По буквите: Иванов, Борхес, Николова
Текстът е препубликуван от Три стихосбирки - на Хорхе Луис Борхес, на Биньо Иванов и на Галина Николова - са сложени на фокус от Зорница Христова тази седмица. В интерпретацията си тя отива оттатък микропрочита на самите стихотворения и обръща внимание на цялостната идея на книгите, две от които в действителност са антологични.
" Зрящият е самун " от Биньо Иванов
съставителство Яна Букова, корица и дизайн Кирил Златков, София: изд. " Аквариус ", 2022
Отлична е концепцията на Даря Хараланова за поредицата " Поет за поета ". Не единствено тъй като основава поетически антологии с концептуалната мощ на съответно замислената книга (вместо на инцидентна сглобка от съществуващи неща), а тъй като онагледява евентуалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която към момента стои аморфна и разпиляна в общественото въображение. Ролята на разпоредник в литературноисторическия салон всекидневно се заема от идеологията, тъй че е прелестно най-малко в този случай самите поети да вземат решение кой до кого ще седи.
Съставителството на Яна Букова осуетява опцията поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално - нещо, което въобще не би било изключено, в случай че се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология.
Зрящият е хлябС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Особено пък тези, в които локалното е изключително осезаемо - като наноси в езика (фолклорно-възрожденската приложимост на числителните например), изобилието от естествени облици, включително открити репери, като планините и Дунав, проблясването на местни думи даже в напълно екзистенциални стихотворения ( " до другата трева на мартеница ахнала " ) и прочие
" Вятър иде и аз те обичам " да вземем за пример би могло - и даже би трябвало - да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март паралелно с Далчевото " единствено по тази причина, че си татковина моя ". Първо, тъй като съставлява един от редките образци на неопосредствано от националните клишета възприятие, и второ, поради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се приказва за строфи в този вид поезия) - бързото, гладко придвижване подлог-сказуемо, подлог-сказуемо, положени в едно разрастване на дъха и навързани просто, без пояснения ( " вятър иде и аз те обичам, / изгрев подвига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам " ), а след това насечения темп на безглаголни изречения, метафори за родината.
Стихотворенията от този интервал биха могли да бъдат четени комфортно с акцент върху тази поетика. Това обаче би показало Биньо Иванов в погрешна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология потвърждава, той става внезапно неупотребяем за какъвто и да било доверчив прочит - било национално прочувствен ( " вдишвам в тебе, гина в тебе, коренче " и след това " родино моя родна, родно място видимо, / което си активизира граници, границите - граничари, / граничарите - кучета " ), било даже езиково прочувствен в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на равномерен и ароматизиран допир със смисъла.
Послесловът на Яна Букова приказва за конфликти вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв метод ми припомня на Дилън Томас или на Къмингс: сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото
цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите
целувката отпечатъка храната гладът, проклета блага,
блага
проклета!
Преди задграничните препратки обаче има потребност от внятен роман за българската лирика от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея - да речем, по отношение на Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.
" Възхвала на тъмнината " от Хорхе Луис Борхес
превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. " Колибри ", 2022
Тази книга също е антология, също обгръща цялото поетично творчество на своя автор; също е формирана от поетеса - както написа на корицата, " прощаване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес ".
Възхвала на тъмнинатаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Първият ѝ превод на негови стихотворения - " За пъкъла и парадайса ", излиза паралелно с превода на " Вавилонската библиотека " у нас - през 1989 година Нейната " Поетическа антология 1923-1977 " е издадена в личното ѝ издателство " Проксима-РП " през 2016 година В този смисъл " Възхвала на тъмнината " не е коренно ново издание, само че пък несъмнено ще стигне до доста хора и ще донесе наслаждение на немалобройните фенове на Борхес у нас.
Изданието е двуезично, което дава на читателя опция да оцени компликацията на преводаческата задача - стихотворенията, въпреки и не очебийно звънки, нерядко са римувани и въобще следват избрана официална сграда, а ритъмът на езика е муден като на обрасла с растителност необятна река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, даже на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване - смисловата пауза постоянно е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния подтекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е " изтощено ", или " обезсилено ".
Подобна трудност стои и пред самия четец, в случай че той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията подготвят повече да следваш ритъма на облиците и на места да запаметяваш оня, към който искаш да се върнеш отново. " За мен човещина е да усещам, че сме гласовете на една
и съща беднотия.
Освободен от паметта и от вярата,
нереален, неограничаван, утринен съвсем,
мъртвецът не е просто мъртъв, а самата гибел.
[...] Ограбваме му всичко,
не му оставяме ни боя, нито сричка.
Ако сънят ни (както се говори) бил е
покой, отмора на разсъдъка бездейна,
за какво усещаш, в случай че те разсънят внезапно,
че от скъпо благополучие са те лишили? "
В тази лирика има някакво тематично неизменност, което не е единствено в завъртането на основни и за прозата на Борхес облици - лабиринта, библиотеката, огледалото ( " изтощено "!), анонимния персонаж, чиято фамозна идентичност ни се разкрива незабавно - единствено едвам забележим, че е окончателно изгубена.
Ето образец: в описа " Безсмъртният " в последния миг ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият дъртак споделя, че е бил (тоест към този момент не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е заточеник, майстор, лишен от символната мощ на името си. Но не е единствено до тематиките. Усеща се по-скоро стилистичното единение на " Рубайят " - един общ масив от произведения, които не си опонират между тях. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, " Възхвала на тъмнината " сякаш не би се трансформирала доста, в случай че я четем безсистемно или пък в обратна посока.
Принципно, рецензията е разграничена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, считат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му - комплицираната игра с читателя, който в никакъв случай не може да предскаже идващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, считат за най-важна тематика на Борхес изковаването на самия жанр - и тук поезията е изцяло намясто. Лично аз съм признателна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.
" Въображаеми градини " от Галина Николова
корица и дизайн Надежда Олег Ляхова, София: Издателство за лирика " ДА ", 2022
Говорейки за преводите на " Хиляда и една нощ " - всички един през различен допълвали, изменяли, нагласяли оригинала по отношение на своето време, - Борхес споделя, че единственият неприятен измежду тях е правилният. Разбира се, това изказване единствено по себе си е литература, и то тъкмо онази литература, която носи приятност посредством непрекъснатото изместване на смисъла, играта на мозъка. Неслучайно " Вавилонската библиотека " беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.
В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на действителността не са игра сред създателя и читателя, а тип автотерапия. Езикът е явен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по изискване незабележим двойник, друго " аз ", отстоящо във времето. Не " изтощено огледало ", в което обликът се губи, като при Борхес, а " саморефлексия ", т.е. вглеждане в личното отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са инцидентни - в центъра на доста от стихотворенията стои точката на рецесията, неназованата внезапна загуба, срезът. Няма потребност от наименуване - самичък слагаш своя миг на рецесия върху същото място и проверяваш точността на описаното възприятие: когато си еднакъв с табелката на болничното си легло; когато ненадейно си по-малък от детето си, когато в позвъняването " за инспекция " на околните паниката обърне посоката си, и така нататък
Част от лечебната мощ на стиховете е в истинността на тези репери - в случай че ги разпознаеш, ще припознаеш и тактиките за тяхното превъзмогване. Въпреки че тези тактики са литературни по своята същина - или пък таман по тази причина. Защото и личното ни въображение постоянно може да бъде " безсъвестен повествовател ", неотклонен публицист със уязвимост към катастрофичните сюжети, измисляч на страхове. Имам една вътрешна стая, цялостна с писатели,
наведени непрекъснато над своите листове
улавят мисъл за извършване на покупки на самун,
подготвяне на вечеря, пътешестване
или каквото и да е в действителност
и основават апокалипсис
в няколко фрази.
Справянето с несъразмерната заложба на съзнанието да измисля плашещи действителности е през ангажирането му с друга задача - да тръгне в противоположната посока, да измисля щастливи действителности, да мечтае. Това решение участва в три обособени стихотворения - към този момент цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което приключва с закачлив диалог с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се споделя за мислена градина, в чийто край има гора, а в гората - умираща сърна. Освен в случай че тъй като градината е мислена и в действителност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а преди малко родила сърна, която побутва дребното си с зурла.
Колкото и да е необичайно, езикът и литературата ни въздействат дотам, че трансформират метода, по който приказваме със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си разговори. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език - следи да вземем за пример по кое време фразите, с които приказваме за себе си, замязват на указания на електроуред; или пък по кое време думите, с които описваме неудържимото сякаш увлечение, съдържат в себе си предизвестието за краха. И ги трансформира, употребява силата на езика, с цел да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени към този момент от водовъртежа, просто ще изсъхнат.
Чудесен урок - да следим литературните волности на вътрешния си монолог най-малко толкоз сериозно, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.
" Зрящият е самун " от Биньо Иванов
съставителство Яна Букова, корица и дизайн Кирил Златков, София: изд. " Аквариус ", 2022
Отлична е концепцията на Даря Хараланова за поредицата " Поет за поета ". Не единствено тъй като основава поетически антологии с концептуалната мощ на съответно замислената книга (вместо на инцидентна сглобка от съществуващи неща), а тъй като онагледява евентуалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която към момента стои аморфна и разпиляна в общественото въображение. Ролята на разпоредник в литературноисторическия салон всекидневно се заема от идеологията, тъй че е прелестно най-малко в този случай самите поети да вземат решение кой до кого ще седи.
Съставителството на Яна Букова осуетява опцията поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално - нещо, което въобще не би било изключено, в случай че се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология.
Особено пък тези, в които локалното е изключително осезаемо - като наноси в езика (фолклорно-възрожденската приложимост на числителните например), изобилието от естествени облици, включително открити репери, като планините и Дунав, проблясването на местни думи даже в напълно екзистенциални стихотворения ( " до другата трева на мартеница ахнала " ) и прочие
" Вятър иде и аз те обичам " да вземем за пример би могло - и даже би трябвало - да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март паралелно с Далчевото " единствено по тази причина, че си татковина моя ". Първо, тъй като съставлява един от редките образци на неопосредствано от националните клишета възприятие, и второ, поради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се приказва за строфи в този вид поезия) - бързото, гладко придвижване подлог-сказуемо, подлог-сказуемо, положени в едно разрастване на дъха и навързани просто, без пояснения ( " вятър иде и аз те обичам, / изгрев подвига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам " ), а след това насечения темп на безглаголни изречения, метафори за родината.
Стихотворенията от този интервал биха могли да бъдат четени комфортно с акцент върху тази поетика. Това обаче би показало Биньо Иванов в погрешна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология потвърждава, той става внезапно неупотребяем за какъвто и да било доверчив прочит - било национално прочувствен ( " вдишвам в тебе, гина в тебе, коренче " и след това " родино моя родна, родно място видимо, / което си активизира граници, границите - граничари, / граничарите - кучета " ), било даже езиково прочувствен в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на равномерен и ароматизиран допир със смисъла.
Послесловът на Яна Букова приказва за конфликти вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв метод ми припомня на Дилън Томас или на Къмингс: сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото
цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите
целувката отпечатъка храната гладът, проклета блага,
блага
проклета!
Преди задграничните препратки обаче има потребност от внятен роман за българската лирика от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея - да речем, по отношение на Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.
" Възхвала на тъмнината " от Хорхе Луис Борхес
превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. " Колибри ", 2022
Тази книга също е антология, също обгръща цялото поетично творчество на своя автор; също е формирана от поетеса - както написа на корицата, " прощаване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес ".
Първият ѝ превод на негови стихотворения - " За пъкъла и парадайса ", излиза паралелно с превода на " Вавилонската библиотека " у нас - през 1989 година Нейната " Поетическа антология 1923-1977 " е издадена в личното ѝ издателство " Проксима-РП " през 2016 година В този смисъл " Възхвала на тъмнината " не е коренно ново издание, само че пък несъмнено ще стигне до доста хора и ще донесе наслаждение на немалобройните фенове на Борхес у нас.
Изданието е двуезично, което дава на читателя опция да оцени компликацията на преводаческата задача - стихотворенията, въпреки и не очебийно звънки, нерядко са римувани и въобще следват избрана официална сграда, а ритъмът на езика е муден като на обрасла с растителност необятна река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, даже на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване - смисловата пауза постоянно е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния подтекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е " изтощено ", или " обезсилено ".
Подобна трудност стои и пред самия четец, в случай че той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията подготвят повече да следваш ритъма на облиците и на места да запаметяваш оня, към който искаш да се върнеш отново. " За мен човещина е да усещам, че сме гласовете на една
и съща беднотия.
Освободен от паметта и от вярата,
нереален, неограничаван, утринен съвсем,
мъртвецът не е просто мъртъв, а самата гибел.
[...] Ограбваме му всичко,
не му оставяме ни боя, нито сричка.
Ако сънят ни (както се говори) бил е
покой, отмора на разсъдъка бездейна,
за какво усещаш, в случай че те разсънят внезапно,
че от скъпо благополучие са те лишили? "
В тази лирика има някакво тематично неизменност, което не е единствено в завъртането на основни и за прозата на Борхес облици - лабиринта, библиотеката, огледалото ( " изтощено "!), анонимния персонаж, чиято фамозна идентичност ни се разкрива незабавно - единствено едвам забележим, че е окончателно изгубена.
Ето образец: в описа " Безсмъртният " в последния миг ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият дъртак споделя, че е бил (тоест към този момент не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е заточеник, майстор, лишен от символната мощ на името си. Но не е единствено до тематиките. Усеща се по-скоро стилистичното единение на " Рубайят " - един общ масив от произведения, които не си опонират между тях. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, " Възхвала на тъмнината " сякаш не би се трансформирала доста, в случай че я четем безсистемно или пък в обратна посока.
Принципно, рецензията е разграничена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, считат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му - комплицираната игра с читателя, който в никакъв случай не може да предскаже идващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, считат за най-важна тематика на Борхес изковаването на самия жанр - и тук поезията е изцяло намясто. Лично аз съм признателна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.
" Въображаеми градини " от Галина Николова
корица и дизайн Надежда Олег Ляхова, София: Издателство за лирика " ДА ", 2022
Говорейки за преводите на " Хиляда и една нощ " - всички един през различен допълвали, изменяли, нагласяли оригинала по отношение на своето време, - Борхес споделя, че единственият неприятен измежду тях е правилният. Разбира се, това изказване единствено по себе си е литература, и то тъкмо онази литература, която носи приятност посредством непрекъснатото изместване на смисъла, играта на мозъка. Неслучайно " Вавилонската библиотека " беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.
В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на действителността не са игра сред създателя и читателя, а тип автотерапия. Езикът е явен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по изискване незабележим двойник, друго " аз ", отстоящо във времето. Не " изтощено огледало ", в което обликът се губи, като при Борхес, а " саморефлексия ", т.е. вглеждане в личното отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са инцидентни - в центъра на доста от стихотворенията стои точката на рецесията, неназованата внезапна загуба, срезът. Няма потребност от наименуване - самичък слагаш своя миг на рецесия върху същото място и проверяваш точността на описаното възприятие: когато си еднакъв с табелката на болничното си легло; когато ненадейно си по-малък от детето си, когато в позвъняването " за инспекция " на околните паниката обърне посоката си, и така нататък
Част от лечебната мощ на стиховете е в истинността на тези репери - в случай че ги разпознаеш, ще припознаеш и тактиките за тяхното превъзмогване. Въпреки че тези тактики са литературни по своята същина - или пък таман по тази причина. Защото и личното ни въображение постоянно може да бъде " безсъвестен повествовател ", неотклонен публицист със уязвимост към катастрофичните сюжети, измисляч на страхове. Имам една вътрешна стая, цялостна с писатели,
наведени непрекъснато над своите листове
улавят мисъл за извършване на покупки на самун,
подготвяне на вечеря, пътешестване
или каквото и да е в действителност
и основават апокалипсис
в няколко фрази.
Справянето с несъразмерната заложба на съзнанието да измисля плашещи действителности е през ангажирането му с друга задача - да тръгне в противоположната посока, да измисля щастливи действителности, да мечтае. Това решение участва в три обособени стихотворения - към този момент цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което приключва с закачлив диалог с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се споделя за мислена градина, в чийто край има гора, а в гората - умираща сърна. Освен в случай че тъй като градината е мислена и в действителност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а преди малко родила сърна, която побутва дребното си с зурла.
Колкото и да е необичайно, езикът и литературата ни въздействат дотам, че трансформират метода, по който приказваме със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си разговори. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език - следи да вземем за пример по кое време фразите, с които приказваме за себе си, замязват на указания на електроуред; или пък по кое време думите, с които описваме неудържимото сякаш увлечение, съдържат в себе си предизвестието за краха. И ги трансформира, употребява силата на езика, с цел да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени към този момент от водовъртежа, просто ще изсъхнат.
Чудесен урок - да следим литературните волности на вътрешния си монолог най-малко толкоз сериозно, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ