Потайностите на предишна София
Текстът е препубликуван от.
Това не е книга, която би задоволила любознанието ни по отношение на това какво се крие в подземните коридори на София, нито би ни разказала пикантни истории от съмнителни кътчета на столицата. Озаглавих текста си по този начин, тъй като книгата на Тони Николов " Спомнена София " съчетава хъса и сетивата на един книжовен Индиана Джоунс с ерудицията на историка, последователността и упоритостта на проверяващия публицист с естетиката и стила на възхитителния повествовател.
И не на последно място - обичта на един софиянец към родния му град с значимите послания, които създателят насочва към актуалните жители на София.
Това е книга за София, притаила и приютила паметта на времето и нравите. О, времена, о нрави! Потайност, в смисъла на скътано в сърцето и паметта знание. Потайност, която можем да открием в сумрачния заден двор на остаряла софийска кооперация с настилка от Бел епок, в полуразрушената постройка, оповестена за монумент на културата, в сецесионовото разсипничество и филигранната изработка на желязната врата или в от дълго време забравената чешма в двора на бивш върховен политик.
Всичко това е като че ли обитаемо с гласовете на хората, обитавали тези домове, с думите им, с възприятията им, със звънливия смях и сълзите им, с ароматите и звуците, отекващи в старите здания. И в случай че притихнем и се вслушаме, можем и да осезаем тоновете на живота, който е кипял в миналото в тях.
Във превъзходната си книга " Поетика на пространството " Гастон Башлар написа: " Домът е цялост от облици, които дават на индивида учредения или илюзии за непоклатимост. Ние непрекъснато го извикваме във въображението си; да успеем да отличим всички негови облици, би означавало да разкажем душата му, да разгърнем същинската логика на психиката на дома ".
Оня ден прочетох в пресата, че през последните 10 години са обезлюдени 90% от градовете на България и за никого не е загадка, че огромна част от това население пристигна в София. Мисля, че тази книга е за всички, които през днешния ден живеят в София - и за кореняците софиянци, на които " босото краче като дете е стъпило на жълтите плочки ", както се показваше един прочут публицист, и за тези, които подгонени от житейската нужда, са намерили кей в този момент в столицата. За всички нас това е нашият град, нашата София.
Тони Николов се е заел с благородното и възрожденско дело да породи в сърцата на днешните софиянци същата тази обич, която самичък носи към родния си град. Като всички градове София има своята история, настояще и бъдеще. Много се писа до каква степен старите здания с фронтони, фризове и еркери са съвместими от архитектурна и естетическа позиция с новите небостъргачи от стъкло и бетон. Но София е жива, тя диша в своя темп ежеминутно.
Спомнена СофияС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Всеки град е жив организъм. Нека усетим пулса на нашия град в книгата на Тони Николов! И това, че тя се назовава " Спомнена София " напълно не приказва за анахронизъм. Тази културна, литературно-историческа археология, с която се е заел Тони Николов, в противен случай, ни дава подтик да се грижим за града си с повече обич, да творим с отговорност бъдещето му.
Много от гениите на Тони Николов си дават среща в новата му книга - ерудицията на писателя, рефлексите на журналиста, знанията на историка, интуицията на откривателя. И всичко това е облъхнато от една деликатна нотка на достойнство, извисеност и човечност. Нишката на ученолюбивост е тази, която ни води незабелязано от история в история. Вземеш ли тази книга в ръце и зачетеш ли се в нея, повече не можеш да я оставиш.
Пожелавам на всеки, който пътува с метрото или с различен градски превоз, почива си в парка или се разхожда в кварталната градинка, вместо да се вглъбява в телефона си, да разгърне тази книга. Тогава ще отвори очите си и сетивата си за нашия град.
Тони Николов е събрал двадесет софийски истории. Имахме удоволствието да ги четем в уеб страницата " Портал Култура ", само че тук - събрани, те се допълват, получават логичност и целокупност, основават една характерна атмосфера. Особена мекост и светлина струят от тази книга.
Още в първото културно-историческо следствие Тони Николов ще заключи: " Историята не е това, което виждаме, а по-скоро е във всичко, което няма по какъв начин да съзрем, нито да обхванем с просто око, само че което бихме могли единствено да предусетим. Още от Херодот тя е най-много забравяне, утаяване в загатна, способно да бликне на повърхността под напора на инцидентното и ирационалното ".
Това е книга за всичко културно и благородно, което може да роди българският дух. Една пъстра мозайка от история, народопсихология, просвета. Пъстра мозайка от на пръв взор несъвместими ориси. Проследявайки събития и ориси, книгата на Тони Николов прилича готически витраж, през който прониква слънчевата светлина. Историите са хем осветени и осветлени, хем се отличават със своята цветност. Рембрандова светлина и Гогенова цветност.
Книгата на Тони Николов е измежду най-хубавите мемоарни достижения: Симеон Радев, " Строителите на модерна България " (1911); Константин Константинов, " Път през годините " 1-3 т. (1959-1966); Кирил Кръстев, " Спомени за културния живот сред двете международни войни " (1988); Христо Бръзицов, " Някога в София " (1970); Георги Тахов, " Литературна София " (1983); Кирил Топалов, " Софийски истории " (2021).
Но и доста се отличава от тези книги. Новото и особеното е характерната архитектурно-културологична археология, с която се захваща Тони Николов.
В една от историите си той написа: " Една история, която няма да откриете в учебниците, нито в университетските монографии, а би трябвало да излезе нескрито, тъй като носи в себе си поучения ". Тези думи могат да се отнесат и към цялата книга.
Всяка история ни повежда към разнообразни адреси в столицата , разкривайки ни както настоящия аспект на постройките и улиците, по този начин и техния бивш образ. Получава се в последна сметка наслагване на минимум три пласта културна битийност. Авторът е в ролята на движимост колекционер на експонати, покрити с патината на времето. Разбираме, че той има антикварен телефонен справочник от 1936 година, зеления бележник на Тодор Александров и ред други полезности.
Книгата се характеризира с една особена живост, с непрекъснатата промяна на персонажите, както в спектакъл на сенките (ще забележим, че в една от историите думата сянка има напълно съответно историко-политическо значение). Впрочем неслучайно ми хрумват толкоз доста метафори, книгата на Тони Николов е както фактологична, по този начин и фикционална, тя е сътворена с артистичен обсег и дружно с това ни одухотворява по един изключително човечен метод. Всъщност най-високото в нея е таман човечността, жаждата да съпреживееш и изстрадаш толкоз доста ориси.
В една от историите жена чака мъжа си - прочут терорист, и държи полуотворен нощем прозореца с вяра, че той ще се върне. В друга - брачна половинка с помрачено схващане след нещастието, случила се с мъжа ѝ - прочут доктор, върви и пита инцидентни минувачи дали не са го виждали. В трета - след убийството на политик фамилията трансформира къщата в погребален бастион с черни пердета. Все прекършени човешки ориси.
Сякаш сме пред сцена, както в пиесата на Пирандело " Шест лица търсят създател ". И тези персонажи са намерили своя най-сполучлив създател в лицето на Тони Николов. Всички истории са разказани с бездънен и забележителен психологизъм . Авторът ще каже: " Една открехнала се врата е постоянно покана за размисъл ". Той постоянно се движи по ръба на престъпния род, а страстите припомнят класическите мостри в тази област - току ще усетиш ускорено сърцетуптене и ще почувстваш просветване в съзнанието или просто ще стоиш и ще чакаш.
Дали Тони Николов ще ни споделя за фамилната къща (срещу Националната библиотека) на Иван (Джони) Станчов и дядо му Димитър Станчов - един от първите дипломати на Царство България, за изчезналата към този момент самобитна будка покрай Операта, която наподобява на мексиканско сомбреро, или историята на младата певица от маджарски генезис Ана Симон, открита удавена в река Марица - всичко това не му дава мира, тъй като самата история " упорства като камъче, свряло се в обувката ". Авторът " търси нещо, на което да стъпи споменът ". Той подвига завесата и ние научаваме по какъв начин едно неразбирателство едвам не провокира война с Югославия, по какъв начин в историята с марсилския нападател има българска диря, по какъв начин прочут кардиолог, лице от бомонд, е упрекнат в шпионаж.
Заглавията на историите загатват случките: " По следите на Ромен Гари ", " Сънищата на една килърка ", " Къщата на страха "...
Всички те са разказани със забележително писателско майсторство. Авторът реконструира атмосферата, облиците, ситуацията. Така, страница след страница Тони Николов раздипля тези двадесет софийски истории, в които вгражда и себе си. На едно място даже споделя: " Така историята стана " моя ". И в действителност, той става част от това, за което споделя. Докато не разкрие загадката, той изследва, съпоставя, рови се в документи, разпитва очевидци. И над всичко витае любовта към индивида от неговите истории, които в днешния " подло забързан свят " ни връщат като на черно-бяла кино лента към отминали времена.
Но " нали паметта на един град - както споделя Тони Николов - е като бунар с безчет отвори, откъдето буйно бликат истории и всичко скришно става ясно ".
Това не е книга, която би задоволила любознанието ни по отношение на това какво се крие в подземните коридори на София, нито би ни разказала пикантни истории от съмнителни кътчета на столицата. Озаглавих текста си по този начин, тъй като книгата на Тони Николов " Спомнена София " съчетава хъса и сетивата на един книжовен Индиана Джоунс с ерудицията на историка, последователността и упоритостта на проверяващия публицист с естетиката и стила на възхитителния повествовател.
И не на последно място - обичта на един софиянец към родния му град с значимите послания, които създателят насочва към актуалните жители на София.
Това е книга за София, притаила и приютила паметта на времето и нравите. О, времена, о нрави! Потайност, в смисъла на скътано в сърцето и паметта знание. Потайност, която можем да открием в сумрачния заден двор на остаряла софийска кооперация с настилка от Бел епок, в полуразрушената постройка, оповестена за монумент на културата, в сецесионовото разсипничество и филигранната изработка на желязната врата или в от дълго време забравената чешма в двора на бивш върховен политик.
Всичко това е като че ли обитаемо с гласовете на хората, обитавали тези домове, с думите им, с възприятията им, със звънливия смях и сълзите им, с ароматите и звуците, отекващи в старите здания. И в случай че притихнем и се вслушаме, можем и да осезаем тоновете на живота, който е кипял в миналото в тях.
Във превъзходната си книга " Поетика на пространството " Гастон Башлар написа: " Домът е цялост от облици, които дават на индивида учредения или илюзии за непоклатимост. Ние непрекъснато го извикваме във въображението си; да успеем да отличим всички негови облици, би означавало да разкажем душата му, да разгърнем същинската логика на психиката на дома ".
Оня ден прочетох в пресата, че през последните 10 години са обезлюдени 90% от градовете на България и за никого не е загадка, че огромна част от това население пристигна в София. Мисля, че тази книга е за всички, които през днешния ден живеят в София - и за кореняците софиянци, на които " босото краче като дете е стъпило на жълтите плочки ", както се показваше един прочут публицист, и за тези, които подгонени от житейската нужда, са намерили кей в този момент в столицата. За всички нас това е нашият град, нашата София.
Тони Николов се е заел с благородното и възрожденско дело да породи в сърцата на днешните софиянци същата тази обич, която самичък носи към родния си град. Като всички градове София има своята история, настояще и бъдеще. Много се писа до каква степен старите здания с фронтони, фризове и еркери са съвместими от архитектурна и естетическа позиция с новите небостъргачи от стъкло и бетон. Но София е жива, тя диша в своя темп ежеминутно.
Всеки град е жив организъм. Нека усетим пулса на нашия град в книгата на Тони Николов! И това, че тя се назовава " Спомнена София " напълно не приказва за анахронизъм. Тази културна, литературно-историческа археология, с която се е заел Тони Николов, в противен случай, ни дава подтик да се грижим за града си с повече обич, да творим с отговорност бъдещето му.
Много от гениите на Тони Николов си дават среща в новата му книга - ерудицията на писателя, рефлексите на журналиста, знанията на историка, интуицията на откривателя. И всичко това е облъхнато от една деликатна нотка на достойнство, извисеност и човечност. Нишката на ученолюбивост е тази, която ни води незабелязано от история в история. Вземеш ли тази книга в ръце и зачетеш ли се в нея, повече не можеш да я оставиш.
Пожелавам на всеки, който пътува с метрото или с различен градски превоз, почива си в парка или се разхожда в кварталната градинка, вместо да се вглъбява в телефона си, да разгърне тази книга. Тогава ще отвори очите си и сетивата си за нашия град.
Тони Николов е събрал двадесет софийски истории. Имахме удоволствието да ги четем в уеб страницата " Портал Култура ", само че тук - събрани, те се допълват, получават логичност и целокупност, основават една характерна атмосфера. Особена мекост и светлина струят от тази книга.
Още в първото културно-историческо следствие Тони Николов ще заключи: " Историята не е това, което виждаме, а по-скоро е във всичко, което няма по какъв начин да съзрем, нито да обхванем с просто око, само че което бихме могли единствено да предусетим. Още от Херодот тя е най-много забравяне, утаяване в загатна, способно да бликне на повърхността под напора на инцидентното и ирационалното ".
Това е книга за всичко културно и благородно, което може да роди българският дух. Една пъстра мозайка от история, народопсихология, просвета. Пъстра мозайка от на пръв взор несъвместими ориси. Проследявайки събития и ориси, книгата на Тони Николов прилича готически витраж, през който прониква слънчевата светлина. Историите са хем осветени и осветлени, хем се отличават със своята цветност. Рембрандова светлина и Гогенова цветност.
Книгата на Тони Николов е измежду най-хубавите мемоарни достижения: Симеон Радев, " Строителите на модерна България " (1911); Константин Константинов, " Път през годините " 1-3 т. (1959-1966); Кирил Кръстев, " Спомени за културния живот сред двете международни войни " (1988); Христо Бръзицов, " Някога в София " (1970); Георги Тахов, " Литературна София " (1983); Кирил Топалов, " Софийски истории " (2021).
Но и доста се отличава от тези книги. Новото и особеното е характерната архитектурно-културологична археология, с която се захваща Тони Николов.
В една от историите си той написа: " Една история, която няма да откриете в учебниците, нито в университетските монографии, а би трябвало да излезе нескрито, тъй като носи в себе си поучения ". Тези думи могат да се отнесат и към цялата книга.
Всяка история ни повежда към разнообразни адреси в столицата , разкривайки ни както настоящия аспект на постройките и улиците, по този начин и техния бивш образ. Получава се в последна сметка наслагване на минимум три пласта културна битийност. Авторът е в ролята на движимост колекционер на експонати, покрити с патината на времето. Разбираме, че той има антикварен телефонен справочник от 1936 година, зеления бележник на Тодор Александров и ред други полезности.
Книгата се характеризира с една особена живост, с непрекъснатата промяна на персонажите, както в спектакъл на сенките (ще забележим, че в една от историите думата сянка има напълно съответно историко-политическо значение). Впрочем неслучайно ми хрумват толкоз доста метафори, книгата на Тони Николов е както фактологична, по този начин и фикционална, тя е сътворена с артистичен обсег и дружно с това ни одухотворява по един изключително човечен метод. Всъщност най-високото в нея е таман човечността, жаждата да съпреживееш и изстрадаш толкоз доста ориси.
В една от историите жена чака мъжа си - прочут терорист, и държи полуотворен нощем прозореца с вяра, че той ще се върне. В друга - брачна половинка с помрачено схващане след нещастието, случила се с мъжа ѝ - прочут доктор, върви и пита инцидентни минувачи дали не са го виждали. В трета - след убийството на политик фамилията трансформира къщата в погребален бастион с черни пердета. Все прекършени човешки ориси.
Сякаш сме пред сцена, както в пиесата на Пирандело " Шест лица търсят създател ". И тези персонажи са намерили своя най-сполучлив създател в лицето на Тони Николов. Всички истории са разказани с бездънен и забележителен психологизъм . Авторът ще каже: " Една открехнала се врата е постоянно покана за размисъл ". Той постоянно се движи по ръба на престъпния род, а страстите припомнят класическите мостри в тази област - току ще усетиш ускорено сърцетуптене и ще почувстваш просветване в съзнанието или просто ще стоиш и ще чакаш.
Дали Тони Николов ще ни споделя за фамилната къща (срещу Националната библиотека) на Иван (Джони) Станчов и дядо му Димитър Станчов - един от първите дипломати на Царство България, за изчезналата към този момент самобитна будка покрай Операта, която наподобява на мексиканско сомбреро, или историята на младата певица от маджарски генезис Ана Симон, открита удавена в река Марица - всичко това не му дава мира, тъй като самата история " упорства като камъче, свряло се в обувката ". Авторът " търси нещо, на което да стъпи споменът ". Той подвига завесата и ние научаваме по какъв начин едно неразбирателство едвам не провокира война с Югославия, по какъв начин в историята с марсилския нападател има българска диря, по какъв начин прочут кардиолог, лице от бомонд, е упрекнат в шпионаж.
Заглавията на историите загатват случките: " По следите на Ромен Гари ", " Сънищата на една килърка ", " Къщата на страха "...
Всички те са разказани със забележително писателско майсторство. Авторът реконструира атмосферата, облиците, ситуацията. Така, страница след страница Тони Николов раздипля тези двадесет софийски истории, в които вгражда и себе си. На едно място даже споделя: " Така историята стана " моя ". И в действителност, той става част от това, за което споделя. Докато не разкрие загадката, той изследва, съпоставя, рови се в документи, разпитва очевидци. И над всичко витае любовта към индивида от неговите истории, които в днешния " подло забързан свят " ни връщат като на черно-бяла кино лента към отминали времена.
Но " нали паметта на един град - както споделя Тони Николов - е като бунар с безчет отвори, откъдето буйно бликат истории и всичко скришно става ясно ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ