Всяка литература се мери по своите рицари
Текстът е препубликуван от.
Марин Бодаков
(28.04.1971 - 8.09.2021)
Без мир
да почине, да си иде най-сетне: иди си!
ще облекчиш даже себе си -
апелирам беззащитен
(и когато потегли: върни се, върни се,
не издъхвай, не още)
Марин Бодаков, из " Наивно изкуство "
Някога бе наименуван " Рицар на книгата " - около едно отличие на Асоциация " Българска книга " (2014), обвързвано с активността му по разпространение на литературата. Заедно с премията за лирика " Иван Николов " (2011) и Националната литературна премия " Памет " в годината на Константин Павлов (2016) - това са трите публични самопризнания, фигуриращи в биографията му. Но по този начин му отиваше да бъде наименуван точно " Рицар на книгата "! И какъв брой безрезервно, обхватно, внимателно и свястно беше наличието му в българската литература и просвета през последния четвърт век
А Марин Бодаков беше на първо място камерен човек. Разговорите с него постоянно бяха и интимни, стоплени от една персонална, неподправено човешка модулация - без значение от многото неща, които знаеше, от многото неща, на които можеше да научи и учеше - и студентите, и сътрудниците, и младите си и остарели литературни другари, и инцидентните пишещи, обърнали се към него за съвет (какъвто той в никакъв случай не отхвърляше макар ежедневната си, изразходваща претовареност в грижи по думите - тъй като работеше и като книжовен критик, и като редактор, и като преподавател).
За мнозина беше безценен другар, имаше рядкото умеене да бъде непосредствен - на доста и разнообразни хора. И всички, които се бяха доближавали до Марин, даже и в инцидентен диалог, оставаха с чувството, че той принадлежи на някакъв по-друг свят. Не беше отхвърлен от живота, не живееше " надалеч от света ". Напротив. Но и в човешкото съществуване, и в текстовете му пулсираше една плодородна симбиоза на пределно ежедневното и божественото. Сякаш беше допрян от крилото на ангел, белязан от някакво по-инакво виждане.
И в този момент, когато погледна обратно към всичките години, в които бяхме близки, мисля си, това беше разковничето и на човешкия, и на литературния му живот - точно тази благословена " чудноватост ", тази фина конфигурация на душевността, която те прави лирик даже в случай че и едничък стих не си написал. В нея влизаха и по този начин типичните за поезията му специфики - погледът на детето и стареца по едно и също време, скъсените дистанции сред учудването и мъдростта, сред нерешителност и преодоляването му с доброта и достойнство.
При Марин, несъмнено, тази конфигурация беше изцяло осъзната и развита. Именно по тази причина той остава в българската литература като присъщ, несгрешим почерк. Поетиката му може да бъде свързвана с обичаи като тези на Лилиев (в доста от настроенията й, в чувствителността й към смисловите и прочувствените нюанси, в придирчивостта към думите).
Ангел в зоопаркаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Може да се търси и нещо от необичайния, младенчески-остарял взор на Далчев, и от интимната приглушеност на " тихата поезия " от 60-те и 70-те години, и най-много - от спестовните, деликатни, само че остри наблюдателно-мисловни обрати на Екатерина Йосифова. Но гласът на Марин Бодаков е точно гласът на Марин Бодаков. Неговите стихове може и да не бъдат изцяло разбирани и одобрявани, може да се наложи да изчакат времето си - и в развиването на обособения четец, и в развиването на литературните настройки, само че те не могат да бъдат комплицирани с ничии други.
Същата тази сензитивно-мъдра конфигурация, дала образа на лирическото му писане, направляваше и неговото служене на литературата. Тя точно задвижваше това фино познаване и опитност в работата му, и в това време - неуморната отдаденост, които направиха от Марин Бодаков съборно име в актуалната българска литература.
Неслучайно на изпращането му се бяха стекли хора от всевъзможни генерации и литературни групи. (Някои го съпоставиха с погребението на Вазов...) А Марин не беше помпозно наличие, не беше овластена личност. Беше просто тънко, само че интензивно чувстващ, мислещ и общуващ посредством литературата човек. И надарен, избистрен в гения си стихотворец - с онази дълбочина, която свежда думите до крайния най-малко, до пределната изчистеност и отбраност, оттатък които те към този момент биха минали прага на разбираемото. Един от редките минималисти в поезията ни - сърдечен, преклонен пред огромното и несклоняем към неистинното. Готов във всеки миг да замлъкне - само че с това значещо замлъкване пред невъзможното за изявление, и без страх от другата реакция - без страх от патоса, от искреността, от сподели на ранимостта си.
Уязвимостта, човешката и човечна уязвимост, страховете, само че и крайното осмеляване да се написа неприкривано за тези сложни неща - това сякаш са типичните тематики и претекстове на Марин Бодаков. И любовта - не като сантимент, а като светоудържащ център на човешкото създание.
Има горест, има и боязън, има и сдържана, ненатрапчива мъдрост в поетическите му текстове. И вяра, някак младенческа вяра - във всяка тревога, във всяко отчаяние, в безсилието даже. И неимоверна религия, надмогнала всички надълбоко претърпени и декларирани несигурности - вярата на духа, който познава своята уязвимост и точно посредством това знание е по-силен и от най-уверените.
" Девство " (1994), " Бисквити " (1998), " Обявяване на неуспеха " (2002), " Ангел в зоопарка " (2008), " Наивно изкуство " (2011), " Северна тетрадка " (2013), " Битката за теб " (2016), " Мечка боязън " (2018) - това са книгите с лирика, които съумя да напише и разгласява, унесен в свръхнатовареното си всекидневие, претъпкано с труд по непознатите текстове (и като критик, и като редактор, и като учител и наставник) - старания, за които той в никакъв случай не съжали.
Детето зад чинаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Заедно с тях - " Детето зад чина: или когато у дома има първокласник " (2012, взаимно със Зорница Христова), " Преведе от... Разговори с преводачи " (интервюта с български литературни преводачи, 2012), " Кой " умъртви " рецензията? Политики на показване на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век: проблеми на критическата авторефлексия " (монография, 2019), " Критика и откровеност: казусът Йордан Маринополски " (монография, 2019), съставителството на сборника " Иван Вазов и... " (2000).
Освен с писателска и критическа работа, името на Марин Бодаков е обвързвано и с многогодишната кариера на книжовен и културен публицист. От 1997 година до 2000 година работи в сп. " Български месечник " ; от 2000 година до края на съществуването му през 2018 година е редактор на литературния раздел на вестника институция " Култура " (продължил излизането си още една година под наслова " К " ). През последните години работи и за електронното издание " Тоест ". Води и взе участие в редица радио- и телевизионни излъчвания.
Работи интензивно за изключителния творческо-издателски план " Точица " - самодейност на брачната половинка и литературната му съмишленица Зорница Христова, бележит преводач и създател на книги за деца. (От 2010 година до момента от издателство " Точица " излизат голям брой шедьоври на детската книга с майсторско оформление, като доста от тях са и с пропедевтична устременост.)
Марин Бодаков работи и като редактор и рецензент за издателството за българска литература " Жанет 45 ", и като член на жури в многочислени литературни състезания.
От 2006 година преподава в катедра " Пресжурналистика и книгоиздаване " на Факултета по публицистика и всеобща връзка в Софийския университет (през 2014 година става лекар по публични връзки и осведомителни науки, а през 2020 година - доцент). Известен е с това, какъв брой ангажирано и сърцато поддържа и предизвиква многочислените си студенти - и в образованието, и в първите им професионални стъпки, и в оформянето на сензитивност и схващане за словесното творчество.
Но да се върнем към това най-самородно и значително, което Марин Бодаков остави след себе си - поезията.
Поезията на Марин е по някакъв особен метод цялостна и фрагментарна по едно и също време . Поезия, вкопчена в сигурните, неподвеждащи територии - откъдето идва и чувството за пиедестал, за опора, за нещо, без което целостта ни е, в случай че не невъзможна, то най-малко несъстоятелна. И в това време - лирика, която не ни пощадява от безмилостното ориентиране на погледа, от съзнанието и признанието за това какъв брой дребни, странни, разпилени са нашите истини, нашите фундаменти, тези насъщности, без които не можем да построим света си, себе си, привързаностите си - какъв брой дребни са неизкоренимо значимите опори на нашата целокупност.
Преди време, в критика за негова книга ( " Северна тетрадка " ), бях писала, че думите на Марин по предписание явяват. Затова текстовете му за едни са трудноразбираеми, за други - саморазбиращи се: припомнят онтични фрагменти, недоказуеми наличия. Думите на Марин явяват дребните разтърсващи неща, които всички носим, само че скриваме, които толкоз от дълго време не желаеме да знаем за себе си, че към този момент в действителност не ги знаем.
Наивистичната директност на неговите стихове - със заредената в нея провокация: да се надигнем с цялата си ранимост пред всепоглъщащите мащаби на битието, - това задълго ще остане свястно мъчителна точка - и в литературата, и в литературознанието ни. Ще притегля сензитивния четец и деликатния критик с това извънредно просветление за ранимостта като подарък и заложба, за ранимостта като разтуха и очакване, за близостта сред хората посредством тяхната почтено приета и благородно призната уязвимост. Да, слаби сме и беззащитни и тъгуваме от това, само че постепенно изпитата - на дребни глътки - чаша с тази горест е най-верният ни път към себе си и тези, които разпознаваме като близки. Това е за мен едно от трайните послания на Мариновата лирика.
Той написа
недохранени стихотворения.
Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.
Но не престават да ядат гърдата му
и сладко ритат.
(Марин Бодаков, из " Северна тетрадка " )
Марин Бодаков
(28.04.1971 - 8.09.2021)
Без мир
да почине, да си иде най-сетне: иди си!
ще облекчиш даже себе си -
апелирам беззащитен
(и когато потегли: върни се, върни се,
не издъхвай, не още)
Марин Бодаков, из " Наивно изкуство "
Някога бе наименуван " Рицар на книгата " - около едно отличие на Асоциация " Българска книга " (2014), обвързвано с активността му по разпространение на литературата. Заедно с премията за лирика " Иван Николов " (2011) и Националната литературна премия " Памет " в годината на Константин Павлов (2016) - това са трите публични самопризнания, фигуриращи в биографията му. Но по този начин му отиваше да бъде наименуван точно " Рицар на книгата "! И какъв брой безрезервно, обхватно, внимателно и свястно беше наличието му в българската литература и просвета през последния четвърт век
А Марин Бодаков беше на първо място камерен човек. Разговорите с него постоянно бяха и интимни, стоплени от една персонална, неподправено човешка модулация - без значение от многото неща, които знаеше, от многото неща, на които можеше да научи и учеше - и студентите, и сътрудниците, и младите си и остарели литературни другари, и инцидентните пишещи, обърнали се към него за съвет (какъвто той в никакъв случай не отхвърляше макар ежедневната си, изразходваща претовареност в грижи по думите - тъй като работеше и като книжовен критик, и като редактор, и като преподавател).
За мнозина беше безценен другар, имаше рядкото умеене да бъде непосредствен - на доста и разнообразни хора. И всички, които се бяха доближавали до Марин, даже и в инцидентен диалог, оставаха с чувството, че той принадлежи на някакъв по-друг свят. Не беше отхвърлен от живота, не живееше " надалеч от света ". Напротив. Но и в човешкото съществуване, и в текстовете му пулсираше една плодородна симбиоза на пределно ежедневното и божественото. Сякаш беше допрян от крилото на ангел, белязан от някакво по-инакво виждане.
И в този момент, когато погледна обратно към всичките години, в които бяхме близки, мисля си, това беше разковничето и на човешкия, и на литературния му живот - точно тази благословена " чудноватост ", тази фина конфигурация на душевността, която те прави лирик даже в случай че и едничък стих не си написал. В нея влизаха и по този начин типичните за поезията му специфики - погледът на детето и стареца по едно и също време, скъсените дистанции сред учудването и мъдростта, сред нерешителност и преодоляването му с доброта и достойнство.
При Марин, несъмнено, тази конфигурация беше изцяло осъзната и развита. Именно по тази причина той остава в българската литература като присъщ, несгрешим почерк. Поетиката му може да бъде свързвана с обичаи като тези на Лилиев (в доста от настроенията й, в чувствителността й към смисловите и прочувствените нюанси, в придирчивостта към думите).
Може да се търси и нещо от необичайния, младенчески-остарял взор на Далчев, и от интимната приглушеност на " тихата поезия " от 60-те и 70-те години, и най-много - от спестовните, деликатни, само че остри наблюдателно-мисловни обрати на Екатерина Йосифова. Но гласът на Марин Бодаков е точно гласът на Марин Бодаков. Неговите стихове може и да не бъдат изцяло разбирани и одобрявани, може да се наложи да изчакат времето си - и в развиването на обособения четец, и в развиването на литературните настройки, само че те не могат да бъдат комплицирани с ничии други.
Същата тази сензитивно-мъдра конфигурация, дала образа на лирическото му писане, направляваше и неговото служене на литературата. Тя точно задвижваше това фино познаване и опитност в работата му, и в това време - неуморната отдаденост, които направиха от Марин Бодаков съборно име в актуалната българска литература.
Неслучайно на изпращането му се бяха стекли хора от всевъзможни генерации и литературни групи. (Някои го съпоставиха с погребението на Вазов...) А Марин не беше помпозно наличие, не беше овластена личност. Беше просто тънко, само че интензивно чувстващ, мислещ и общуващ посредством литературата човек. И надарен, избистрен в гения си стихотворец - с онази дълбочина, която свежда думите до крайния най-малко, до пределната изчистеност и отбраност, оттатък които те към този момент биха минали прага на разбираемото. Един от редките минималисти в поезията ни - сърдечен, преклонен пред огромното и несклоняем към неистинното. Готов във всеки миг да замлъкне - само че с това значещо замлъкване пред невъзможното за изявление, и без страх от другата реакция - без страх от патоса, от искреността, от сподели на ранимостта си.
Уязвимостта, човешката и човечна уязвимост, страховете, само че и крайното осмеляване да се написа неприкривано за тези сложни неща - това сякаш са типичните тематики и претекстове на Марин Бодаков. И любовта - не като сантимент, а като светоудържащ център на човешкото създание.
Има горест, има и боязън, има и сдържана, ненатрапчива мъдрост в поетическите му текстове. И вяра, някак младенческа вяра - във всяка тревога, във всяко отчаяние, в безсилието даже. И неимоверна религия, надмогнала всички надълбоко претърпени и декларирани несигурности - вярата на духа, който познава своята уязвимост и точно посредством това знание е по-силен и от най-уверените.
" Девство " (1994), " Бисквити " (1998), " Обявяване на неуспеха " (2002), " Ангел в зоопарка " (2008), " Наивно изкуство " (2011), " Северна тетрадка " (2013), " Битката за теб " (2016), " Мечка боязън " (2018) - това са книгите с лирика, които съумя да напише и разгласява, унесен в свръхнатовареното си всекидневие, претъпкано с труд по непознатите текстове (и като критик, и като редактор, и като учител и наставник) - старания, за които той в никакъв случай не съжали.
Заедно с тях - " Детето зад чина: или когато у дома има първокласник " (2012, взаимно със Зорница Христова), " Преведе от... Разговори с преводачи " (интервюта с български литературни преводачи, 2012), " Кой " умъртви " рецензията? Политики на показване на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век: проблеми на критическата авторефлексия " (монография, 2019), " Критика и откровеност: казусът Йордан Маринополски " (монография, 2019), съставителството на сборника " Иван Вазов и... " (2000).
Освен с писателска и критическа работа, името на Марин Бодаков е обвързвано и с многогодишната кариера на книжовен и културен публицист. От 1997 година до 2000 година работи в сп. " Български месечник " ; от 2000 година до края на съществуването му през 2018 година е редактор на литературния раздел на вестника институция " Култура " (продължил излизането си още една година под наслова " К " ). През последните години работи и за електронното издание " Тоест ". Води и взе участие в редица радио- и телевизионни излъчвания.
Работи интензивно за изключителния творческо-издателски план " Точица " - самодейност на брачната половинка и литературната му съмишленица Зорница Христова, бележит преводач и създател на книги за деца. (От 2010 година до момента от издателство " Точица " излизат голям брой шедьоври на детската книга с майсторско оформление, като доста от тях са и с пропедевтична устременост.)
Марин Бодаков работи и като редактор и рецензент за издателството за българска литература " Жанет 45 ", и като член на жури в многочислени литературни състезания.
От 2006 година преподава в катедра " Пресжурналистика и книгоиздаване " на Факултета по публицистика и всеобща връзка в Софийския университет (през 2014 година става лекар по публични връзки и осведомителни науки, а през 2020 година - доцент). Известен е с това, какъв брой ангажирано и сърцато поддържа и предизвиква многочислените си студенти - и в образованието, и в първите им професионални стъпки, и в оформянето на сензитивност и схващане за словесното творчество.
Но да се върнем към това най-самородно и значително, което Марин Бодаков остави след себе си - поезията.
Поезията на Марин е по някакъв особен метод цялостна и фрагментарна по едно и също време . Поезия, вкопчена в сигурните, неподвеждащи територии - откъдето идва и чувството за пиедестал, за опора, за нещо, без което целостта ни е, в случай че не невъзможна, то най-малко несъстоятелна. И в това време - лирика, която не ни пощадява от безмилостното ориентиране на погледа, от съзнанието и признанието за това какъв брой дребни, странни, разпилени са нашите истини, нашите фундаменти, тези насъщности, без които не можем да построим света си, себе си, привързаностите си - какъв брой дребни са неизкоренимо значимите опори на нашата целокупност.
Преди време, в критика за негова книга ( " Северна тетрадка " ), бях писала, че думите на Марин по предписание явяват. Затова текстовете му за едни са трудноразбираеми, за други - саморазбиращи се: припомнят онтични фрагменти, недоказуеми наличия. Думите на Марин явяват дребните разтърсващи неща, които всички носим, само че скриваме, които толкоз от дълго време не желаеме да знаем за себе си, че към този момент в действителност не ги знаем.
Наивистичната директност на неговите стихове - със заредената в нея провокация: да се надигнем с цялата си ранимост пред всепоглъщащите мащаби на битието, - това задълго ще остане свястно мъчителна точка - и в литературата, и в литературознанието ни. Ще притегля сензитивния четец и деликатния критик с това извънредно просветление за ранимостта като подарък и заложба, за ранимостта като разтуха и очакване, за близостта сред хората посредством тяхната почтено приета и благородно призната уязвимост. Да, слаби сме и беззащитни и тъгуваме от това, само че постепенно изпитата - на дребни глътки - чаша с тази горест е най-верният ни път към себе си и тези, които разпознаваме като близки. Това е за мен едно от трайните послания на Мариновата лирика.
Той написа
недохранени стихотворения.
Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.
Но не престават да ядат гърдата му
и сладко ритат.
(Марин Бодаков, из " Северна тетрадка " )
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ