с отражението си, или отново кимаш на непознати. " Единственото достоверно придвижване е обратно - или надолу, тъй като единствено светците или мошениците имат вяра на сетивата си вместо на загатна. Единственият достоверен отговор, който се чува, идва от " тези, които не могат да отговорят " - те отвръщат " с един жест, запомнен в клетките, с кимване ".
Останалите - тези, които пъплят към кулата на Рапунцел, " палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли " - може да са " всевъзможна сволоч ", само че не са чудовища. Те са като нас - и таман това е чудовищното.
Оставям на някой различен да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от " езика на възпламенените гори и бялото към зениците на туптящия дивеч " до " кремавите коли ", които потеглят от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, само че той е за близко, а не за ерудитско четене - допустимо, несъмнено, само че надалеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-вече от тези стихотворения, в случай че подходи към тях искрено, с почтена мудност.
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" На конци. 1968. Една действителна история " от Веселин Праматаров
София: изд. " Кибеа ", 2021
Самата идея на " На конци " е задоволително рядка, с цел да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български създател, освен това документална, освен това за един незнаен факт - историята на трима студенти, които обществено се опълчват на срамното присъединяване на България в смазването на Пражката пролет.
Аха - ще си речете, - дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това - признавам си, че разпрострях книгата под властта на тази първична илюзия. Имах мемоари от " Стената " на Петер Сис - картинна книга за живота оттук желязната завеса, в която всичко е навързано в елементарна и тъжна поредност.
Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана по този начин. За да схванеш какво е Пражката пролет, би трябвало да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, по какъв начин цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, несъмнено. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е Съюз на съветските социалистически републики. Историята след Втората международна война е усърдно избягвана даже в гимназиите - тъй като била политически сензитивна, апелирам ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.
Всъщност " комиксът е нещо за деца " е илюзия, също останала от това време. В Съединени американски щати, да речем, асоциацията би била с нещо на " Марвъл ", нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да провокира неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен самичък по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от плана " Дъга " се стремят да възродят, разширят и осъвременят визията за жанра у нас - само че до налагането му като " всеобщ език ", какъвто е другаде, има много път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, по този начин както " рок операта стъпва върху рока " (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила задоволително мощно, разроила се е на поджанрове, цялостни цели книжарници. У нас са излезли комай единствено шедьоврите на Джипи - за ценители.
Ето за какво въобще не е несъмнено, че майсторството на Веселин Праматаров автоматизирано ще пъхне книгата в ръцете на младежите. Това обаче изобщо не го обезсмисля. Напротив, тъкмо поради целия вакуум, който я обкръжава, си коства да я купите и да я прочетете, преди да я подарите - първо, тъй като има неща, които и вие няма да знаете; второ, тъй като има неща, които сме изтласкали; и трето, тъй като забравяме какъв брой значимо е да приказваме, да описваме какво се е случило.
Ако сме се отказали да се борим за формалния исторически роман (този в образователната стратегия, за какво в действителност не се борим за него, боязън ли ни е?), то най-малко би трябвало наложително да споделяме частната си, биографична връзка с това време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е превъзходен инструмент за започване на подобен диалог - подарете я на някой младеж и бъдете край него, до момента в който я чете, изчакайте въпросите, които ще зародят, и им отговорете почтено съгласно своя личен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като тактика - освен да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а самоуверено да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго с изключение на пуснатото в корекома.
" В нощната кухня " от Морис Сендак
Превод от британски Стефан Русинов, София: изд. " Лист ", 2021
Издателство " Лист " и преводачът Стефан Русинов са се заели да показват един от огромните писатели и илюстратори в международната литература за деца - Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е задоволителен претекст - представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо напълно друго, тъй че става въпрос и за това: една цяла друга идея какво би трябвало да съставлява детската книга. Каква е тя?
В неговите книги текстът нормално е нищожен и споделя история надалеч отвън наративните шаблони. Весел, деятелен, само че и зареден с някаква подмолна паника, която героят уверено прескача. В едно изявление Сендак приказва за захаросания, безвреден свят на общоприетите детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата - непочтено и излишно. Ако погледнем самите книги, ще забележим отгласи от по-стара традиция, в която това не е по този начин - ето, Мики от " В нощната кухня " излиза от опеченото тесто също като в британските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим - особено пътува до Германия, с цел да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за разнообразни свои произведения учи да вземем за пример рисунките на Уилям Блейк.
Всъщност внушителната му осведоменост проличава най-много във образната част на работата му - в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, само че са там. При " В нощната кухня " може да забележите да вземем за пример, че постройките са в действителност кутии с артикули. Че всеки от тримата пекари поразително наподобява на Оливър Харди.
© "Тоест "
Че градският пейзаж е от 30-те, даже стилистиката припомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на " поуката ", на внятния роман? Не - и не трябва. Децата не се опасяват от безсмислицата, споделя Сендак в същото изявление. Това е възрастен боязън. Впрочем той дефинира " В нощната кухня " като книга за деца на 2-3 години и тя сигурно може да бъде четена по този начин - изключително в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане - прочее ние също споделяме на децата си, че са " сладкиши ", нали? И това не е ужасно, благо е.
Не знам по какъв начин е признат Сендак от българската аудитория, не съм питала по какъв начин е призната " При дивите неща ", към този момент издадена от " Лист ". Подозирам, че мъчно - без ореола на всеобщото самопризнание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш отвращение даже от Сутеев - задето един от героите споделил " простак ". Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички значими герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от " Питър Пан ", Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на процедура не съществува, тъй като гетото на сигурността го има и в напълно физически смисъл. Както писа Юлия Роне неотдавна - децата, несъмнено, знаят какво има оттатък, и си мълчат, с цел да ни пазят. Ако преодолеем личните си страхове, може би ще ги облекчим.
" Не са чудовища " от Никола Петров
София: Издателство за лирика " ДА ", 2021
Смятах за трета книга да избера отново художническа, само че " Не са чудовища " на Никола Петров е събитие и за нея би трябвало да се написа незабавно. Изключително мощен глас - освен за поколението си, а и изобщо.
Първата дума в книгата е " здравей " - тези стихотворения са общителни, оставят място за получател, за " ти ". От второто изречение обаче стартират да търсят същината на това другарство и по този начин основават апория, в която то като че ли не може да бъде осъществено.
От сериозния опит за отговор на въпроса " Какво правиш? ", през вглеждането в утешителната " безобидна преживелица ", постоянно поставена в края на съкрушителните вести, до съвсем манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, същински език, с цел да приветства езика, с който може единствено да съобщи принадлежност тук и там, " тъй като думите постоянно са били за това ". Стихотворенията се помиряват и не се помиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче по никакъв начин не е еднопосочен.
Много ме вълнува " ти " формата в тези стихотворения - получател може да е читателят, може да е съответен имплицитен персонаж... само че женският жанр изобщо не улеснява нещата, тъй като " душа " на български също е от женски жанр. Впрочем от време на време е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице само число, с която споделяме личния си опит:
" Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на непознати силуети. Мижиш над непознати сенки. "
Всъщност няма значение, тъй като никой с никого не съответствува, даже ти със себе си: " Свикна ли с отражението си, или отново кимаш на непознати. " Единственото достоверно придвижване е обратно - или надолу, тъй като единствено светците или мошениците имат вяра на сетивата си вместо на загатна. Единственият достоверен отговор, който се чува, идва от " тези, които не могат да отговорят " - те отвръщат " с един жест, запомнен в клетките, с кимване ".
Останалите - тези, които пъплят към кулата на Рапунцел, " палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли " - може да са " всевъзможна сволоч ", само че не са чудовища. Те са като нас - и таман това е чудовищното.
Оставям на някой различен да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от " езика на възпламенените гори и бялото към зениците на туптящия дивеч " до " кремавите коли ", които потеглят от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, само че той е за близко, а не за ерудитско четене - допустимо, несъмнено, само че надалеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-вече от тези стихотворения, в случай че подходи към тях искрено, с почтена мудност.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ