Към Украйна през литературата
Текстът е препубликуван от
Много преди Украйна да стане част от международните заглавия, украинската литература прескочи границите на националното и се трансформира в " международна " - четена на доста езици, награждавана и допринасяща със собствен глас в световната полифония.
Шведският Tages Anzeiger включва романа на Оксана Забужко, за който може да прочетете по-долу, в листата си с 20-те най-хубави романа на века. Украинският създател Сергей Жадан е притежател на премиите " Ян Михалски ", " Ангелус ", избор на Би Би Си за украинска книга на десетилетието, номиниран е и за премиите на " ПЕН Америка " за преводна лирика. Юрий Андрухович е награждаван с Хердеровата премия, премията " Хана Арент " и други.
Юрий Андрухович: Европо, не се опасявай
Споменавам всичко това освен в подтекста на първата за България в действителност международна премия за " Времеубежище " (Господинов е и първият българин, притежател на " Ангелус " ). То е значимо и тъй като отразява резонанса на един текст в различен свят и просвета, доколкото литературата може да бъде мост, превод, карта на историята на хора, които с отварянето на първата страница може да са " други ", разнообразни от нас, само че със затварянето на книгата към този момент са ни близки. Украйна има редица сходни строители, преводачи и картографи, чиято прозаичност и лирика освен споделя историята на личната им страна, само че е и доста покрай българската реалност.
Първата такава авторка е Оксана Забужко със своя magnum opus " Музеят на изоставените секрети ".
Единствената издадена у нас книга на Забужко е от дълго време изчерпаната " Полеви проучвания на украинския секс " ( " Изток-Запад " ; " Факел ", 2005). Разказите на Забужко, както и огромният ѝ разказ (над 700 страници в британската версия) описват актуалната история на Украйна с изострен, ослепителен жанр и стегнат език.
В " Музеят на изоставените секрети " известната журналистка Дарина Гошчинска се оправя със загубата на най-близката си другарка, починала в злополука при неизяснени условия. Дарина открива фотография на членове на Украинската въстаническа войска - партизани, които през 40-те и 50-те години на предишния век водят въоръжена опозиция против нацистите и руските войски и са преследвани от режима на Сталин.
Сред мъжете в фрагмента има една-единствена жена - Олена Довган. С безпогрешния си журналистически усет Дарина надушва история и в хода на разплитането ѝ стартира връзка с един от наследниците на Олена. Обсебена от живота на две мъртви дами - партизанката и нейната другарка, Дарина съпреживява ужаса на нацисткия и сталинисткия гнет, на живота в Украйна по време на двете международни войни. Но ужасът е и в сегашното - разследвайки гибелта на своята другарка, журналистката попада в света на украинската политика и мафия, откъдето е мъчно да излезе жива. Нишките на тези събития се преплитат на фона на нежна любовна история, която се разкрива през редуването на гласовете на Дарина и Адриан. Суровата действителност постепенно минава в сюрреализма на сънищата и предишното. Сънят от време на време споделя предишното, а предишното ни се коства като сън.
Литературата като противоотрова на пропагандата
Романът е впечатляващ освен поради ловко преплетените сюжетни влакна , в които няма непотребна прочувственост или драматизъм макар високия риск - да пишеш за мафия, гибел, обич, партизани и война без ръждата на клишето е нелека задача.
Структурата е огледална на играта секрети, упомената в последното изявление на най-хубавата другарка на Дарина преди гибелта ѝ: " И в този момент, ето по какъв начин се прави загадка. Първо изкопаваш дребна дупка в пръстта и я очертаваш с нещо ослепително, да вземем за пример станиол от шоколад [...] После върху този сребърен или златен декор полагаш своя дизайн - с листа, камъчета, каквито отпадъци откриеш, стига да е блестящо и цветно: опаковки от бонбони, стъкълца, мъниста, копчета - по това време имаше доста готини копчета, всички шиеха, плетяха, бродираха, трябваше да си ръкат. Можеше да добавиш цветя [...] по-късно по-голямо парче стъкло, да вземем за пример дъното на бутилка, се слага от горната страна и зариваш всичко още веднъж. После, когато се върнеш по-късно и махнеш пръстта от това местенце, се получаваше дребен вълшебен прозорец към земята, като шпионка към пещерата на Аладин. "
Детската игра има няколко измерения: от символиката на православната икона, през дамата като притежател на историята, на пазителка на паметта на обществото, чак до баналните, ежедневни обекти като неразказани, забравени секрети. Голямата история е направена точно от баналното.
Тя е историята на преследването, на изтребването на един народ, чийто завет от време на време оцелява посредством един-единствен предмет (или снимка). Забужко подрежда романа си по същия метод - ослепителен декор и шарена стилистика под увеличителното стъкло на съществени исторически изследвания. И когато читателят махне пръстта на всекидневието и огледа през романа, схваща що е то Украйна: " Историята се написа от счетоводители и цяло потомство изгуби своята обща история, остави наследниците си без прийом да разпознаят споделената си орис. На процедура украинските фамилии сменят религии, езици и национални флагове на всяко потомство - от време на време по-бързо от мода, както наркоманите употребяват игли: спринцовка в ръката и хвърляй през прозореца, вземай нова, и по този начин нататък, през цялата ни писана история Това, наподобява, е националната ни традиция, оживяла и до през днешния ден - импулсът да отдадем себе си на мощния на деня...
Романът е непосредствен до българския четец и резонира с историята и в България. Такъв е казусът и с поезията на Иля Камински в стихосбирката му " Глухата република ".
Камински е роден в Одеса през 1977 година и емигрира в Съединени американски щати при започване на 90-те. Стихосбирката излиза и в мултимедиен формат в " Ню Йоркър ". Както в онлайн версията, по този начин и върху хартията Камински комбинира стихове с фиктивен жестомимичен език.
В " Глухата република " жителите на измисления град Васенка са принудени да оцеляват под окупацията на нашественици. В стихосбирката си Камински основава красива амбивалентност: поезията допуска темп, даже произнасяне, до момента в който разбирането на жеста е допустимо в тишината, посредством съсредоточаване; разказването на история изисква тон, глас, думи, само че в тази ситуация това е роман за война и гибел през тишината. " Звукът, който не чуваме, издига чайките над водата. "
Цикълът стартира с убийството на малко момче посред площада от окупационните войски. " Тя подвига очилата му, блестящи като две монети,
закрепва ги на носа му.
Виж този момент
- по какъв начин се гърчи -
...
В отворените уста на Соня виждаме
голотата
на цяла една нация. "
Изборът на жителите да не чуват окупаторите след осъщественото показно ликвидиране е метафора за колаборационизма и баналността на злото; увещание, че злото е допустимо единствено в задруга, с нашето разрешение.
Индивидуалната опозиция е в ядрото на цялата стихосбирка.
Тя е в жеста на дребния Петя, който води до гибелта му; тя е в историята на двойката, която е обречена на нещастието на войната; тя кристализира в признака на гордо изправения човек, съпоставен със междинен пръст към властническата власт. " По тези улици глухотата е единствената ни укрепление. "
Поданиците на окупираната страна заживяват под новата власт с тайните си жестомимични ритуали и последователно оцеляването размива съпротивата, трансформира жестокостта в търпим табиет. Някои се озовават в " свободните ", " мирни " страни - значи ли обаче това, че жестокостта изчезва? " Веднъж се оказах в мирна страна. Наблюдавам съседите по какъв начин включват / телефоните си, с цел да гледат / служителя на реда, искащ нечия шофьорска брошура. Когато мъжът протяга ръка към портфейла си, служителят на реда / стреля. В прозореца на колата. Стреля. / Това е мирна страна [...] Това е спокойно време. / Не слушам изстрели, / само че виждам птиците, които се разпръскват над задните дворове/ на предградията. Колко ясно е небето / до момента в който улицата се завърта към оста си. / Колко ясно е небето (прости ми) какъв брой ясно. "
" Сиви пчели " на Андрей Курков
Курков се концентрира над " дребния човек ", над елементарното и ежедневното, които зареждат международните събития, само че и постоянно са стрити на прахуляк в мелачката на огромната история.
В " Сиви пчели " Курков изследва тематиката за " неутралитета " като невероятно измерение - даже решението на човек да не вземе страна в спор на живот и гибел, спор сред агресор и жертва, е заемане на страна. През връзката на пчеларя Сергей Сергеич с неговите пчели читателят схваща повече за човешките взаимоотношения във всичките им крайности - не сме нищо повече от жужащ живот в кошера на света.
Романът освен се развива в граничните, сиви зони на окупация и размиване на териториалните граници (Донецк, Крим), само че и визира граничните зони на съзнанието, в които сме способни да обитаваме с години. В опита си да избави своите пчели Сергей Сергеич претърпява ескалиращата война и се среща с най-различни герои - от върли путинисти до горди и самостоятелни украинци. Целият развой го изтръгва от миража на " неутралността ".
Езикът на " Сиви пчели " е напоен с меда на абсурдизма и хумора , въпреки историята да е в същината си трагична - история за разграничени хора, за различни действителности, за непринадлежащи поданици на несъществуващи републики като ДНР.
Особено значима книга за българския четец предвид на ескалиращата агитация, която употребява думи като " мир " и " неутралитет ", с цел да покрие грозните " позволение за заграбване " и " поклонение ".
Курков дефинира себе си като етнически руснак и политически украинец - роден е в Русия, само че живее в Украйна от десетилетия. Той написа на съветски, Забужко - на украински, Иля Камински - на британски. Това също отразява сложността на украинската еднаквост и сложното ѝ вкарване в едноизмерни рамки.
Литературата в Украйна прави изключително значимата работа по паметта във време, в което истината е въпрос на позиция, а историята - просто нечия версия на събитията.
Най-голямото предимство на трите книги е, че работата по паметта се прави през съвремието, показвайки тънката нишка, която тъче огромната и дребната история. Особено в един все по-фрагментиран, разкъсващ се свят.
Много преди Украйна да стане част от международните заглавия, украинската литература прескочи границите на националното и се трансформира в " международна " - четена на доста езици, награждавана и допринасяща със собствен глас в световната полифония.
Шведският Tages Anzeiger включва романа на Оксана Забужко, за който може да прочетете по-долу, в листата си с 20-те най-хубави романа на века. Украинският създател Сергей Жадан е притежател на премиите " Ян Михалски ", " Ангелус ", избор на Би Би Си за украинска книга на десетилетието, номиниран е и за премиите на " ПЕН Америка " за преводна лирика. Юрий Андрухович е награждаван с Хердеровата премия, премията " Хана Арент " и други.
Юрий Андрухович: Европо, не се опасявайСпоменавам всичко това освен в подтекста на първата за България в действителност международна премия за " Времеубежище " (Господинов е и първият българин, притежател на " Ангелус " ). То е значимо и тъй като отразява резонанса на един текст в различен свят и просвета, доколкото литературата може да бъде мост, превод, карта на историята на хора, които с отварянето на първата страница може да са " други ", разнообразни от нас, само че със затварянето на книгата към този момент са ни близки. Украйна има редица сходни строители, преводачи и картографи, чиято прозаичност и лирика освен споделя историята на личната им страна, само че е и доста покрай българската реалност.
Първата такава авторка е Оксана Забужко със своя magnum opus " Музеят на изоставените секрети ".
Единствената издадена у нас книга на Забужко е от дълго време изчерпаната " Полеви проучвания на украинския секс " ( " Изток-Запад " ; " Факел ", 2005). Разказите на Забужко, както и огромният ѝ разказ (над 700 страници в британската версия) описват актуалната история на Украйна с изострен, ослепителен жанр и стегнат език.
В " Музеят на изоставените секрети " известната журналистка Дарина Гошчинска се оправя със загубата на най-близката си другарка, починала в злополука при неизяснени условия. Дарина открива фотография на членове на Украинската въстаническа войска - партизани, които през 40-те и 50-те години на предишния век водят въоръжена опозиция против нацистите и руските войски и са преследвани от режима на Сталин.
Сред мъжете в фрагмента има една-единствена жена - Олена Довган. С безпогрешния си журналистически усет Дарина надушва история и в хода на разплитането ѝ стартира връзка с един от наследниците на Олена. Обсебена от живота на две мъртви дами - партизанката и нейната другарка, Дарина съпреживява ужаса на нацисткия и сталинисткия гнет, на живота в Украйна по време на двете международни войни. Но ужасът е и в сегашното - разследвайки гибелта на своята другарка, журналистката попада в света на украинската политика и мафия, откъдето е мъчно да излезе жива. Нишките на тези събития се преплитат на фона на нежна любовна история, която се разкрива през редуването на гласовете на Дарина и Адриан. Суровата действителност постепенно минава в сюрреализма на сънищата и предишното. Сънят от време на време споделя предишното, а предишното ни се коства като сън.
Литературата като противоотрова на пропагандата Романът е впечатляващ освен поради ловко преплетените сюжетни влакна , в които няма непотребна прочувственост или драматизъм макар високия риск - да пишеш за мафия, гибел, обич, партизани и война без ръждата на клишето е нелека задача.
Структурата е огледална на играта секрети, упомената в последното изявление на най-хубавата другарка на Дарина преди гибелта ѝ: " И в този момент, ето по какъв начин се прави загадка. Първо изкопаваш дребна дупка в пръстта и я очертаваш с нещо ослепително, да вземем за пример станиол от шоколад [...] После върху този сребърен или златен декор полагаш своя дизайн - с листа, камъчета, каквито отпадъци откриеш, стига да е блестящо и цветно: опаковки от бонбони, стъкълца, мъниста, копчета - по това време имаше доста готини копчета, всички шиеха, плетяха, бродираха, трябваше да си ръкат. Можеше да добавиш цветя [...] по-късно по-голямо парче стъкло, да вземем за пример дъното на бутилка, се слага от горната страна и зариваш всичко още веднъж. После, когато се върнеш по-късно и махнеш пръстта от това местенце, се получаваше дребен вълшебен прозорец към земята, като шпионка към пещерата на Аладин. "
Детската игра има няколко измерения: от символиката на православната икона, през дамата като притежател на историята, на пазителка на паметта на обществото, чак до баналните, ежедневни обекти като неразказани, забравени секрети. Голямата история е направена точно от баналното.
Тя е историята на преследването, на изтребването на един народ, чийто завет от време на време оцелява посредством един-единствен предмет (или снимка). Забужко подрежда романа си по същия метод - ослепителен декор и шарена стилистика под увеличителното стъкло на съществени исторически изследвания. И когато читателят махне пръстта на всекидневието и огледа през романа, схваща що е то Украйна: " Историята се написа от счетоводители и цяло потомство изгуби своята обща история, остави наследниците си без прийом да разпознаят споделената си орис. На процедура украинските фамилии сменят религии, езици и национални флагове на всяко потомство - от време на време по-бързо от мода, както наркоманите употребяват игли: спринцовка в ръката и хвърляй през прозореца, вземай нова, и по този начин нататък, през цялата ни писана история Това, наподобява, е националната ни традиция, оживяла и до през днешния ден - импулсът да отдадем себе си на мощния на деня...
Романът е непосредствен до българския четец и резонира с историята и в България. Такъв е казусът и с поезията на Иля Камински в стихосбирката му " Глухата република ".
Камински е роден в Одеса през 1977 година и емигрира в Съединени американски щати при започване на 90-те. Стихосбирката излиза и в мултимедиен формат в " Ню Йоркър ". Както в онлайн версията, по този начин и върху хартията Камински комбинира стихове с фиктивен жестомимичен език.
В " Глухата република " жителите на измисления град Васенка са принудени да оцеляват под окупацията на нашественици. В стихосбирката си Камински основава красива амбивалентност: поезията допуска темп, даже произнасяне, до момента в който разбирането на жеста е допустимо в тишината, посредством съсредоточаване; разказването на история изисква тон, глас, думи, само че в тази ситуация това е роман за война и гибел през тишината. " Звукът, който не чуваме, издига чайките над водата. "
Цикълът стартира с убийството на малко момче посред площада от окупационните войски. " Тя подвига очилата му, блестящи като две монети,
закрепва ги на носа му.
Виж този момент
- по какъв начин се гърчи -
...
В отворените уста на Соня виждаме
голотата
на цяла една нация. "
Изборът на жителите да не чуват окупаторите след осъщественото показно ликвидиране е метафора за колаборационизма и баналността на злото; увещание, че злото е допустимо единствено в задруга, с нашето разрешение.
Индивидуалната опозиция е в ядрото на цялата стихосбирка.
Тя е в жеста на дребния Петя, който води до гибелта му; тя е в историята на двойката, която е обречена на нещастието на войната; тя кристализира в признака на гордо изправения човек, съпоставен със междинен пръст към властническата власт. " По тези улици глухотата е единствената ни укрепление. "
Поданиците на окупираната страна заживяват под новата власт с тайните си жестомимични ритуали и последователно оцеляването размива съпротивата, трансформира жестокостта в търпим табиет. Някои се озовават в " свободните ", " мирни " страни - значи ли обаче това, че жестокостта изчезва? " Веднъж се оказах в мирна страна. Наблюдавам съседите по какъв начин включват / телефоните си, с цел да гледат / служителя на реда, искащ нечия шофьорска брошура. Когато мъжът протяга ръка към портфейла си, служителят на реда / стреля. В прозореца на колата. Стреля. / Това е мирна страна [...] Това е спокойно време. / Не слушам изстрели, / само че виждам птиците, които се разпръскват над задните дворове/ на предградията. Колко ясно е небето / до момента в който улицата се завърта към оста си. / Колко ясно е небето (прости ми) какъв брой ясно. "
" Сиви пчели " на Андрей Курков
Курков се концентрира над " дребния човек ", над елементарното и ежедневното, които зареждат международните събития, само че и постоянно са стрити на прахуляк в мелачката на огромната история.
В " Сиви пчели " Курков изследва тематиката за " неутралитета " като невероятно измерение - даже решението на човек да не вземе страна в спор на живот и гибел, спор сред агресор и жертва, е заемане на страна. През връзката на пчеларя Сергей Сергеич с неговите пчели читателят схваща повече за човешките взаимоотношения във всичките им крайности - не сме нищо повече от жужащ живот в кошера на света.
Романът освен се развива в граничните, сиви зони на окупация и размиване на териториалните граници (Донецк, Крим), само че и визира граничните зони на съзнанието, в които сме способни да обитаваме с години. В опита си да избави своите пчели Сергей Сергеич претърпява ескалиращата война и се среща с най-различни герои - от върли путинисти до горди и самостоятелни украинци. Целият развой го изтръгва от миража на " неутралността ".
Езикът на " Сиви пчели " е напоен с меда на абсурдизма и хумора , въпреки историята да е в същината си трагична - история за разграничени хора, за различни действителности, за непринадлежащи поданици на несъществуващи републики като ДНР.
Особено значима книга за българския четец предвид на ескалиращата агитация, която употребява думи като " мир " и " неутралитет ", с цел да покрие грозните " позволение за заграбване " и " поклонение ".
Курков дефинира себе си като етнически руснак и политически украинец - роден е в Русия, само че живее в Украйна от десетилетия. Той написа на съветски, Забужко - на украински, Иля Камински - на британски. Това също отразява сложността на украинската еднаквост и сложното ѝ вкарване в едноизмерни рамки.
Литературата в Украйна прави изключително значимата работа по паметта във време, в което истината е въпрос на позиция, а историята - просто нечия версия на събитията.
Най-голямото предимство на трите книги е, че работата по паметта се прави през съвремието, показвайки тънката нишка, която тъче огромната и дребната история. Особено в един все по-фрагментиран, разкъсващ се свят.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ