"Лято в Бурландия" – миналото като приказка за деца
Текстът е препубликуван от.
Кой не би траял да чете книга след начало като " Напоследък в Грейщад се случваха някои прекомерно странни неща " - та незабавно да разбере какви ще се окажат те? С въпросното класическо, написано като по учебник въвеждащо изречение стартира романът на Момчил Миланов " Лято в Бурландия " (Аквариус, 2021). Признавам, че още след първите няколко страници изпитах предпочитание да спра и да го стартира изначало, този път с осемгодишния си наследник - възрастта, на която е и основният воин Щерн. После размислих. После още веднъж. Просто с книги като тази в никакъв случай не можеш до дъно да си сигурен дали всичко в нея ще бъде разбрано от едно дете , нито пък дали ще бъде спомнено и припознато от един възрастен. И таман в това е тяхното непреходно омагьосване.
Разказани с въображение, почтено за историите на Джани Родари, и изпълнени с вълшебни герои, които припомнят на атмосферата в " Майстора и Маргарита " (котколисът Кугел и наблюдението, че " от много време хората не обичат котки, които вървят на два крайници ", са непосредствено мигане към Бегемот на Булгаков), събитията в романа се разпростират в сякаш несигурно време и място. Много от социално-политическите, културните и топографските маркери обаче няма по какъв начин да не ни припомнят София и родното минало, в което най-малко съгласно моето чувство се смесват белези и от царско време, и от прехода, само че най-много от епохата на социализма.
Нима столицата ни не е фактически един " сив град ", който тук срещаме под името Грейщад , мястото на събитията в романа? А и какъв по-роден пейзаж от този, забелязан от един пътуващ през провинцията трен: " Пръстът му сочеше към тлъстия облак, дървото с гъста сянка, електрическия дирек, легнал на една страна, запуснатата кантонерска будка. Е? Ами това е... нашата страна - сподели баща му и това сякаш беше задоволително ".
Също като в сънищата, които заемат главно място в романа и си имат лично министерство, светът от " Лято в Бурландия " губи своята сигурност и еднозначност, той е ту прочут, ту чужд, неустановен и флуиден. Странните, най-вече германоподобни имена тук-там и хора се редуват с напълно български.
Аристократичният привкус на порядките и обръщенията съжителства с тези на други съсловия. Логиката на дипломатическата специалност, наследствена в фамилията на Щерн, се застъпва с тази на социалистическата цензура ( " Не разбирам по какъв начин по този начин хем би трябвало да споделят истината (дипломатите - бел. ред.), че хората да им имат вяра, и хем да не я споделят, с цел да не се издадат?... Те не лъжат, просто внимават какво приказват... и от време на време се постанова да мълчат. И у дома? И у дома - удостовери татко му. Аха. Значи лъжат в името на общото богатство? Нещо такова " ).
Лято в БурландияС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Куп други са маркерите, по които можем да разпознаем личната си територия в преплитащите се времена от света от романа: бабите черпят с лимонови резенки и шоколад " Кума Лиса ", а в сладкарницата се оферират саралия и скалички; рафтовете в магазините постоянно зеят празни, а датските бисквити са разкош в дефицита; почтените хора по улиците чупят витрини и палят автомобили; има вестници като " Телеграф " и (явно партийните или дяснонационалистическите " Щурм " и " Юмрук " ); дребните тиражи държат хората в незнание, само че по този начин или другояче " новините не се научават от вестниците " ; равнището на река Дунав в сантиметри в три следобяд е институция; има режим на тока вечер ; има и подли плочки, които пръскат; интелектуалецът би трябвало да се " дегизира " при пътуването си в провинцията, с цел да се слее с пролетариата ( " махнал е кръглите очила и е нахлупил боне " ); бъдещето е нещо, " за което всички говореха, само че никой към момента не бе виждал " ; кръглите значки подсигуряват на мощните, че каквото и да сторят, ще са от вярната страна на закона; " угодническото съучастничество на стоящия в профил " боли повече от всичко; петте века, неназовано непосредствено на какво в романа, битуват също като през днешния ден в травматичните предубеждения: " Госпожата прескачаше петте " срамни " века със размах, като че ли бяха безконечен кулоар, който би трябвало да бъде изтичан със затворени очи.
Всички ненавиждаха тази част от учебника, даже учителите " ; злокобните " двуглавци " със сиви униформи и празен взор биха могли да са и агентите/функционерите на комунизма, и мутрите на прехода, и неонацистките агитки на расатевци от днес; правилото " Който не е с нас, е срещу нас " управлява хулигана, чийто татко работи в полицията, в всъщност класовия им конфликт с дипломатическия наследник Щерн... И по този начин нататък и по този начин нататък.
Още преди да схвана, че създателят самичък е определил книгата си като " политически разказ за деца ", си помислих напълно същото - че това е ексцентричен, неклиширан, баснословен метод, по който може да бъде разказана близката ни история. Достъпен и за деца метод, за който наподобява никой не се е сетил до момента. Властта и методите, по които се ръководи тя, на пръв взор не е тематика, подобаваща за малчугани, само че де факто е част от доста типичен приказки, и Момчил Миланов несъмнено е съумял да я " опише ". В небето над Грейщад се спуска нещо сред балон и дирижабъл ( " балон " тук може да се одобри и в преносното му политическо и медийно значение).
Предстои необикновен прелом, умислен от притежателя на устройството барон Нулде, самият той еманация на до болежка познатата ни фигура на " спасителя " - всъщност деспот, персона съмнителна и злокобна, въпреки и прикрита зад обиграното лустро на покровител, който желае да филтрира сънищата на жителите с популисткото заричане да ги направи по-щастливи. Със силата, която имат полуистините в такива уста, правдивостта на думите му, че " Ние сме това, което сънуваме ", заглушава опасността по този метод да упражнява надзор върху най-чистата и интимна територия в човешкото схващане.
Отказът на Щерн-старши да се поддаде на рисковата харизма на барона ще му коства доста, само че спасението ще пристигна не откъм отсамния свят на огромните, а с помощта на въображението и фантазията на сина му, тъй като точно те са способни да ни пренесат отвъд, каквото и където и да значи това. Със сигурност там, където паспортите и границите нямат значение (дихотомията тук и там е мощно изразена в текста и дребният Щерн постоянно разсъждава над нея).
Именно с помощта на смелостта на въображението си той потегля след непредставимото, на своя глава по какъв начин е допустимо то. Упрекът на учителката му по литература, че в преразказа си " си доизмисля неща, които ги няма в оригинала ", в действителност ще се окаже рецепта за освобождение и излаз. Защото в листата с непростими неща на момчето на челно място участва точно неналичието на въображение. Едно друго, по-ранно негово избавление (от преследвачи) пък се случва в черква, в сцена, която поразително припомня последните фрагменти от грузинската кино класика " Покаяние " на Тенгиз Абуладзе и репликата на старицата от нея: " Защо е път, който не води в храма? " ( " И едвам когато видя очертанията на църквата, разбра, че е стигнал доста надалеч, повече, в сравнение с е стигал когато и да било преди ", написа Миланов).
Неслучайно татко и наследник носят едно и също име, същото като на разстреляния дядо-дипломат, вярвал до дъно, че би трябвало да служи на страната. Самостоятелният и самостоятелен разум и воля на дребния Щерн е самобитно продължение на тази фамилна линия на достойнството. Връзката сред тях е близка и топла, а отсъствията на бащата заради естеството на работата му е мъчително усещано, въпреки че съгласно Щерн-старши посолството, също като храма, е още едно място, където можеш да се скриеш.
С баща посланик и майка, неспособна напълно да се свърже с детето си, да се претвори в виновен родител, равнодушна към света и потъваща от ден на ден и повече в своя, отделила се от фамилията, с цел да стори място на друга жена, Щерн е самотно дете. Ето за какво на първо място останало " Лято в Бурландия " е най-много история за детската самотност и подземните тунели на спасението от нея посредством фантазията. Ала даже когато оферират на Щерн родителите му да бъдат осъдени " за тяхното безконтролно отношение ", той схваща: " Но вие не наказвате тях, вие наказвате мен ". И знае, че би трябвало да пусне майка си в самобитна амнистия, по този начин както обещанието в никакъв случай да не бъде изоставен (от обичаната си баба) няма по какъв начин да бъде спазено в логиката на смъртния свят.
Оптимистична или песимистична е тази книга? Съвсем почтено - не знам. Социалният скептицизъм участва в повтарящото се " нищо положително не ни чака ". Да, може би публичната, социално-политическата история няма мотив за оптимизъм - той принадлежи само на силата на самостоятелното човешко въображение, на способността на човешкия дух да се издига високо, над нещата (в случая даже безусловно, посредством летящия Траумвай - игра на думи с немското Traum, по едно и също време " сън " и " фантазия " ), да се изплъзва посредством фантазията, с цел да стигне своята обетована Бурландия.
Тъгата от съня на Щерн дава обещание, че ще идва постоянно, тъй като тук ѝ харесва и хората са положителни и я познават. В монолога си тя изрича тъмно предсказване, което през днешния ден можем да одобрявам за сбъднало се в гражданското ни общество: " Той ще порасне (тя кимна към Щерн), а вие ще се превърнете в шкафове като тези, да, тъкмо по този начин, и тя се усмихна, от което го побиха тръпки. Ще бъдете все по-неспокойни, нищо няма да ви харесва, само че и нищо няма да желаете да измененията ". И въпреки всичко процеп за вяра е оставен - вяра да не стигнем до мястото, където към този момент е невероятно човек " да отговори на въпроса дали душата си е издълбала укритие от боязън, или страхът си е направил пристройка от душа ". Трябва просто да мине време.
Впрочем не съм напълно съгласна с изказванието на създателя за моралния релативизъм на романа , що се отнася до героите. Да, може би някои от тях не са, както това повелява логиката на приказката, нито напълно положителни, нито напълно неприятни (или по-скоро са и от двете по-малко), само че във усещането си ние ги разделяме таман по този начин, по приказному. Дори и краските да не са напълно черно-бели, цветовете са ясно сгъстени и е в действителност невероятно да не усетим кой застава тук и кой там от двете страни на истинното - даже когато то е под формата на чудо.
Особена е гледната точка в романа, която непрестанно прескача - преднамерено или не, не знам. Имаме ту всевиждащ повествовател, ту вероятността като че ли принадлежи напълно на гласа в трето лице на дребния Щерн, който и по детски, само че и ненадейно съществено и зряло (защото би трябвало да отдадем това на децата) следи и разсъждава за света към себе си, ту най-после пък разбираме, че от самото начало е разказвал различен участник в събитията, който придвижва описа в " аз-форма " в последните страници.
Цялото това комплициране на гласовете в последна сметка обаче стои някак на място, загатва за една флуидност на възрастта. Така че Щерн-старши е към момента кадърен на детска непорочност, достолепие и непрагматичност, за които в света на огромните би трябвало да се заплаща. А сензитивното дете Щерн, който напълно алегорично е далекоглед, виждащ далеко, е способно на надвременни, зрели прозрения с помощта на сетивата си. Тези сетива са донесени от света, от който се е е появило (по думите на един различен " детски " повествовател - Красимир Димовски, който споделя в изявление за Култура.бг, че " Детето носи мъдростта от оня свят, познанията от оня свят, които са закодирани в него под формата на инстинкти. На безпогрешни инстинкти " ).
Почти няма непотребна дума в тази книга. Нейният език е като от старите приказни книжки на детството ни - кокетно демодиран, елегантно подигравателен, съвсем благороден (от време на време към момента на децата се приказва на " вие " ). В последна сметка позабравена приятност е да се чете даже единствено за ежедневните битови събития от живота на едно момче. Определено предлагам " Лято в Бурландия " - и на непорасналите възрастни, и на порасналите деца.
Кой не би траял да чете книга след начало като " Напоследък в Грейщад се случваха някои прекомерно странни неща " - та незабавно да разбере какви ще се окажат те? С въпросното класическо, написано като по учебник въвеждащо изречение стартира романът на Момчил Миланов " Лято в Бурландия " (Аквариус, 2021). Признавам, че още след първите няколко страници изпитах предпочитание да спра и да го стартира изначало, този път с осемгодишния си наследник - възрастта, на която е и основният воин Щерн. После размислих. После още веднъж. Просто с книги като тази в никакъв случай не можеш до дъно да си сигурен дали всичко в нея ще бъде разбрано от едно дете , нито пък дали ще бъде спомнено и припознато от един възрастен. И таман в това е тяхното непреходно омагьосване.
Разказани с въображение, почтено за историите на Джани Родари, и изпълнени с вълшебни герои, които припомнят на атмосферата в " Майстора и Маргарита " (котколисът Кугел и наблюдението, че " от много време хората не обичат котки, които вървят на два крайници ", са непосредствено мигане към Бегемот на Булгаков), събитията в романа се разпростират в сякаш несигурно време и място. Много от социално-политическите, културните и топографските маркери обаче няма по какъв начин да не ни припомнят София и родното минало, в което най-малко съгласно моето чувство се смесват белези и от царско време, и от прехода, само че най-много от епохата на социализма.
Нима столицата ни не е фактически един " сив град ", който тук срещаме под името Грейщад , мястото на събитията в романа? А и какъв по-роден пейзаж от този, забелязан от един пътуващ през провинцията трен: " Пръстът му сочеше към тлъстия облак, дървото с гъста сянка, електрическия дирек, легнал на една страна, запуснатата кантонерска будка. Е? Ами това е... нашата страна - сподели баща му и това сякаш беше задоволително ".
Също като в сънищата, които заемат главно място в романа и си имат лично министерство, светът от " Лято в Бурландия " губи своята сигурност и еднозначност, той е ту прочут, ту чужд, неустановен и флуиден. Странните, най-вече германоподобни имена тук-там и хора се редуват с напълно български.
Аристократичният привкус на порядките и обръщенията съжителства с тези на други съсловия. Логиката на дипломатическата специалност, наследствена в фамилията на Щерн, се застъпва с тази на социалистическата цензура ( " Не разбирам по какъв начин по този начин хем би трябвало да споделят истината (дипломатите - бел. ред.), че хората да им имат вяра, и хем да не я споделят, с цел да не се издадат?... Те не лъжат, просто внимават какво приказват... и от време на време се постанова да мълчат. И у дома? И у дома - удостовери татко му. Аха. Значи лъжат в името на общото богатство? Нещо такова " ).
Куп други са маркерите, по които можем да разпознаем личната си територия в преплитащите се времена от света от романа: бабите черпят с лимонови резенки и шоколад " Кума Лиса ", а в сладкарницата се оферират саралия и скалички; рафтовете в магазините постоянно зеят празни, а датските бисквити са разкош в дефицита; почтените хора по улиците чупят витрини и палят автомобили; има вестници като " Телеграф " и (явно партийните или дяснонационалистическите " Щурм " и " Юмрук " ); дребните тиражи държат хората в незнание, само че по този начин или другояче " новините не се научават от вестниците " ; равнището на река Дунав в сантиметри в три следобяд е институция; има режим на тока вечер ; има и подли плочки, които пръскат; интелектуалецът би трябвало да се " дегизира " при пътуването си в провинцията, с цел да се слее с пролетариата ( " махнал е кръглите очила и е нахлупил боне " ); бъдещето е нещо, " за което всички говореха, само че никой към момента не бе виждал " ; кръглите значки подсигуряват на мощните, че каквото и да сторят, ще са от вярната страна на закона; " угодническото съучастничество на стоящия в профил " боли повече от всичко; петте века, неназовано непосредствено на какво в романа, битуват също като през днешния ден в травматичните предубеждения: " Госпожата прескачаше петте " срамни " века със размах, като че ли бяха безконечен кулоар, който би трябвало да бъде изтичан със затворени очи.
Всички ненавиждаха тази част от учебника, даже учителите " ; злокобните " двуглавци " със сиви униформи и празен взор биха могли да са и агентите/функционерите на комунизма, и мутрите на прехода, и неонацистките агитки на расатевци от днес; правилото " Който не е с нас, е срещу нас " управлява хулигана, чийто татко работи в полицията, в всъщност класовия им конфликт с дипломатическия наследник Щерн... И по този начин нататък и по този начин нататък.
Още преди да схвана, че създателят самичък е определил книгата си като " политически разказ за деца ", си помислих напълно същото - че това е ексцентричен, неклиширан, баснословен метод, по който може да бъде разказана близката ни история. Достъпен и за деца метод, за който наподобява никой не се е сетил до момента. Властта и методите, по които се ръководи тя, на пръв взор не е тематика, подобаваща за малчугани, само че де факто е част от доста типичен приказки, и Момчил Миланов несъмнено е съумял да я " опише ". В небето над Грейщад се спуска нещо сред балон и дирижабъл ( " балон " тук може да се одобри и в преносното му политическо и медийно значение).
Предстои необикновен прелом, умислен от притежателя на устройството барон Нулде, самият той еманация на до болежка познатата ни фигура на " спасителя " - всъщност деспот, персона съмнителна и злокобна, въпреки и прикрита зад обиграното лустро на покровител, който желае да филтрира сънищата на жителите с популисткото заричане да ги направи по-щастливи. Със силата, която имат полуистините в такива уста, правдивостта на думите му, че " Ние сме това, което сънуваме ", заглушава опасността по този метод да упражнява надзор върху най-чистата и интимна територия в човешкото схващане.
Отказът на Щерн-старши да се поддаде на рисковата харизма на барона ще му коства доста, само че спасението ще пристигна не откъм отсамния свят на огромните, а с помощта на въображението и фантазията на сина му, тъй като точно те са способни да ни пренесат отвъд, каквото и където и да значи това. Със сигурност там, където паспортите и границите нямат значение (дихотомията тук и там е мощно изразена в текста и дребният Щерн постоянно разсъждава над нея).
Именно с помощта на смелостта на въображението си той потегля след непредставимото, на своя глава по какъв начин е допустимо то. Упрекът на учителката му по литература, че в преразказа си " си доизмисля неща, които ги няма в оригинала ", в действителност ще се окаже рецепта за освобождение и излаз. Защото в листата с непростими неща на момчето на челно място участва точно неналичието на въображение. Едно друго, по-ранно негово избавление (от преследвачи) пък се случва в черква, в сцена, която поразително припомня последните фрагменти от грузинската кино класика " Покаяние " на Тенгиз Абуладзе и репликата на старицата от нея: " Защо е път, който не води в храма? " ( " И едвам когато видя очертанията на църквата, разбра, че е стигнал доста надалеч, повече, в сравнение с е стигал когато и да било преди ", написа Миланов).
Неслучайно татко и наследник носят едно и също име, същото като на разстреляния дядо-дипломат, вярвал до дъно, че би трябвало да служи на страната. Самостоятелният и самостоятелен разум и воля на дребния Щерн е самобитно продължение на тази фамилна линия на достойнството. Връзката сред тях е близка и топла, а отсъствията на бащата заради естеството на работата му е мъчително усещано, въпреки че съгласно Щерн-старши посолството, също като храма, е още едно място, където можеш да се скриеш.
С баща посланик и майка, неспособна напълно да се свърже с детето си, да се претвори в виновен родител, равнодушна към света и потъваща от ден на ден и повече в своя, отделила се от фамилията, с цел да стори място на друга жена, Щерн е самотно дете. Ето за какво на първо място останало " Лято в Бурландия " е най-много история за детската самотност и подземните тунели на спасението от нея посредством фантазията. Ала даже когато оферират на Щерн родителите му да бъдат осъдени " за тяхното безконтролно отношение ", той схваща: " Но вие не наказвате тях, вие наказвате мен ". И знае, че би трябвало да пусне майка си в самобитна амнистия, по този начин както обещанието в никакъв случай да не бъде изоставен (от обичаната си баба) няма по какъв начин да бъде спазено в логиката на смъртния свят.
Оптимистична или песимистична е тази книга? Съвсем почтено - не знам. Социалният скептицизъм участва в повтарящото се " нищо положително не ни чака ". Да, може би публичната, социално-политическата история няма мотив за оптимизъм - той принадлежи само на силата на самостоятелното човешко въображение, на способността на човешкия дух да се издига високо, над нещата (в случая даже безусловно, посредством летящия Траумвай - игра на думи с немското Traum, по едно и също време " сън " и " фантазия " ), да се изплъзва посредством фантазията, с цел да стигне своята обетована Бурландия.
Тъгата от съня на Щерн дава обещание, че ще идва постоянно, тъй като тук ѝ харесва и хората са положителни и я познават. В монолога си тя изрича тъмно предсказване, което през днешния ден можем да одобрявам за сбъднало се в гражданското ни общество: " Той ще порасне (тя кимна към Щерн), а вие ще се превърнете в шкафове като тези, да, тъкмо по този начин, и тя се усмихна, от което го побиха тръпки. Ще бъдете все по-неспокойни, нищо няма да ви харесва, само че и нищо няма да желаете да измененията ". И въпреки всичко процеп за вяра е оставен - вяра да не стигнем до мястото, където към този момент е невероятно човек " да отговори на въпроса дали душата си е издълбала укритие от боязън, или страхът си е направил пристройка от душа ". Трябва просто да мине време.
Впрочем не съм напълно съгласна с изказванието на създателя за моралния релативизъм на романа , що се отнася до героите. Да, може би някои от тях не са, както това повелява логиката на приказката, нито напълно положителни, нито напълно неприятни (или по-скоро са и от двете по-малко), само че във усещането си ние ги разделяме таман по този начин, по приказному. Дори и краските да не са напълно черно-бели, цветовете са ясно сгъстени и е в действителност невероятно да не усетим кой застава тук и кой там от двете страни на истинното - даже когато то е под формата на чудо.
Особена е гледната точка в романа, която непрестанно прескача - преднамерено или не, не знам. Имаме ту всевиждащ повествовател, ту вероятността като че ли принадлежи напълно на гласа в трето лице на дребния Щерн, който и по детски, само че и ненадейно съществено и зряло (защото би трябвало да отдадем това на децата) следи и разсъждава за света към себе си, ту най-после пък разбираме, че от самото начало е разказвал различен участник в събитията, който придвижва описа в " аз-форма " в последните страници.
Цялото това комплициране на гласовете в последна сметка обаче стои някак на място, загатва за една флуидност на възрастта. Така че Щерн-старши е към момента кадърен на детска непорочност, достолепие и непрагматичност, за които в света на огромните би трябвало да се заплаща. А сензитивното дете Щерн, който напълно алегорично е далекоглед, виждащ далеко, е способно на надвременни, зрели прозрения с помощта на сетивата си. Тези сетива са донесени от света, от който се е е появило (по думите на един различен " детски " повествовател - Красимир Димовски, който споделя в изявление за Култура.бг, че " Детето носи мъдростта от оня свят, познанията от оня свят, които са закодирани в него под формата на инстинкти. На безпогрешни инстинкти " ).
Почти няма непотребна дума в тази книга. Нейният език е като от старите приказни книжки на детството ни - кокетно демодиран, елегантно подигравателен, съвсем благороден (от време на време към момента на децата се приказва на " вие " ). В последна сметка позабравена приятност е да се чете даже единствено за ежедневните битови събития от живота на едно момче. Определено предлагам " Лято в Бурландия " - и на непорасналите възрастни, и на порасналите деца.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ