На второ четене – "Разговорите" от Сесар Айра
Текстът е препубликуван от рубриката на. Тя е за книги, оповестени преди най-малко година, които редакцията желае да предложи. Заглавието е на " Дневник ".
" Разговорите " от Сесар Айра
Превод от испански Нева Мичева, изд. " Лист ", 2018
С наслаждение не преставам линията, която Севда Семер стартира с предходния текст за рубриката. Тя писа за и за полезността на диалога. Някак се повлиях и от това, когато взех решение да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и финален, тъй като към този момент се снабдих и с останалите български издания на аржентинския публицист. Той има над 100 книги и ще се веселя колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева - майсторски и с прелестен послепис, разкриващ елементи от работата ѝ.
Романът блестящо и разточително пази аксиомата на Джон Дън, че " никой човек не е остров, затворен в себе си ". Необходими са срещи, непосредственост, другарство, дълбочина и фамилиарност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си напомня диалозите денем с някого от околните си другари. Те на драго сърце и независимост на мисълта нищят разнообразни проблеми в кафенета и на богати вечери.
Във фокуса на диалога им този път е филм, който основният воин и негов другар са гледали за утеха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две спирания. Заради телефонни позвънявания (включително и посред си) и визити до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен парадокс и от чувство за отчаяние и приятелско изменничество до преоткрита взаимна значимост.
В един миг от главно значение се оказва това, че артистът, играещ уединен козар в украинските планини, не е свалил персоналния си часовник " Ролекс " и по този начин скапва илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата излиза наяве за какво това не е чак подобен проблем. Но в това време се разиграват всевъзможни лупинги и борби на тълкувания, препирни с всевъзможни причини и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато доближава точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и най-малко за малко всеки да остане самичък със себе си.
РазговоритеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Докато четях, непрестанно се подсещах за именития текст от 1959 година на Цветан Стоянов - " За хубавите диалози ". Там той написа:
" Нищо в никакъв случай не е било основано без прекрасен диалог - нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва самичък със себе си, с цел да може работата му да върви. "
Категорично ще се съглася.
Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които беседват. Често има творби (а и хора), за които се споделя, че " ни приказват ". Замислих се за какво е по този начин. И за какво диалогът постоянно е толкоз сложен. Дори и за специалисти и виртуози като героите на Айра. Особено сложен е в травматично време като настоящето. Травмата нормално се свързва с безмълвие, с обезсилване, с нещо неизговоримо, до момента в който говоренето и диалогът - по-скоро със мощ, с тъждество, със независимост.
Замислих се и какво е нужно, с цел да го има разговора. Но не учтивата замяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер сериозно назовава Gerede, или дърдорене), а същинския диалог сред двама индивиди. Запитах се какви са нужните и задоволителни условия за непосредственост в едно дистанцирано и в допълнение отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самотност и изолираност още преди настъпването на другата пандемия?
Какво е нужно?
Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на подтекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За страдание, дълбокото любознание и откровеното доверие са в мизерия и рецесия. Това е споходило и концепцията за целокупност и интегралност - на микро и макро човешко и обществено равнище.
Тогава какво може да се направи? При това с реципрочност и взаимност, без страдалчество и жертви, без властово превъзходство, без чувство за оскърбление, операция, корист или обир. Как може и изобщо може ли да се култивира като достоверна полезност потребността от пълнокръвно и дълбинно другарство, откакто господстващият цивилизационен роман приказва основно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов потрес и безкритична несериозност? Ако през днешния ден информацията се популяризира най-много и най-бързо виртуално, то какво тогава е ситуацията на действителното? И по какъв начин фактически поддържат връзка хората?
Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са единствено поради световното стопляне, политическата рецесия и международната здравна обстановка. Общуването може би е в застоялост и заради липса на съвпадение със себе си. Ако не си на " ти " със себе си, то по какъв начин ще си на " ти " с другия, с живота, с работата, с кариерата, с персоналната и фамилната си история, по какъв начин ще излезеш от незадоволеност, горест или меланхолия?
Сигурен съм, че някъде под повърхността има последна потребност от разговор.
От " цялостни приказки " и свързване. От извършения за прочувствена просветеност. От знание за нюансите на човешкото. От бистрота и изясненост. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в действителни и обществени мрежи стои първично предпочитание за различаване и непосредственост, с които безсрамно се злоупотребява за облага, търгуване със субектност, комодификация на до неотдавна некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите вероятни човешки качества и удивително неглижиране на най-ценните и най-хубавите.
Сесар Айра по замайващ метод е на страната на дълбочината. Той демонстрира по какъв начин сърцевината на един човешки живот може да е точно диалогът. Необходим като слънце, въздух и вода.
" Разговорите " от Сесар Айра
Превод от испански Нева Мичева, изд. " Лист ", 2018
С наслаждение не преставам линията, която Севда Семер стартира с предходния текст за рубриката. Тя писа за и за полезността на диалога. Някак се повлиях и от това, когато взех решение да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и финален, тъй като към този момент се снабдих и с останалите български издания на аржентинския публицист. Той има над 100 книги и ще се веселя колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева - майсторски и с прелестен послепис, разкриващ елементи от работата ѝ.
Романът блестящо и разточително пази аксиомата на Джон Дън, че " никой човек не е остров, затворен в себе си ". Необходими са срещи, непосредственост, другарство, дълбочина и фамилиарност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си напомня диалозите денем с някого от околните си другари. Те на драго сърце и независимост на мисълта нищят разнообразни проблеми в кафенета и на богати вечери.
Във фокуса на диалога им този път е филм, който основният воин и негов другар са гледали за утеха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две спирания. Заради телефонни позвънявания (включително и посред си) и визити до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен парадокс и от чувство за отчаяние и приятелско изменничество до преоткрита взаимна значимост.
В един миг от главно значение се оказва това, че артистът, играещ уединен козар в украинските планини, не е свалил персоналния си часовник " Ролекс " и по този начин скапва илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата излиза наяве за какво това не е чак подобен проблем. Но в това време се разиграват всевъзможни лупинги и борби на тълкувания, препирни с всевъзможни причини и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато доближава точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и най-малко за малко всеки да остане самичък със себе си.
Докато четях, непрестанно се подсещах за именития текст от 1959 година на Цветан Стоянов - " За хубавите диалози ". Там той написа:
" Нищо в никакъв случай не е било основано без прекрасен диалог - нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва самичък със себе си, с цел да може работата му да върви. "
Категорично ще се съглася.
Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които беседват. Често има творби (а и хора), за които се споделя, че " ни приказват ". Замислих се за какво е по този начин. И за какво диалогът постоянно е толкоз сложен. Дори и за специалисти и виртуози като героите на Айра. Особено сложен е в травматично време като настоящето. Травмата нормално се свързва с безмълвие, с обезсилване, с нещо неизговоримо, до момента в който говоренето и диалогът - по-скоро със мощ, с тъждество, със независимост.
Замислих се и какво е нужно, с цел да го има разговора. Но не учтивата замяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер сериозно назовава Gerede, или дърдорене), а същинския диалог сред двама индивиди. Запитах се какви са нужните и задоволителни условия за непосредственост в едно дистанцирано и в допълнение отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самотност и изолираност още преди настъпването на другата пандемия?
Какво е нужно?
Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на подтекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За страдание, дълбокото любознание и откровеното доверие са в мизерия и рецесия. Това е споходило и концепцията за целокупност и интегралност - на микро и макро човешко и обществено равнище.
Тогава какво може да се направи? При това с реципрочност и взаимност, без страдалчество и жертви, без властово превъзходство, без чувство за оскърбление, операция, корист или обир. Как може и изобщо може ли да се култивира като достоверна полезност потребността от пълнокръвно и дълбинно другарство, откакто господстващият цивилизационен роман приказва основно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов потрес и безкритична несериозност? Ако през днешния ден информацията се популяризира най-много и най-бързо виртуално, то какво тогава е ситуацията на действителното? И по какъв начин фактически поддържат връзка хората?
Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са единствено поради световното стопляне, политическата рецесия и международната здравна обстановка. Общуването може би е в застоялост и заради липса на съвпадение със себе си. Ако не си на " ти " със себе си, то по какъв начин ще си на " ти " с другия, с живота, с работата, с кариерата, с персоналната и фамилната си история, по какъв начин ще излезеш от незадоволеност, горест или меланхолия?
Сигурен съм, че някъде под повърхността има последна потребност от разговор.
От " цялостни приказки " и свързване. От извършения за прочувствена просветеност. От знание за нюансите на човешкото. От бистрота и изясненост. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в действителни и обществени мрежи стои първично предпочитание за различаване и непосредственост, с които безсрамно се злоупотребява за облага, търгуване със субектност, комодификация на до неотдавна некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите вероятни човешки качества и удивително неглижиране на най-ценните и най-хубавите.
Сесар Айра по замайващ метод е на страната на дълбочината. Той демонстрира по какъв начин сърцевината на един човешки живот може да е точно диалогът. Необходим като слънце, въздух и вода.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ