Позитивно за Розовата къща
Текстът е препубликуван от
Преди много години ми попадна видео за една организация, която работи с хора със зависимости в Канада. Бях доста впечатлена от неналичието на напън и очакване хората да прекратят използването на опиати допустимо най-бързо. Сградата имаше три етажа. На първия се намираше дневен център, посещаван от хората, които сега използват противозаконни субстанции. Там те можеха да се нахранят, да си починат, да получат помощ от обществени служащи, здравно лице, психолози. В дневния център се организираха образования за предварителна защита на свръхдоза и кръвнопреносими инфекции, предлагаха се проби, а също по този начин бяха обезпечени принадлежности за безвредна приложимост. Експертите там оставяха задоволително време на посетителите да намерят себе си и да решат да се качат на идващия етаж.
За тези, които имаха предпочитание да трансформират освен това във всекидневието си, беше очакван въпросният втори етаж, където можеха да живеят. Настанилите се там разполагаха с дребна стая и работа съгласно квалификацията и опциите си. Спазваха се ясни правила, а специалистите спомагаха да се доближи моментът, в който тези хора ще пожелаят напълно да спрат използването на опиати.
На третия етаж беше лечебната общественост, където хората получаваха поддръжка за цялостно преустановяване на използването, ресоциализация и пълноценно завръщане към " естествения " живот.
Всичко беше толкоз рационално преценено и измислено, толкоз ненасилствено, че този модел се трансформира в пример за мен.
И по този начин, в един безоблачен априлски ден на 2019 година за първи път отидох в къща " Посока ". Това беше името на едно място, ръководено от наши сътрудници, които три пъти в седмицата за по няколко часа осигуряваха храна, пералня и поддръжка за хора, които вземаха опиати. Целта им беше да стимулират посетителите на къщата да се включат в лечебната стратегия на Асоциация " Солидарност ".
Дотук всичко изглеждаше прелестно, като изключим дребния факт, че дневният център на асоциацията не получаваше никаква държавна поддръжка.
Както добре знаем, в България пари за хора със зависимости съвсем не се възнамеряват и не се отпускат.
Терапията, предлагана в къщата, беше платена, а ползващите услугите там не разполагаха със средства.
Седяхме си на слънце, разговаряхме с сътрудниците, представяхме си какво можем да създадем, по какъв начин да подобрим нещата в сферата, по какъв начин да овластим хора от общността, с цел да се погрижат сами за себе си, когато чухме телефона да звъни. Уж позвъняване като всяко друго, а прекатурна и нашия свят, и света на посетителите на къщата. Оказа се, че са хазяите и се обаждат да уточнят ден, в който къщата да бъде освободена. Асоциацията нямаше средства да продължи да заплаща наем и да поддържа мястото.
" Само това имахме, към този момент и него го няма. Никой не ни желае. Така ще си умрем. "
Това са думите, които тогава чух и които цялостен живот ще помня. В тях нямаше яд и засегнатост. Само тъга. Ужасно доста тъга. Сега, когато се връщам още веднъж там, изпитвам същата болежка. Но и доста ясно си припомням гласа, който изкрещя в главата ми:
Направи нещо! Престъпление е да не опиташ!
Обърнах се към сътрудника и го попитах дали би останал да работи, в случай че намерим пари.
В Управителния съвет на Центъра за хуманни политики за минути взехме решение, че ще пробваме. Нямахме никакви средства за сходна активност, а това, което искахме да създадем, беше напълно друго от всичко правено в България до оня миг. Вероятно беше неразумна концепция, само че когато обезпокоеното описах във Фейсбук какво се случва, и оповестих, че събираме средства, с цел да осигурим място за хората със зависимости, където те да се усещат признати, това се посрещна ненадейно добре от в действителност доста хора.
Призивът се популяризира като пожар: известни хора споделиха статуса, Бояна Петкова направи акция за събиране на средства в " Платформата " (защото ние още нямахме профил, а трябваше да се работи доста бързо), звъняха ни публицисти, другари, изцяло непознати. И в сметката започнаха да идват пари. След няколко часа се събра сумата от 700 лева - толкоз беше първият ни наем тогава. С Бояна крещяхме като деца от благополучие. На идващия ден към този момент имахме нужните 1400 лева, с цел да сключим контракт за наем и да запазим мястото. В същото време сътрудниците от " Солидарност " ни подариха цялото съоръжение на къщата. Работещите там взеха решение, че остават. Хората, които я посещаваха, бяха на върха на щастието и когато ги попитахме по какъв начин биха желали да се споделя, си избраха " Розовата къща ".
По същото време бях поканена да приказвам на конгрес " Ключ " и напряко побърках уредниците на събитието, когато им заявих, че изцяло трансформирам концепцията на изявлението си и презентацията си - три дни преди самото събитие. Мисля, че този " Ключ " също даде мощен подтик на разпространяването на новината и на акцията за събиране на средства.
И потегли по личния си път. Потърси ме художничка, която предложи да направи лого. Когато се обадихме да поръчаме балони за откриването, от магазина отхвърлиха да им платим, бяха разбрали за нас и желаеха да оказват помощ. Хора от ресторантьорския бизнес ни подариха хапки за събитието. Обаждаха ни се всевъзможни хора, които желаеха да оказват помощ с каквото могат.
Чак когато първата вълна на възторг и адреналин отмина, когато сключихме контракта за наем и се заехме с обезпечаването на документите, които да легитимират работата ни, си дадох сметка какво сме създали. Бяхме поставили
началото на нещо, което имаше капацитет да развие цялостна нова идея за работа с хора със зависимости.
Ненасилствена, отнасяща се с почитание към личността и потребностите на всеки обособен човек. Модел, за който бяхме мечтали през годините, само че не вярвахме, че е допустимо да изпълним.
Първата ни работа беше да променим работното време и по този начин къщата проработи всеки работен ден. Всеки ден по няколко часа хората имаха къде да се подслонят, да се нахранят, да погледат филм или да послушат музика, да споделят едни с други за живота си, за света си. В тези предковидни времена купувахме самун, сирене и лютеница; посетителите дружно приготвяха сандвичите си, режеха салата и плодове, смееха се, превръщаха къщата в дом. Едно от момчетата обичаше, като пристигна, да излъска цялата къща, а след това да се изкъпе, да си облече чисти облекла и да си постави пантофи.
В началото имаше няколко постоянни гости. После започнаха да водят другари, приятелите доведоха своите другари. Появиха се първите ни доброволци, някои от сътрудниците си потеглиха, пристигнаха нови. Екипът се стикова и проработи като добре смазана машина. Хората започнаха да търсят поддръжка за повече неща - за издаване на персонални документи, за придружаване до лекари, правна помощ и какво ли още не.
Малко по малко къщата се изпълни, само че пък тъкмо тогава пристигна първата карантина.
Наложи се да затворим за две седмици. Това беше най-тежкото време, което преживяхме. Навън към момента беше студено, хората нямаше къде да отидат, по какъв начин да се нахранят. Приютите изцяло затвориха, моловете също - нямаше къде да се влезе на топло най-малко за малко.
Усещането, че за следващ път всички ги изоставихме, беше унищожително. Не издържахме дълго и по време на най-драконовските ограничения взехме решение да отворим достъпа до къщата. Беше доста тежко да пускаме по трима-четирима души, а останалите да стоят на открито на студа, до момента в който изгоним постоплилите се и пуснем идната група само че беше по-добре от нищо. Изискванията около пандемията покачиха и цената на издръжката на къщата. Храната към този момент трябваше да е опакована, а заведенията за хранене (самите те в криза) сменяха разпоредбите през ден.
И когато изглеждаше, че може и да не успеем, спечелихме финансиране от Дарителския конгрес и нещата още веднъж се подредиха. Обадиха ни се и страхотните хора от CoKitchen, които и преди бяха дарявали, само че в този момент пожелаха да обезпечават всекидневно топла храна против минимално възнаграждение, едвам покрият цената на продуктите. Имало е случаи, когато не сме им плащали с месеци, само че те в никакъв случай не ни се разсърдиха... Благодарение на тях
и до през днешния ден сме единственото място в София, където има топла храна всеки работен ден.
Със стоплянето на времето нещата потеглиха по нормалния метод. С нас се свързаха от Българската хранителна банка, с цел да предложат да работим дружно. Тогава нямахме кола, само че другари от Фондация П.У.Л.С. протегнаха ръка и се заеха да ни доставят невероятни вкуснотии със своя бус. А от " Каритас " започнаха да ни посещават, с цел да превързват нуждаещите се и да вършат проби за кръвнопреносими инфекции.
През 2021 година успяхме да осигурим планови средства и къщата проработи по през целия ден. Елмира Нешева пое всекидневните грижи за всичко в нея. Приятели ни подариха кола, тъй че към този момент можехме сами да получаваме храната, а Ивайло Веселинов стана и водач. Илияна Иванова стартира да работи самостоятелно с някои от посетителите и реализира ненадейно високи резултати. По това време юрист Наташа Добрева към този момент от дълго време защитаваше правата на нашите хора и имаше извоювани каузи, а в този момент ни свърза и с Камелия Димитрова, дружно с която проведоха няколко срещи за предварителна защита на трафика на хора. Александра Иванова се захвана да преподава български на хората, които не можеха да пишат. Илияна стартира да върви в следствието, с цел да оказва помощ на сътрудниците си да работят с някои от задържаните, които познавахме. В началото на 2022 година още веднъж успяхме да осигурим планови средства и към екипа се причисли и Велислава Иванова.
И по този начин, малко по малко,
Розовата къща се трансформира в кей за към 400 души.
Някои от тях стопираха да идват, други съумяха да се преборят със света и в този момент не използват опиати, имат дом и живот.
Но на мен все ми се коства, че Розовата къща е опора освен за хората, които идват физически всеки ден, само че и за тези хиляди, които ни поддържаха през годините, тези, които вършат България положително и свястно място.
А аз виждам към този момент осъществената фантазия да имаме оня първи етаж от страхотния канадски модел. Но в този момент към този момент на дневен ред идва вторият етаж.
© списък Розовата къща
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Преди много години ми попадна видео за една организация, която работи с хора със зависимости в Канада. Бях доста впечатлена от неналичието на напън и очакване хората да прекратят използването на опиати допустимо най-бързо. Сградата имаше три етажа. На първия се намираше дневен център, посещаван от хората, които сега използват противозаконни субстанции. Там те можеха да се нахранят, да си починат, да получат помощ от обществени служащи, здравно лице, психолози. В дневния център се организираха образования за предварителна защита на свръхдоза и кръвнопреносими инфекции, предлагаха се проби, а също по този начин бяха обезпечени принадлежности за безвредна приложимост. Експертите там оставяха задоволително време на посетителите да намерят себе си и да решат да се качат на идващия етаж.
За тези, които имаха предпочитание да трансформират освен това във всекидневието си, беше очакван въпросният втори етаж, където можеха да живеят. Настанилите се там разполагаха с дребна стая и работа съгласно квалификацията и опциите си. Спазваха се ясни правила, а специалистите спомагаха да се доближи моментът, в който тези хора ще пожелаят напълно да спрат използването на опиати.
На третия етаж беше лечебната общественост, където хората получаваха поддръжка за цялостно преустановяване на използването, ресоциализация и пълноценно завръщане към " естествения " живот.
Всичко беше толкоз рационално преценено и измислено, толкоз ненасилствено, че този модел се трансформира в пример за мен.
И по този начин, в един безоблачен априлски ден на 2019 година за първи път отидох в къща " Посока ". Това беше името на едно място, ръководено от наши сътрудници, които три пъти в седмицата за по няколко часа осигуряваха храна, пералня и поддръжка за хора, които вземаха опиати. Целта им беше да стимулират посетителите на къщата да се включат в лечебната стратегия на Асоциация " Солидарност ".
Дотук всичко изглеждаше прелестно, като изключим дребния факт, че дневният център на асоциацията не получаваше никаква държавна поддръжка.
Както добре знаем, в България пари за хора със зависимости съвсем не се възнамеряват и не се отпускат.
Терапията, предлагана в къщата, беше платена, а ползващите услугите там не разполагаха със средства.
Седяхме си на слънце, разговаряхме с сътрудниците, представяхме си какво можем да създадем, по какъв начин да подобрим нещата в сферата, по какъв начин да овластим хора от общността, с цел да се погрижат сами за себе си, когато чухме телефона да звъни. Уж позвъняване като всяко друго, а прекатурна и нашия свят, и света на посетителите на къщата. Оказа се, че са хазяите и се обаждат да уточнят ден, в който къщата да бъде освободена. Асоциацията нямаше средства да продължи да заплаща наем и да поддържа мястото.
" Само това имахме, към този момент и него го няма. Никой не ни желае. Така ще си умрем. "
Това са думите, които тогава чух и които цялостен живот ще помня. В тях нямаше яд и засегнатост. Само тъга. Ужасно доста тъга. Сега, когато се връщам още веднъж там, изпитвам същата болежка. Но и доста ясно си припомням гласа, който изкрещя в главата ми:
Направи нещо! Престъпление е да не опиташ!
Обърнах се към сътрудника и го попитах дали би останал да работи, в случай че намерим пари.
В Управителния съвет на Центъра за хуманни политики за минути взехме решение, че ще пробваме. Нямахме никакви средства за сходна активност, а това, което искахме да създадем, беше напълно друго от всичко правено в България до оня миг. Вероятно беше неразумна концепция, само че когато обезпокоеното описах във Фейсбук какво се случва, и оповестих, че събираме средства, с цел да осигурим място за хората със зависимости, където те да се усещат признати, това се посрещна ненадейно добре от в действителност доста хора.
Призивът се популяризира като пожар: известни хора споделиха статуса, Бояна Петкова направи акция за събиране на средства в " Платформата " (защото ние още нямахме профил, а трябваше да се работи доста бързо), звъняха ни публицисти, другари, изцяло непознати. И в сметката започнаха да идват пари. След няколко часа се събра сумата от 700 лева - толкоз беше първият ни наем тогава. С Бояна крещяхме като деца от благополучие. На идващия ден към този момент имахме нужните 1400 лева, с цел да сключим контракт за наем и да запазим мястото. В същото време сътрудниците от " Солидарност " ни подариха цялото съоръжение на къщата. Работещите там взеха решение, че остават. Хората, които я посещаваха, бяха на върха на щастието и когато ги попитахме по какъв начин биха желали да се споделя, си избраха " Розовата къща ".
По същото време бях поканена да приказвам на конгрес " Ключ " и напряко побърках уредниците на събитието, когато им заявих, че изцяло трансформирам концепцията на изявлението си и презентацията си - три дни преди самото събитие. Мисля, че този " Ключ " също даде мощен подтик на разпространяването на новината и на акцията за събиране на средства.
И потегли по личния си път. Потърси ме художничка, която предложи да направи лого. Когато се обадихме да поръчаме балони за откриването, от магазина отхвърлиха да им платим, бяха разбрали за нас и желаеха да оказват помощ. Хора от ресторантьорския бизнес ни подариха хапки за събитието. Обаждаха ни се всевъзможни хора, които желаеха да оказват помощ с каквото могат.
Чак когато първата вълна на възторг и адреналин отмина, когато сключихме контракта за наем и се заехме с обезпечаването на документите, които да легитимират работата ни, си дадох сметка какво сме създали. Бяхме поставили
началото на нещо, което имаше капацитет да развие цялостна нова идея за работа с хора със зависимости.
Ненасилствена, отнасяща се с почитание към личността и потребностите на всеки обособен човек. Модел, за който бяхме мечтали през годините, само че не вярвахме, че е допустимо да изпълним.
Първата ни работа беше да променим работното време и по този начин къщата проработи всеки работен ден. Всеки ден по няколко часа хората имаха къде да се подслонят, да се нахранят, да погледат филм или да послушат музика, да споделят едни с други за живота си, за света си. В тези предковидни времена купувахме самун, сирене и лютеница; посетителите дружно приготвяха сандвичите си, режеха салата и плодове, смееха се, превръщаха къщата в дом. Едно от момчетата обичаше, като пристигна, да излъска цялата къща, а след това да се изкъпе, да си облече чисти облекла и да си постави пантофи.
В началото имаше няколко постоянни гости. После започнаха да водят другари, приятелите доведоха своите другари. Появиха се първите ни доброволци, някои от сътрудниците си потеглиха, пристигнаха нови. Екипът се стикова и проработи като добре смазана машина. Хората започнаха да търсят поддръжка за повече неща - за издаване на персонални документи, за придружаване до лекари, правна помощ и какво ли още не.
Малко по малко къщата се изпълни, само че пък тъкмо тогава пристигна първата карантина.
Наложи се да затворим за две седмици. Това беше най-тежкото време, което преживяхме. Навън към момента беше студено, хората нямаше къде да отидат, по какъв начин да се нахранят. Приютите изцяло затвориха, моловете също - нямаше къде да се влезе на топло най-малко за малко.
Усещането, че за следващ път всички ги изоставихме, беше унищожително. Не издържахме дълго и по време на най-драконовските ограничения взехме решение да отворим достъпа до къщата. Беше доста тежко да пускаме по трима-четирима души, а останалите да стоят на открито на студа, до момента в който изгоним постоплилите се и пуснем идната група само че беше по-добре от нищо. Изискванията около пандемията покачиха и цената на издръжката на къщата. Храната към този момент трябваше да е опакована, а заведенията за хранене (самите те в криза) сменяха разпоредбите през ден.
И когато изглеждаше, че може и да не успеем, спечелихме финансиране от Дарителския конгрес и нещата още веднъж се подредиха. Обадиха ни се и страхотните хора от CoKitchen, които и преди бяха дарявали, само че в този момент пожелаха да обезпечават всекидневно топла храна против минимално възнаграждение, едвам покрият цената на продуктите. Имало е случаи, когато не сме им плащали с месеци, само че те в никакъв случай не ни се разсърдиха... Благодарение на тях
и до през днешния ден сме единственото място в София, където има топла храна всеки работен ден.
Със стоплянето на времето нещата потеглиха по нормалния метод. С нас се свързаха от Българската хранителна банка, с цел да предложат да работим дружно. Тогава нямахме кола, само че другари от Фондация П.У.Л.С. протегнаха ръка и се заеха да ни доставят невероятни вкуснотии със своя бус. А от " Каритас " започнаха да ни посещават, с цел да превързват нуждаещите се и да вършат проби за кръвнопреносими инфекции.
През 2021 година успяхме да осигурим планови средства и къщата проработи по през целия ден. Елмира Нешева пое всекидневните грижи за всичко в нея. Приятели ни подариха кола, тъй че към този момент можехме сами да получаваме храната, а Ивайло Веселинов стана и водач. Илияна Иванова стартира да работи самостоятелно с някои от посетителите и реализира ненадейно високи резултати. По това време юрист Наташа Добрева към този момент от дълго време защитаваше правата на нашите хора и имаше извоювани каузи, а в този момент ни свърза и с Камелия Димитрова, дружно с която проведоха няколко срещи за предварителна защита на трафика на хора. Александра Иванова се захвана да преподава български на хората, които не можеха да пишат. Илияна стартира да върви в следствието, с цел да оказва помощ на сътрудниците си да работят с някои от задържаните, които познавахме. В началото на 2022 година още веднъж успяхме да осигурим планови средства и към екипа се причисли и Велислава Иванова.
И по този начин, малко по малко,
Розовата къща се трансформира в кей за към 400 души.
Някои от тях стопираха да идват, други съумяха да се преборят със света и в този момент не използват опиати, имат дом и живот.
Но на мен все ми се коства, че Розовата къща е опора освен за хората, които идват физически всеки ден, само че и за тези хиляди, които ни поддържаха през годините, тези, които вършат България положително и свястно място.
А аз виждам към този момент осъществената фантазия да имаме оня първи етаж от страхотния канадски модел. Но в този момент към този момент на дневен ред идва вторият етаж.
© списък Розовата къща
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ